Р Е Ш Е Н И Е
№ 137
гр. София, 20.08.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ...Теодора Стамболова...
ЧЛЕНОВЕ: ...Бисер Троянов...
...Петя Шишкова...
при секретар Ил.Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Комов, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КНД № 425/18 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е по реда на чл. 346, т.2 от НПК.
Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от подсъдимия И. А. С., чрез защитника му, срещу присъда № 27/12.02.2018г., постановена по ВНОХД № 29/2018г. по описа на Софийски градски съд, с която е отменена изцяло оправдателната присъда от 10.10.2016г., постановена по НОХД № 13907/2015г. по описа на Софийски районен съд.
С атакуваната въззивна присъда С. е признат за виновен в това, че на 14.11.2012г. в [населено място], в нотариална кантора на [улица], пред помощник-нотариус съзнателно се ползвал от неистински официален документ – приходна квитанция № ****/24.04.2012г., като за самото съставяне не може да му се търси наказателна отговорност, и на основание чл.316, вр. чл.308, ал.1, от НК, е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца, като изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години. Признат е за виновен и в това, че по същото време и на същото място в писмена декларация по чл.264, ал.2 от ДОПК пред орган на властта е потвърдил неистина, и на основание чл.313, ал.1 от НК е осъден на глоба в размер на 300лв.
С жалбата се иска отмяна на присъдата, като се прави пълен преразказ на установената фактическа обстановка, анализ на доказателствата и се достига до извод, че изводите на първата инстанция за несъставомерност на деянията са правилни, а въззивният съд не ги е анализирал надлежно.
В съдебно заседание подсъдимият представя писмено становище. Счита, че въззивната присъда почива на предположения, че по недопустим начин е разместена доказателствената тежест в процеса, както и че наказанието е явно несправедливо. Моли да бъде оправдан.
Представителят на прокуратурата предлага жалбата да бъде оставена без уважение.
Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
Въпреки че жалбата очевидно касае обосноваността на въззивния съдебен акт, което не е самостоятелно касационно основание за неговата проверка, доколкото обаче са изложени частични възражения за неправилна оценка на доказателствата и доказателствените средства в контекста на тяхното превратно и непълно обсъждане при извеждане на оспорваните фактически изводи, ВКС намери за необходимо да провери начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно фактите и правилното приложение на материалния закон.
Не се възразява срещу установеното по несъмнен начин обстоятелство, че подсъдимият е представил пред помощник-нотариуса инкриминираната приходна квитанция, която представлява неистински документ по смисъла на чл.93, т.6 от НК. Изводът, който С. оспорва е, че това е станало съзнателно, като пояснява, че нито му е било известно, че данъкът на автомобила за 2012г. не е платен, нито е знаел, че сред документите за сделката има неистинска квитанция. Според него счетоводителят е пропуснал да изпълни възложената му задача за плащане на данъка, това е било констатирано от неустановено по делото лице, което е предложило срещу заплащане да ускори процедурата по погасяване на задължението и осигуряване на необходимия документ.
Така формулираното оплакване е неоснователно. Въззивният съд е положил дължимите процесуални усилия за проверка на достоверността на твърденията на подсъдимия, анализирал е събраните доказателства и обосновано е приел, че той не пресъздава добросъвестно обективната действителност, а излага своя защитна версия.
В мотивите към осъдителната присъда са посочени фактите, които са в противоречие с обясненията на С. и опровергават тезата му. Неустановеното лице, според него, е било ангажирано, за да подготви договора за покупко-продажба, защото в нотариалната кантора отказали да се занимават с това. Св.М. е заявила, че когато клиентите нямат изготвен договор, такъв се изготвя в кантората. Разпознала е приложения по делото документ именно като изготвен в нотариалната кантора. Възражението, че е възможно неустановеното лице да е ползвало бланка на нотариус Ч. е неоснователно, тъй като в конкретния случай не става въпрос за попълнена бланка, а за изготвен цялостен документ.
Във въззивното решение изрично е посочено, че версията за съществуваването на неизвестното лице се подкрепя единствено от показанията на св.Й., посочени са и причините, поради които не следва да им се дава вяра. Изброени са конкретните противоречия между неговите показания и обясненията на подсъдимия. Настоящата инстанция се солидаризира с извода за наличие на съществени несъответствия. Първото е по въпроса чия е била инициативата да се ходи в КАТ. С. твърди, че първо са отишли при нотариуса, но след като там са им поискали предварително написан договор, са потърсили услугите на практикуващите тази дейност в района на КАТ. Й. заявява, че отишли направо в КАТ, а към кантората на нотариус Ч. ги е насочило неустановеното лице. Съдът е изтъкнал близките отношения между двамата, които са основание за съмнение в безпристрастността на свидетеля. Констатирано е и противоречието с показанията на св.К., според които продавачът е бил сам, не е бил придружаван от друго лице. Въззивният анализ е правилен и поради разминаването между показанията на свидетелите К. и Й. по отношение на времето на посещение на нотариалната кантора. Според Й. това е станало след обяд, защото неустановеният се е обадил, че е готов с квитанцията около 14.00ч., а според К. – сутринта. Правилно е прието, че е достоверно твърдението на К., тъй като се подкрепя от отбелязания час 10.26ч. върху приетата като писмено доказателство квитанция за платен от купувача местен данък.
Мотивирано въззивният съд е отхвърлил обясненията на С. поради съдържащите се в тях вътрешни противоречия. Първото съществено такова е изтъкнатото несъответствие в датата на неистинската квитанция. Подсъдимият няма как да е повярвал, че неустановено лице е платило данъка в същия ден, след като това е удостоверено с документ от 24.04.2012г.
Друг факт, който е бил достояние на подсъдимия е, че още през 2011г. не е изпълнил задължението си по чл.54 от ЗМДТ и по чл.145, ал.2 от ЗДвП, като приобретател на превозното средство да декларира придобиването. Той е единствен собственик и представляващ дружеството „Б.“, т.е. декларацията е следвало да бъде подписана от него. Не го е сторил в законния срок, не твърди, че е подписвал такова заявление и при подготовката на документите. Знаел е, че ако го стори преди сделката, ще бъде санкциониран. Поради липсата на заявление, изобщо не е била открита партида, по която неустановеното лице да заплати данък, а това обстоятелство е било добре известно на С..
Въз основа на изложеното, СГС правилно е приел, че като е представил квитанцията за платен данък на МПС, подсъдимият е действал със съзнанието, че ползва неистински документ.
След като въззивният съд обосновано и подробно е изложил фактите, относими към обвинението, неправилно е преценил, че с представянето на инкриминираната декларация пред помощник-нотариус, подсъдимият е осъществил състава на престъпление по чл.313, ал.3, вр. ал.1 от НК. В случая не са налице два елемента от обективния състав, поради което деянието не съставлява престъпление и подсъдимият следва да бъде оправдан по втория пункт от обвинението.
Декларацията не служи за удостоверяване на обстоятелството, че данъкът върху превозното средство, дължим по ЗМДТ, е платен. Аргументите на първоинстанционния съд по този повод следва да бъдат споделени. От мотивите на СГС не става ясно защо въззивната инстанция ги е отхвърлила. Разпоредбата на чл.264, ал.2 от ДОПК е категорична по въпроса, че погасяването на данъчното задължение се установява с издаден или заверен от общината документ. Тъкмо поради тази причина е представена квитанцията, инкриминирана в първия пункт на обвинението. Декларацията е за „други“ задължения, т.е. извън подлежащото на удостоверяване с официален документ по ЗМДТ, поради което не представлява документ, в който по изрична разпоредба на закон, подсъдимият е бил задължен да удостовери истината във връзка с плащането по смисъла на чл.313, ал.1 от НК.
Съгласно очертаните в обвинителния акт рамки на обвинението, С. е упрекнат и в това, че не е уведомил данъчната служба за придобиването на МПС, поради което в отдел „Местни данъци и такси-С., Т.“ към Дирекция „Приходи и администриране на местни данъци и такси“ към Столична община не е начисляван за събиране данък. Декларацията по чл.264, ал.2 от ДОПК не служи за удостоверяване на обстоятелството, че задължението за уведомление е изпълнено. Съобщаването за придобиване на МПС не е публично задължение. Такива по смисъла на ДОПК са данъци, включително акцизи, митни сборове, задължителни осигурителни вноски, т.е. за приходи в публичните осигурителни фондове, както и за осигурителни разходи, т.е. за разходи, извършени от публичните осигурителни фондове, други задължителни вноски, държавни и общински такси, наказания - глоби, имуществени санкции, паричната равностойност на вещи, отнети в полза на държавата, конфискации и отнемане на парични средства в полза на държавата, задължения, свързани с членството ни в Европейския съюз.
ВКС служебно констатира съществен недостатък на въззивната присъда, изразяващ се в пропуск да бъде приложена разпоредбата на чл.23, ал.1 от НК. След като е установил, че двете деяния са извършени при условията на реална съвкупност, СГС е бил задължен, след като определи отделни наказания, да наложи най-тежкото от тях. Нормата е императивна, не е предоставено право на преценка на съда. Пропуснат е задължителен реквизит на присъдата по смисъла на чл.301, ал.1, т.3 от НПК. Порокът не може да бъде отстранен в по-късен момент от съда, постановил присъдата, тъй като произнасянето по чл.23 от НК е изключено от обхвата на чл.306, ал.1, т.1 от НПК, нито от касационния съд, тъй като преценката дали да се присъедини глобата, и ако да – дали изцяло или отчасти, би останала без инстанционен контрол. Изложеното съществено нарушение е изтъкнато единствено за пълнота на изложението, тъй като в конкретния случай, с оглед изхода на делото, не се налага връщането му за ново разглеждане.
С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.1 т.1 и т.2 от НПК, ВКС, второ наказателно отделение
ОТМЕНЯ частично присъда № 27/12.02.2018г., постановена ВНОХД № 29/2018г. на Софийски градски съд, като признава за невиновен И. А. С. в това на 14.11.2012г. в [населено място], в нотариална кантора на [улица], в писмена декларация по чл.264, ал.2 от ДОПК пред орган на властта – помощник-нотариус, да е потвърдил неистина, поради което и на основание чл.24, ал.1, т.1, пр.2 от НПК, го оправдава по обвинението за престъпление по чл.313, ал.3 от НК.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата й част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
о.м.1.
2.
О С О Б Е Н О М Н Е Н И Е
на съдия Бисер Троянов
по н.д. № 425/ 2018 г. на Върховния касационен съд, ІІ н.о.
Изразявам несъгласието си с възприетото от мнозинството на съдебния състав становище (стр. 6-7 от касационното решение), според което „произнасянето по чл. 23 от НК е изключено от обхвата на чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК“.
Въззивната присъда страда от съществен недостатък, описан в касационното решение, чийто правен ефект е заличен с оправдаването на подсъдимия от касационния съд по обвинението по чл. 313, ал. 3 от НК – Софийският градски съд е пропуснал да приложи института по чл. 23 от НК. Ето защо, така изразеното становище на мнозинството няма особено значение за делото, но настоятелното му оставяне в решението провокира настоящото особено мнение.
Считам, че изразеното в касационното решение правно становище не е правилно. То се основава на формалното тълкуване на разпоредбата и буквалното възприемане на посочените в чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК законови предложения като изчерпателни. Законът дава възможност на съда да постанови след присъдата и определение по въпросите относно определяне на общо наказание на основание чл. 25, 27 от Наказателния кодекс. От това изречение се прави ограничително тълкуване, че нормата по чл. 23 от НК не може да се приложи с отделно определение, след като изрично не е предвидена. И след като е пропусната в присъдата, нарушението е съществено, защото липсва задължителен реквизит по чл. 301, ал. 1, т. 3 от НПК, но порокът е неотстраним в по-късен момент от същия съд, постановил присъдата.
Според вложената в касационното решение правна логика с отделно определение по чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК може да се определи общо наказание само при условията на чл. 25 от НПК – когато извършените в условията на съвкупност престъпления са разгледани в различни наказателни производства. Ако продължим логиката на мнозинството – с определението по чл. 306 от НПК не може да бъде приложен и чл. 24 от НК, а увеличение на общото най-тежко наказание може да се извърши само и единствено с присъда. Но това тълкуване е contra legem, защото институтът на съвкупностите, уреден в чл. 23 – 25 от НК, е единен и не предвижда особености, когато включените в обща съвкупност престъпления са решени с един или с няколко съдебни акта. Нелогично е деецът да се сдобие с увеличено по чл. 24 от НК общо наказание само, когато извършените от него престъпления се разглеждат в едно наказателно производство и да се откаже увеличението в останалите случаи – на поставени отделни присъди по различни наказателни производства. А вложените в чл. 38, 40 и 41 от НПК принципи залагат освен на правилното решаване на делата и разкриване на обективната истина, също така и на процесуална бързина и икономия.
Като отрича процесуалната възможност на съда, постановил присъдата, да реши въпросите на съвкупността по чл. 23 – 25 от НПК с отделно определение, независимо дали е пропуснал да стори това с присъдата или до нейното постановяване не е имал необходимата информация за съдимост, мнозинството на касационния съдебен състав ограничено тълкува правната норма на чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК и дава погрешни сигнали към съдилищата за начина на приложение на материално-правния институт.
Процесуалноправната норма не следва да се възприема буквално, тъй като се достига до неоправдано стеснителното ѝ тълкуване и до неправилното разбиране за частично приложение на материално-правния институт по чл. 23 – 25 от НК в отделните съдебни актове.
Процесуалният закон регламентира процесуалните действия на съда и органите на досъдебното производство с оглед законосъобразното им изпълнение. В някои случаи предвижда и начините на отстраняване на допуснатите в процеса нарушения на законовите правила. Но законът не може да изчерпи всички хипотези на неправилно и незаконосъобразно процесуално поведение, които изобщо могат да възникнат. Затова се налага приложението на правните норми да се извърши съобразно правилното им тълкуване. И като е посочен само чл. 25 от НК в разпоредбата на чл. 306, ал. 1, т. 1 от НПК законът не е искал да изключи част от правния институт, а да насочи вниманието към обичайното и нормалното движение на наказателния процес, при който общото наказание за съвкупността може да се определи и с различен от присъдата съдебен акт (определение). Това обаче не означава, че когато в наказателния процес има отклонения, като например да е изпуснато в присъдата приложението на чл. 23 и чл. 24 от НК, това да не може да бъде отстранено по-късно служебно от същия съд, постановил присъдата. Бездействието на съда в хипотезата, предложена в последния абзац на касационното решение, не представлява законосъобразен начин за решаване на делата, който да бъде затвърждаван в практиката на Върховния касационен съд.
Воден от изложените правни съображения подписвам касационното решение с особено мнение.
Бисер Троянов,
член на съдебния състав