Р Е Ш Е Н И Е
№ 146
Гр.София, 22.06.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети юни, 2016 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
При участието на секретаря Рангелова
В присъствието на прокурора Петя Маринова
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 262/16 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 66/11.08.15 г.,постановена от ОС-Разград /РзОС/ по Н.Д.227/15 г., подсъдимият И. Д. И. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.116,ал.1,т.6,пр.3 и 4 вр.чл.115 НК и вр.чл.58 А,ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от тринадесет години и четири месеца, което да бъде изтърпяно в затвор при първоначален строг режим. Приспаднато е времето,през което лицето е било задържано по настоящото производство с мярка за неотклонение Задържане под стража. Подсъдимият е осъден да заплати на конституираните граждански ищци Н. и В. И. и на Н. и И. И. обезщетения за неимуществени вреди в размер съответно на по 100 000 лв.за първите двама и на по 80 000 лв.за вторите двама, ведно със законната лихва,считано от 14.02.15 г.,до окончателното изплащане на сумите. Исковете са отхвърлени в останалата част до пълните предявени размери.
По протест на представител на първоинстанционната прокуратура /относно наложеното наказание/, по жалби на частните обвинители и граждански ищци /относно наложеното наказание и гражданските искове/ и по жалба на подсъдимия чрез неговия защитник, е образувано В.Н.Д.327/15 г.по описа на АС-Варна /ВнАС/. С решение № 211/18.12.15 г.цитираната по-горе присъда на РзОС е изменена, като на И. е определено наказание доживотен затвор, което на основание чл.58 А, ал.2 и 3 НК е заменено с лишаване от свобода за срок от тридесет години. Увеличени са присъдените обезщетения за неимуществени вреди, уважени в пълните претендирани размери- по 200 000 лв.за Н. и И. И. и по 250 000 лв.за Н. и В. И.. Деецът и осъден да заплати допълнителна държавна такса в размер от 21 600 лв., както и направените разноски пред ВнАС.
Срещу така постановения съдебен акт е постъпила лична жалба от подсъдимия, в която той се оплаква от допуснато нарушение на материалния закон при определяне на наложеното му от въззивната инстанция наказание. Постъпила е и жалба от назначения му служебен защитник, в която са развити трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се или отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд; или изменение на съдебния акт и преквалифициране на процесното деяние по чл.118 НК; или приемане на липса на предпоставките на чл.38 А,ал.2 НК, като се определи наказание по първата алтернатива на чл.116,ал.1 НК; или при условие, че случаят се приеме за особено тежък, по правилата на чл.58 А,ал.2 и 3 НК да се наложи наказание към предвидения в закона минимум. На основание чл.354, ал.2,т.5 НПК се настоява да бъдат намалени размерите на присъдените обезщетения за неимуществени вреди.
Постъпили са и няколко лични допълнения към касационната жалба, изготвени от самия подсъдим, в които се развиват множество доводи, но основно се набляга на искането за намаляване на наложеното наказание.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбите с допълненията към тях.
Представителят на ВКП намира, че ВКС следва да остави решението на ВнАС в сила. Счита, че не е допустимо да бъдат разглеждани съображенията по жалбата на служебния защитник на подсъдимия /доколкото последният се оплаква единствено от наложеното му наказание/, тъй като същата не е депозирана в срока по чл.350,ал.2 НПК.
Частните обвинители и граждански ищци, редовно призовани, не се явяват. Упълномощеният от тях защитник намира,че решението на ВнАС е правилно и законосъобразно.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата /лична и на служебния защитник/ и допълненията към нея, като обмисли становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
На първо място настоящата инстанция счита, че следва да изпише съображения относно наведените от представителя на ВКП доводи по недопустимост на произнасянето по жалбата, изготвена от служебния защитник, в която са релевирани и трите касационни основания по чл.348,ал.1 НК, поради неподаване на същата в срок.
Няма съмнение,че съгласно чл.253,т.2 НПК защитникът на подсъдимия е самостоятелна страна в съдебното наказателно производство. Няма съмнение също така,че резолюцията на съдията-докладчик при ВнАС, положена на 28.01.16 г., гласи, че жалбата, депозирана от служебния защитник на И., е подадена в срок. Затова не са намерени за налични условията за развитие на производство по чл.351,ал.4, т.2,пр.1 НПК.
Прегледът на материалите по въззивното дело установяват, че на л.166 от същото е приложена призовка до служебния защитник на подсъдимия, адвокат В., получена лично от последния на 08.01.16 г. Със същата той е уведомен за резултата от второинстанционното производство, доколкото по същото е постановено съдебно решение и обявяването му е станало по реда на чл. 340, ал.2,пр.2 НПК. При това положение съдебният акт подлежи на обжалване от тази страна в петнадесетдневен срок от уведомлението за неговото изготвяне- чл.350, ал.2 НПК.
Служебният защитник е спазил законовия срок. Той е изпратил изготвената от него касационна жалба по пощата /чл.184 НПК/, като от плика, приложен по касационното производство, е видно,че това е станало на 25.01.16 г. /щемпелът за получаване в съда е с дата 27.01.16 г./. Посоченият е последният възможен ден за депозиране на жалбата. Казаното е така, тъй като поначало срокът е изтичал на 23.01.16 г., което е събота, след която следва неделя-24.01.16 г., и двата неработни /неприсъствени/ дни. Спазени са следователно изискванията на разпоредбата на чл.183,ал.4 НПК и ВКС е задължен да се произнесе и по наведените в жалбата на служебния защитник основания.
На следващо място, преди да се произнесе по съществото на наведените възражения срещу решението на ВнАС, върховната съдебна инстанция по наказателни дела се счита задължена да обърне внимание на допустимия обхват на своето произнасяне, в контекста на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния инструмент; протичане на първоинстанционното производство в диференцирана процедура; подхода на второстепенния съд при разглеждане на производството пред него и факторите, които той е приел за установени.
В съдебно заседание пред РзОС, проведено на 11.08.15 г., е даден ход на съкратено съдебно следствие при условията на чл.371,т.2 и сл.НПК. Подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Накратко казано, след като първостепенният съд е приел, че самопризнанието на дееца се подкрепя от доказателствата по делото, той е произнесъл своята присъда, без да провежда пълноценно съдебно следствие, базирайки изводите си върху събраните на досъдебното производство доказателства, очевидно приети за годни от подсъдимия и неговия защитник.
Въпреки това, с определение № 198/15.09.15 г., въззивният съдебен състав е игнорирал до голяма степен становището на дееца, изразено в открито съдебно заседание пред РзОС. Той е разсъждавал по необоснованост на назначените на досъдебното производство психиатрична и комплексна психолого-психиатрична експертиза, извеждайки аргументи за необходимост от назначаване на повторна комплексна психолого-психиатрична такава. Вещите лица по новоназначената експертиза са изготвили заключение и са го депозирали в съдебно заседание пред ВнАС, който несъмнено е обосновал изводите си в атакуваното решение именно въз основа на него.
Поведението на апелативната инстанция е незаконосъобразно и белязано с вътрешна противоречивост. От една страна тя е приела, че самопризнанието на касатора се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство доказателства /доказателствен източник по които са и коментираните експертизи, свързани с психичното здраве на И./, поради което поначало правилно е реализирана диференцираната процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК. От друга, без да е проведено съдебно следствие, в хода на което решаващата първа инстанция събира лично и непосредствено пред себе си доказателствени материали и когато са приети за годни, ги вгражда в своя съдебен акт, ВнАС се е произнесъл все едно това е било направено, прилагайки нормата на чл.153 НПК и намирайки за налични параметрите за повторна експертиза. Систематичното място на последната посочена процесуална разпоредба и обмислянето на характера на проведената процедура дават повод да се изведе, че тя е важима само при разглеждане на съдебно производство по общия ред. Ако въззивната инстанция е имала някакви съмнения по отношение на самопризнанието на дееца и относно обстоятелства, за които той е заявил изрично, че не желае да се събират доказателства, то тогава подходът му е следвало да бъде очертан около незаконосъобразност на провеждане на процесната диференцирана процедура.
И ако част от съображенията на ВнАС могат да бъдат приети за състоятелни в светлината на необходимост на назначаване на съдебно- психиатрична експертиза /макар и не повторна такава/, доколкото конкретиката на данните за И. би изисквала да се преценява наличие на предпоставките, визирани в чл.33 НК, то това категорично не може да бъде споделено относно указаната задача има ли данни И. да е действал в състояние на физиологичен афект. Не само психолого-психиатричната експертиза, изготвена на досъдебното производство е приела такова наличие, но и самият държавен обвинител го е отразил в обстоятелствената част на обвинителния акт, очевидно съгласявайки се с неговото присъствие в психологически план /стр.13 от обвинителния инструмент/. Съвсем отделен е въпросът дали са налице правните параметри, наред с които да се стига до извод за необходимост от квалифициране на деянието по чл.118 НК. За тях настоящата инстанция ще се произнесе по-долу в изложението си.
Следователно фактът, обуславящ физиологичен афект у И., е приет не само от държавното обвинение, но и от дееца,предвид процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК. В рамките на липса на отмяна на този ред същият въпрос не подлежи на пререшаване. Като е сторила обратното, което е видно най-вече от мотивите към атакуваното решение /в същото се аргументира отново необоснованост на експертните заключения, които са наложили според съда назначаване на повторна експертиза/, въззивната инстанция е допуснала нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на подсъдимия- чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. То може да бъде отстранено от ВКС чрез изключване на мотивировката на апелативната инстанция изцяло в третираната част. Казаното е възможно, защото върховната съдебна инстанция по наказателни дела, тъй като е инстанция по правото при настоящото първо разглеждане на делото пред нея, чрез необсъждане по същество на соченото неблагополучие, не пререшава казуса в доказателствен план, а единствено канализира производството в рамките на проведената диференцирана процедура, чиито предпоставки се намират за налични.
По същество погледната, жалбата на подсъдимия е частично основателна.
На първо място според служебния защитник, макар и въззивният съдебен акт да е пространен, мотивите по същия касателно съдебно-психолого-психиатричните експертизи са формални и могат да се приравнят на липса на мотиви. Същата винаги се субсумира под разпоредбата на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 вр. ал.1,т.2 НПК и е процесуално нарушение от категорията на абсолютните, водещо до задължителна отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съответния съд.
Соченият порок на обжалвания съдебен акт не е налице и становището на защитата не може да бъде споделено. Като се вземе предвид изложеното по-горе относно физиологичния афект,присъстващ у дееца като характеристика към момента на извършване на деянието, следва да се отчете, че ВнАС е взел отношение по всички относими към производството въпроси и неговата воля е безпределно ясна.
На второ място, защитникът за пореден път поставя въпроса за нарушение на материалния закон чрез осъждане на дееца, който към момента на извършване на деянието не е разбирал свойството и значението на извършеното и не е могъл да ръководи постъпките си, иначе казано, е наказателно неотговорен. Съдилищата по фактите подробно са се занимали с този довод и пред настоящата инстанция не се излагат някакви допълнителни аргументи, неотчетени от тях или противопоставими на тезата им. Психиатричният статус на подсъдимия не води до извод,че не са налице условията на чл.33 НК.
Не трето място, все по повод на претенцията за нарушение на материалния закон, за пореден път се поставя въпросът за необходимост от преквалифициране на деянието по чл.118 НК. И при приемане на наличие на физиологичен афект у дееца, и теорията и съдебната практика неотклонно са установили, че претендираната характеристика на силно раздразненото състояние по чл.118 НК изисква предизвикателство от страна на пострадалия чрез лимитативно изброените в закона начини-насилие,тежка обида, клевета и т.н. В случая липсват такива, както е видно и от обстоятелствената част на обвинителния акт, и поведението на касатора не следва да бъде обсъждано на претендираната плоскост. Отделен е въпросът, че психиатричният статус е необходимо да бъде оценяван при оглеждане на факторите относно дължимото за налагане наказание.
Тук е мястото да се заяви, че множеството изтъкнати от самия подсъдим в неговите допълнения към касационната жалба възражения, представляват депозиране на обяснения в голямата си част и атакуване на решаващите мотиви по съществото на доказателствата. Същите не следва да бъдат обсъждани от ВКС, доколкото не могат да бъдат подчинени на определени касационни основания, в границите на които тази инстанция дължи произнасяне.
Наред с казаното, е неоснователна претенцията, отправена от И. пред настоящия съд, за изискване на документи от английско психиатрично заведение, в което той е бил хоспитализиран при пребиваването си във Великобритания. Без да се задълбочава във въпроса доколко е допустимо от гледна точка на правомощията на върховната съдебна инстанция да събира подобен доказателствен материал, такъв престой на касатора е отчетен от вещите лица-психиатри. По-важно е обаче, че е разгледан актуалният му психиатричен статус както към момента на извършване на деянието, така и към момента на водене на наказателното производство. По отношение на тях ВКС няма колебание също като долустоящите съдилища.
Най-същественият въпрос всъщност, поставен в това производство, касае определеното на подсъдимия наказание. Тук следва да бъдат отграничени две възражения- първото е свързано с оплакване за нарушение на материалния закон от страна на въззивния съд чрез незаконосъобразна преценка на наличието на предпоставките на чл.38 А,ал.2 НК, в който смисъл се е стигнало до неправилна преценка на чл.57,ал.1 вр.чл.54 НК /тъй като по същество тя касае размера на наложеното наказание, в жалбата на защитника е отнесена към чл.348,ал.1,т.3 НПК/. Второто касационно основание е свързано с оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание, като дори в пределите на приетия дължим за налагане доживотен затвор, неправилно е максимално завишена дълготрайността на лишаването от свобода, изисквано при замяната с оглед съответната процедура на съкратено съдебно следствие.
По отношение на претенцията за присъствие на касационното основание по чл.348,ал.1,т.1 НПК:
Тази инстанция се солидаризира с изводите на ВнАС, обуславящи наличието на предпоставките на чл.38 А,ал.2 НК. Обстоятелството, че извършеното престъпление е изключително тежко, е задълбочено мотивирано и е довело до несъгласие на въззивния съд с избора на алтернативата за определяне на наказание лишаване от свобода от страна на първостепенния съдебен състав /при съответно сезиране от страна на прокурора и частните обвинители/. Макар и тази инстанция да не е съгласна с абсолютно всички доводи в обсъждания аспект, изтъкнати от апелативния съд, в най-общ план възприема оценката на предпоставката по чл.38 А,ал.2 НК в контекста на фактическото съдържание, концентрация и интензитет на квалифициращите обстоятелства, очертаващи процесното деяние като зловещо и брутално убийство; отрицателни характеристични данни за дееца,свързани с нерядката употреба на сила по отношение на лица, с които той е несъгласен и в частност със съпругата,която е убил в настоящото дело /изводът за изцяло негативни негова характеристика е твърде краен/; както и цялостното му поведение, косвено отразило се върху низходящите и възходящите на жертвата и излязло от тясната семейна среда чрез ангажиране на множество социални и административни служби. В този смисъл е законосъобразна крайната преценка на решаващата втора инстанция, че извършеното престъпление е изключително тежко и дължимото за налагане наказание е доживотен затвор.
В жалбата на служебния защитник на подсъдимия се наблюдава известно смесване между оплакването за приложението на чл.38 А,ал.2 НК и това за неправилна преценка на отегчаващите и смекчаващи обстоятелства в рамките на вече наложеното наказание доживотен затвор, заменено по силата на разпоредбите на чл.58 А,ал.2 и 3 НК. Последното съобщено мотивира възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. Според самия подсъдим пък, обобщено казано, неправилно е отчетен превес на отегчаващи обстоятелства и по този начин несправедливо е наложен максималният, предвиден в закона размер от тридесет години лишаване от свобода.
Вярно е, че част от негативните данни за касатора са набавени чрез разпит на роднини на убитата от него съпруга, някои от които са и страни в процеса /частен обвинител и граждански ищец/, както твърди защитата. Това обаче е естествено, доколкото именно те са били очевидци или са имали достатъчно познание за взаимоотношенията между подсъдимия и неговата съпруга и за техните спорове както относно престоя им в чужбина, така и досежно необходимостта или не от пребиваване на децата във Великобритания. Констатираното общо съжителство неминуемо и разбираемо е предизвиквало взаимно недобронамерени изказвания и прояви. Така че общите съображения на ВнАС в коментирания аспект е редно да бъдат споделени.
Не на плоскостта на споделяне от този съд стои въпросът със самопризнанието, направено от подсъдимия в хода на досъдебното производство, за което е приета частичност от страна на ВнАС, и отреченото лично предаване на органите на полицията, тъй като вече била приготвена заповед за задържане на лицето. Подходът при оценката на тези обстоятелства е формалистичен и необективен. Установено е в хода на производството, че И. е предупредил братовчед си, в дома на който е убил съпругата си, какво е сторил, казал му е да потърси медицинска помощ, а онзи е сигнализирал полицията. Тъй като органите на реда вече са знаели от свидетеля Д. кой е възможният извършител на убийството /признато именно от него/, те са организирали документално бъдещите си действия по задържане на дееца, който не се е укривал, а сам се е насочил към полицията да се предаде. Цялостното му поведение по-нататък указва на извод за демонстрирано съдействие на органите на досъдебното производство и стремеж да се допринесе в максимална степен за разкриване на истината.
Освен това, фактологията по поведението на И. и съпругата му преди деянието и механизмът на извършване на престъпната дейност /неговата хронология/, отразени в обстоятелствената част на обвинителния акт, изцяло са възпроизведени по дадените от подсъдимия обяснения в хода на досъдебното производство. Те са и приети от двете решаващи съдилища. При това положение следва да се очертае пълнота и изчерпателност на самопризнанието, спомогнало за бързото и качествено разкриване на престъплението. Това от своя страна предпоставя отчитането на депозираното от дееца като смекчаващо обстоятелство по смисъла на т.7 от ТРОСНК 1/09 г.,постановено по тълкувателно дело 1/08 г., и възражението на защитата в този смисъл се счита за основателно.
По отношение на приетата липса на физиологичен афект от страна на ВнАС, ВКС взе отношение по-нагоре в мотивите си и не намира за нужно да се повтаря.
По-нататък, установено е, че И. страда от смесено личностово разстройство с белези на параноидна, емоционално нестабилна и диссоциална личност. Макар и това да е психическо заболяване в широкия смисъл на понятието, доколкото всяко личностово разстройство е нарушение в структурата на характера и поведенческите тенденции на индивида, обхващащи няколко сфери на личността, без в конкретния случай да има психотична симптоматика към момента на освидетелстване /налудности и халюцинации/, се касае за здравен статус, който е изиграл улесняваща роля при формирането на решението за извършването на престъплението. И този несъставомерен субективен елемент следователно е необходимо да бъде отчетен като облекчаващ вината фактор.
Най-сетне, на плоскостта на преценката на смекчаващи отговорността обстоятелства трябва да бъде взета предвид липсата на осъждане на касатора към момента на осъществяване на процесното деяние.
Така направеният преглед от касационната инстанция води до извод, че при определяне на наказанието въззивният съд е нарушил нормата на чл.348,ал.5, т.1, пр.2 вр.ал.1,т.3 НПК- не е отчел смекчаващите отговорността обстоятелства /дори е отхвърлил претенцията за наличие на такива/, а оттам и каква е законосъобразната съпоставка с отегчаващите такива. Затова, наказанието лишаване от свобода, отмерено за срок от тридесет години, се явява явно несправедливо и неотговарящо на заложените в чл.36 НК цели на наказанието.
ВКС е легитимиран да поправи атакуваното съдебно решение в коментираната част и да намали наказанието. Преценявайки съотношението между смекчаващи и основателно приетите от ВнАС останали отегчаващи обстоятелства, тази инстанция счита, че следва да определи лишаване от свобода за срок от двадесет и две години-при незначителен превес на облекчаващи вината фактори. Този срок се явява необходим и достатъчен за преосмисляне от страна на касатора на поведението му и за превъзпитание в дух на стриктно зачитане на чуждата телесна неприкосновеност.
В останалата наказателна част решението следва да бъде оставено в сила.
ПО ГРАЖДАНСКИТЕ ИСКОВЕ:
В жалбата на служебния защитник има общо изразена претенция за тяхна завишеност, която не намира задълбочено мотивиране в съдебно заседание пред ВКС. Въпреки това, доколкото настоящата инстанция е сезирана от една страна с този проблем, а от друга- доколкото следва да следи за правилното приложение на материалния закон и в гражданско-осъдителната част, правейки съдебната практика единна и предвидима за приложение, се солидаризира със становището, че решението на ВнАС трябва да бъде изменено и в тази част в насока на намаляване на присъдените обезщетения.
ВнАС е изписал пространни съображения по отношение на болките и страданията, причинени на малките деца на семейство И. /чийто баща е убил майката/ и на родителите на жертвата. Всички те са имали топли отношения помежду си, скръбта им е безбрежна и в крайна сметка трудно оценима в паричен еквивалент. ВКС се солидаризира с всички изложени от втората инстанция доводи и не намира за нужно да ги възпроизвежда отново. Граждански искове обаче, уважени в размер на по 250 000 лв.за двете деца, и по 200 000 лв.за родителите, са прекалено завишени с оглед критерия за справедливост, прогласен в нормата на чл.52 ЗЗД.
Настоящата инстанция е оправомощена да се произнесе по този въпрос в съгласие с нормата на чл.354,ал.2,т.5 НПК и да намали присъдените обезщетения за неимуществени вреди, които следва да бъдат отмерени на по 100 000 лв.за Н. и И. И. и на по 125 000 лв. за Н. и В. И.. Така определените размери са в състояние да овъзмездят, доколкото е възможно, претърпените болки и страдания на тези страни.
Решението на ВнАС следва да бъде изменено и в частта по осъждане на подсъдимия да заплати допълнителна държавна такса за уважените гражданските искове, съобразени с отмерените от тази инстанция суми.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА решение № 211/18.12.15 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д.327/15 г.,както следва:
НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия И. Д. И. наказание лишаване от свобода за срок от тридесет години, заменило на основание чл.58 А, ал.2 и 3 НК наказанието доживотен затвор, на ДВАДЕСЕТ и ДВЕ ГОДИНИ.
НАМАЛЯВА присъдените обезщетения за неимуществени вреди за сумите до по 100 000 лв.на Н. и И. И. и по 125 000 лв.за Н. и В. И..
НАМАЛЯВА допълнителната държавна такса, платима от подсъдимия за допълнително уважените граждански искове, от 21 600 лв. на 3 600 /три хиляди и шестстотин/ лв.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|