7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
гр. София, 08.07.2020г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юни, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1367 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищцата А. Б. М. срещу определение № 798 от 12.03.2020г. по ч. гр. дело № 477/2020г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено определение № 493 от 08.01.2020г. по гр.д. № 14831/2019г. на Софийски градски съд, в частта му, с която е прекратено производството по предявените от касаторката искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди срещу ответницата И. Г. Ж..
Касаторката М. излага подробни съображения за неправилност на атакуваното въззивно определение като постановено при нарушение на материалния и процесуалния закони и като необосновано. Поддържа, че не е налице сила на пресъдено нещо като процесуална пречка за предявяване на исковете с правно основание чл. 45 ЗЗД срещу И. Ж., тъй като не е налице идентичност между предметите на двете искови производства – едното (предходното) по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 534-538 ТЗ, а другото (настоящото) по чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Моли обжалваното определение да бъде отменено, а делото върнато на сезирания съд за разглеждане на счетените за недопустими искове срещу ответницата Ж..
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към частната касационна жалба, в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, частната жалбоподателка формулира следните въпроси: 1. „Допустимо ли е преценката на въззивния съд да се основава на чл. 299 ГПК, при положение, че липсва идентичност на предмета на спора между страните, който е приет за чл. 79 ЗЗД, вр. с чл. 534-538 ТЗ, съгласно решение № 746/2010 г. на СГС, но в допълнението от 13.08.2019г. към исковата молба по настоящото дело, предмет на спора е деликтен иск по чл. 45 ЗЗД?“; 2. „Допустимо ли е въззивният съд да приема възникване на СПН и дали такава може да се счита за възникнала по липсващ по делата и в правния мир частен документ, наречен Запис на заповед, за който липсва материална доказателствена сила?“; 3. „Допустимо ли е ищецът да бъде лишен от овъзмездяване при наличие на симулативност за влязло в сила решение, по което изобщо не е възникнала СПН, респ. искът по чл. 45 ЗЗД не следва ли да се приеме и да се тълкува като противопоставим на незаконния материален интерес, който следва да подлежи на овъзмездяване по избрания правов ред от касатора? и 4. „Допустимо ли е предявени искове по чл. 75 ЗС и чл. 45 ЗЗД срещу едни и същи страни да се разглеждат съвместно, като кумулативно съединени искове, или е необходимо да бъдат обособени в отделни производства?“. Навежда и очевидна неправилност на атакуваното определение, тъй като прекратяването на производството по исковете срещу И. Ж. съставлява ограничаване на достъпа до правосъдие, а и обжалваният съдебен акт е постановен от съдебен състав при налични предпоставки за отвод на председателя му.
Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
За да постанови определението в обжалваната му част, въззивният съд е взел предвид, че с определение от 08.10.2020г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото в частта му относно предявените от А. М. срещу И. Ж. искове с правно основание чл. 451ал. 1 ЗЗД за сумата 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди и за сумата 100 000 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на измамливите действия на ответницата като нелегитимен ищец и привиден кредитор, легитимиращ се с нищожен съдебен акт, излагане на неверни твърдения пред съда за съществуването на дълг по частен документ, какъвто дълг и документ липсват по делото. Посочил е, че с влязло в сила на 25.04.2014г. решение на СГС по предходен спор между същите страни, А. М. е осъдена на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 534-538 ТЗ (въз основа на запис на заповед) да заплати на Ж. сумата 130 100 евро и обезщетение за забава в размер на 8 291.64 евро. Счел е, че по настоящите искове ищцата М. остойностява имуществените си вреди на сумата 100 000 лева, каквато е и сумата, получена от ответницата Ж. след разпределението, извършено в резултат на проведена публична продан на несеквестируем имот, принадлежал на ищцата, за реализиране на принудително изпълнение на съдебно признатото горепосочено вземане по записа на заповед, а сумата от 50 000 лева, съставлява неимуществени вреди вследствие на това, че е набедена и опозорена безпричинно, а упражняването на правата от насрещната страна по влязлото в сила съдебно решение е неправомерно и в противоречие с добрите нрави и интересите на обществото.
САС е намерил, че с исковете за вреди от деликт срещу И. Ж., ищцата цели като резултат пререшаване на вече разрешения със сила на пресъдено нещо между страните правен спор относно дължимостта на вземанията по записа на заповед, без да твърди от обективна страна противоправно поведение като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, поради което исковете са недопустими поради наличие на сила на пресъдено нещо. По довода за нищожност на влязлото в сила съдебното решение по исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 534-538 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, подробно е аргументирал, че не е налице каквото и да било основание за нищожност на съдебния акт: постановяване от съд, неразполагащ с правораздавателна власт; от ненадлежен съдебен състав; не в изискуемата писмена форма и със съдържание, от което да не може да се извлече смисъла му.
Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни въззивни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшния ход на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС.
Според т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда. Втори, трети и четвърти въпроси от изложението към частната касационна жалба не удовлетворяват изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване, те не са правни въпроси, а такива по правилността на обжалваното въззивно определение, които не могат да бъдат обсъждани при предварителната селекция на касационните жалби. По отношение на четвъртия въпрос следва да се има впредвид също, че той въобще не е обсъждан от въззивната инстанция, тъй като не е бил предмет на въззивното обжалване (определението за разделяне на производствата по владелческите искове и по исковете с правни основания чл. 45, ал. 1 ЗЗД нито подлежи на инстанционен контрол, нито е било обжалвано от А. М. с процесната частна въззивна жалба).
Първият въпрос, формулиран от касаторката в изложението към касационната жалба и преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й в т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: Налице ли е сила на пресъдено нещо като процесуална пречка за допустимост на исковия процес при наличие на влязло в сила съдебно решение по спор между същите страни, но с различен предмет?, съставлява правен въпрос и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд за прекратяване на производството по исковете с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД като недопустими, т.е. удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е осъществено и релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – разрешаването му в обжалваното въззивно определение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 133 от 14.03.2011г. по гр. д. № 202/2009 г. на Първо г.о.; в решение № 137 от 02.06.2016г. по гр. д. № 349/2016г. на І г.о.; в решение № 154 от 03.07.2018г. по гр. д. № 4251/2017г. на ІV г.о.; в решение № 314 от 15.01.2018г. по гр. д. № 4301/2014г. на ІV г.о.; в решение № 142 от 30.05.2011г. по гр. д. № 1471/2010г. на ІІ г.о.; в решение № 43 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 229/2011г. на І г.о. и др.. Според последната пълен идентитет в предмета на двете дела по смисъла на чл. 298, ал. 1 ГПК е налице когато е идентично спорното материално право, с неговите индивидуализиращи белези – правопораждащ юридически факт, съдържание и субекти на правоотношението. Тогава следва да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, която е пречка за повторно пререшаване на същия спор при съобразяване с обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо, посочени в чл. 298, ал. 2, 3 и 4 ГПК. Силата на пресъдено нещо следва да бъде зачетена съгласно чл. 297 ГПК, но вече при преценка на основателността на предявения иск, когато се разрешава правен спор по преюдициално правоотношение, по което има влязло в сила съдебно решение. Това задължение възниква само когато има пълна идентичност между предмета на делото, по което е постановено влязлото в сила решение и преюдициалното правоотношение, което се разглежда във висящия спор. Когато предметът на делата е различен, т.е. касае се за различни спорни субективни права, с различни правопораждащи факти и съдържание, и те не са в съотношение на обусловеност, макар страните да са едни и същи, не е налице сила на пресъдено нещо като процесуална пречка за разглеждане и решаване на следващото дело или като задължение на съда по смисъла на чл. 297 ГПК.
На основание гореизложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно определение по горепосочения правен въпрос.
Не е налице очевидна неправилност на атакуваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост. Такива квалифицирани състави на неправилност не са осъществени.
Съобразно отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, частната касационна жалба е основателна.
Предявените искове са с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от противоправно поведение на ответницата Ж., което тя е реализирала в рамките на предходен исков процес по пряк менителничен иск и последвалото го принудително изпълнение. Влязлото в сила съдебно решение между същите страни е по различен правен спор по искове с правни основания чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 534-538 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, който има за предмет различно субективно материално право, с различно съдържание и правопораждащ юридически факт от настоящото деликтно субективно право. Поради това неговата сила на пресъдено нещо не е процесуална пречка за допустимост на настоящия исков процес. Отсъства и връзка на преюдициалност между правото, произтичащо от записа на заповед по предходното дело, по което е постановено влязло в сила решение, и настоящото деликтно право, задължаваща съда да зачете силата на пресъдено нещо по решеното дело в настоящото по смисъла на чл. 297 ГПК, при разглеждане на деликтния спор по същество. Посоченото от въззивния съд отсъствие на твърдения за противоправно поведение от страна на ответницата като елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 45, ал. 1 ЗЗД не може да послужи като аргумент за идентичност в предмета на настоящото дело с предходното по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 534-538 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, респективно за налична сила на пресъдено нещо, щом ищцата е изложила в исковата си молба и уточненията към нея останалите елементи на деликтното право по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и щом е формулирала петитум за обезвреда за причинени имуществени и неимуществени вреди от определено поведение на ответницата. Дали такива вреди са претърпени в причинно-следствена връзка с твърдяното поведение на ответницата е въпрос по съществото на заявения правен спор, респективно по основателността на предявените искове по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а не по тяхната допустимост. Освен това ако действително липсват твърдения в исковата молба и уточненията към нея за конкретно противоправно поведение на ответницата, причинило процесните вреди, или пък е налице противоречие досежно основанието на исковете – деликт или неоснователно обогатяване, осъществена е хипотеза на нередовност на исковата молба, която съдът дължи да отстрани в нарочната процедура, регламентирана в чл. 129, ал. 2-4 ГПК. В тази хипотеза обаче не би могла да се приложи нормата на чл. 299 ГПК и исковото производство да бъде прекратено поради недопустимост на предявените искове заради сила на пресъдено нещо по приключило с влязло в сила съдебно решение друго дело между страните.
Ето защо въззивното определение в обжалваната му част досежно исковете с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД срещу И. Ж. е неправилно като постановено в нарушение на процесуалните правила и като такова следва да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за разглеждане и решаване на спора по същество.
Частната жалбоподателка моли ВКС да даде точно разяснение по диспозитивната част на въззивното определение, с което първоинстанционният акт е обезсилен като недопустим досежно предявен срещу ответника В. В. иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди в размер на 200 000 лв., поради това, че срещу този ответник не е бил предявяван иск за имуществени вреди в посочения размер, а само за неимуществени вреди. В тази си част, „частната касационна жалба“ притежава характеристиките на молба за тълкуване на съдебен акт по смисъла на чл. 251 ГПК, по която компетентен да се произнесе е съдът, постановил акта, а именно – Софийски апелативен съд, в случай, че жалбоподателката я поддържа.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 798 от 12.03.2020г. по ч. гр. дело № 477/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 – състав, в частта му, с която е потвърдено определение № 493 от 08.01.2020г. по гр.дело № 14831/2019г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 28 състав, в частта му, с която е прекратено производството по предявените от А. Б. М. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди срещу ответницата И. Г. Ж..
ОТМЕНЯ определение № 798 от 12.03.2020г. по ч. гр. дело № 477/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 – състав, в горепосочената обжалвана част.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 28 състав за разглеждане на исковете за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от деликт срещу ответницата И. Ж..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|