5 Р Е Ш Е Н И Е № 225 София,28.03. 2014 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : Т. В. ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 948/2012 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 389 от 10.06.2013 г. е допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд, ІІ-В състав, решение № 4575 от 22.06.2012 г. по гр. д. № 8581/2011 г., с което след отмяна на решение № 207 от 10.03.2011 г. по гр. д. № 14273/2010 г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявеният от Б. Р. Г. против Г. Г. Р. иск с правно основание чл.531 ТЗ за заплащане на сумата 20 000 лв., дължима по запис на заповед от 30.01.2007 г. с падеж 01.07.2007 г., и на ответника са присъдени разноски в размер на 1 100 лв. В касационната жалба на ищеца Б. Р. Г. от [населено място] се правят оплаквания за необоснованост на въззивното решение и за постановяването му в нарушение на материалния закон. К. определя като незаконосъобразен извода на въззивния съд, че записът на заповед, от който произтича претендираното с иска вземане, е нищожен поради липса на задължителен реквизит по чл.535, т.4 и т.6 ТЗ - адрес на издаване и на плащане. Поддържа, че адресът не е предвиден изрично в закона като задължителен реквизит на записа на заповед и че формалната редовност на записа на заповед е спазена, след като в текста му е вписано място на издаване [населено място], посочено от издателя и за място на плащане. Навежда доводи, че дори да е нередовен от външна страна, записът на заповед е конвертиран в разписка и доказва заемно правоотношение между издателя и поемателя, което е достатъчно за уважаване на иска. Ответникът Г. Г. Р. от [населено място] не заявява становище по жалбата. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания съобразно правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното : За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от Б. Р. Г. против Г. Г. Р. иск с правно основание чл.531 ТЗ за заплащане на сумата 20 000 лв., претендирана като дължима по запис на заповед, издаден от ответника в полза на ищеца на 30.01.2007 г. с падеж 01.07.2007 г., Софийски градски съд е приел, че записът на заповед е нищожен поради липса на предвидените в чл.535, т.4 и т.6 ТЗ реквизити „място на издаване” и „място на плащане”. Въззивният съд е преценил, че посочването на [населено място] като място на издаване и място на плащане на записа на заповед не е достатъчно, за да удовлетвори законовите изисквания за реквизити на менителничния ефект, които предполагат посочване на точно определен адрес на издаване и плащане. Изложил е съображения, че непълнотата на записа на заповед не може да бъде преодоляна по правилата на чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ, доколкото в записа на заповед не е посочен адрес и до името на издателя. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка със значимия за изхода на делото материалноправен въпрос съставлява ли адресът /на издаване и плащане/ задължителен реквизит по чл.535 ТЗ от съдържанието на записа на заповед и води ли до нищожност на записа на заповед липсата на вписан от издателя адрес. Записът на заповед е формална правна сделка, чиято действителност е обусловена от спазване на установена в закона форма. Формата на записа на заповед е уредена в разпоредбата на чл.535 ТЗ, предвиждаща обещанието на издателя за плащане да е обективирано в писмен документ, наименован „запис на заповед” и съдържащ изчерпателно изброени реквизити. Нарушаването на изискванията относно формата опорочава записа на заповед до степен на нищожност и го лишава от присъщия му по закон менителничен ефект. В този смисъл чл.536, ал.1 ТЗ постановява, че документ, който не съдържа някои от посочените в чл.535 ТЗ реквизити, не е запис на заповед. От правилото на чл.536, ал.1 ТЗ е допуснато изключение само за три от реквизитите на чл.535 ТЗ - падеж, място на издаване и място на плащане. Тяхната липса не води до нищожност на записа на заповед, ако е възможно да бъдат заместени чрез презумпциите на чл.536, ал.2 - ал.4 ТЗ. Адресът на издаване и на плащане не е предвиден в чл.535 ТЗ като самостоятелен реквизит на записа на заповед. От буквалното тълкуване на чл.535 ТЗ обаче не могат да се черпят аргументи за отричане на необходимостта записът на заповед да съдържа адрес на издаване и/или на плащане. Понятието „адрес” се свързва със съвкупност от данни за населено място, улица, номер, сграда, апартамент и др., чрез които може да се определи точното място, където живее или пребивава дадено физическо лице, където се намира управлението на юридическо лице или институция или където следва да се извърши някакво действие. Разглеждан като определено място в пространството, адресът има значение за индивидуализацията на два от задължителните реквизити по чл.535 - място на плащане /т.4 ТЗ/ и място на издаване /т.6 ТЗ/. За целите на поставения в производството по чл.288 ГПК правен въпрос тези реквизити следва да се разглеждат едновременно предвид правилото на чл.536, ал.3 ТЗ, че ако не е уговорено друго, мястото на издаване се смята за място на плащането. Уреждайки реквизитите „място на издаване” и „място на плащане”, законодателят не е указал дали под „място” следва да се разбира само населеното място, в което е издаден и трябва да бъде платен записът на заповед, или конкретно място на територията на населеното място, където е поето и трябва да бъде изпълнено менителничното задължение, т.е. адресът на издаване и плащане. Същият подход е използван и в чл.536, ал.4 ТЗ, в който не е указано дали под „мястото, посочено до името на издателя” /с което се попълва липсващия реквизит „място на издаване”/ се има предвид посоченото от издателя населено място или адрес в рамките на това място. При положение, че законът не дава легални дефиниции на термините „място на издаване” и „място на плащане”, няма основание реквизитите по чл.535, т.6 и т.4 ТЗ да се тълкуват стеснително и изразът „място” да се идентифицира с населено място, не и с адрес в населеното място. Необходимостта от вписване на адрес като част от реквизитите „място на плащане” и „място на издаване” произтича от характера на менителничното задължение, породено от записа на заповед. Задължението по записа на заповед е търсимо и трябва да бъде изпълнено на означеното от издателя място на плащане, а ако то не е посочено - по аргумент от чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ на мястото на издаване, съответно на мястото, посочено до името на издателя. Това предполага текстът на записа на заповед да е формулиран по начин, че още при издаването му да съществува абсолютна яснота относно конкретното място, в което при настъпване на падежа издателят и платец ще може да предложи и извърши плащане на обещаната парична сума, а поемателят - да упражни насрещното си право да получи плащането като се легитимира с ценната книга. Когато записът на заповед е издаден с падеж на предявяване или на определен срок след предявяване, конкретизацията на мястото е предпоставка за извършване на действията по предявяване като необходимо условие за настъпване на изискуемостта на менителничното задължение. Определянето на мястото на издаване и плащане е възможно само тогава, когато реквизитите „място на плащане” и/или „място на издаване” са индивидуализирани чрез вписване на адрес, т. е. на съвкупността от данни за улица, сграда, апартамент и др. на територията на посоченото от издателя населено място, където може и трябва да бъде потърсено, предложено и осъществено плащането на обещаната със записа на заповед парична сума. Вписването на адрес охранява в еднаква степен интересите на издателя и на поемателя, защото предотвратява риска поради неяснота относно това къде следва да се плати и получи плащане издателят да се окаже в положение да отговаря за забава въпреки готовността си да изпълни точно, а поемателят - да търпи неблагоприятни последици от неоказването на съдействие за изпълнение на поетото от издателя парично задължение. Законът не обвързва мястото на издаване и мястото на плащане със седалището и с постоянния и/или настоящ адрес на издателя, поради което при отсъствие на вписан адрес неяснотата относно мястото на плащане не би могла да се преодолее от поемателя чрез справка в търговския регистър или в регистрите на населението за местонахождението на издателя. Непосочването на адрес като част от реквизитите „място на „издаване” и „място на плащане” би препятствало и правата на евентуалните джиратари/цесионери, за които ще бъде невъзможно да извлекат информация за мястото на плащане от текста на записа на заповед. Основен принцип в облигационното право е, че задълженията се поемат, за да бъдат изпълнявани, и този принцип несъмнено ще бъде нарушен, ако реквизитите на записа на заповед не създават отнапред безспорност за длъжника и за кредитора къде може и трябва да се изпълни менителничното задължение. Изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме, че адресът е съставна част от съдържанието на предвидения в чл.535, т.4 ТЗ реквизит на записа на заповед „място на плащане”, а с оглед презумпцията на чл.536, ал.3 ТЗ - и от реквизита „място на издаване”. Липсата на вписан адрес е равнозначна на липса на задължителните реквизити по чл.535, т.4 и т.6 ТЗ и при невъзможност за взаимното им заместване по правилото на чл.536, ал.3 ТЗ води до нищожност на записа на заповед. Даденото разрешение ще е неприложимо в хипотезите, когато издателят се е задължил да плати обещаната парична сума чрез способ, при който конкретното място на плащане е лишено от значение за точното изпълнение на менителничното задължение - напр. чрез превод по посочена в записа на заповед банкова сметка. В тези хипотези самият способ на плащане ще индивидуализира в достатъчна степен мястото на плащане и липсата на вписан адрес няма да опорочава действителността на записа на заповед. Подобна хипотеза е разгледана в определение № 549/12.07.2011 г. по ч. т. д. № 345/2011 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК с характер на задължителна съдебна практика. В съответствие с приетото по-горе, на поставения въпрос следва да се отговори така : Адресът /на издаване и плащане/ не е самостоятелен реквизит по чл.535 ТЗ на записа на заповед, но е необходим за индивидуализацията на задължителните реквизити „място на плащане” /чл.536, т.4 ТЗ/ и „място на издаване” /чл.536, т.4 ТЗ/; Липсата на вписан адрес като част от реквизитите „място на плащане” и/или „място на издаване” е равнозначно на липса на самите реквизити и опорочава записа на заповед до степен на нищожност; Записът на заповед не е нищожен поради липса на реквизит „място на плащане” и/или „място на издаване”, ако с оглед определения от издателя способ на плащане адресът няма значение за точното изпълнение на менителничното задължение. Предвид отговора на значимия за изхода на делото правен въпрос касационната жалба е неоснователна. Изводът на въззивния съд за нищожност на записа на заповед, сочен за източник на претендираното с иска по чл.531 ТЗ парично вземане, е обоснован и не противоречи на разпоредбите на чл.535 ТЗ и чл.536, ал.1 и ал.3 ТЗ. В записа на заповед, издаден на 30.01.2007 г. от ответника Г. Р. в полза на касатора - ищец Б. Г., е посочено място на издаване [населено място], без да е вписан конкретен адрес на територията на [населено място]. По същия начин - [населено място], е определено и мястото на плащане. Адрес не е посочен и до името на издателя, а в текста на записа на заповед не се съдържат указания обещаната сума от 20 000 лв. да се плати на поемателя или на негова заповед чрез превод по банкова сметка. Отсъствието на индивидуализация на мястото на плащане и на мястото на издаване означава липса на задължителни реквизити по чл.535, т.4 и т.6 ТЗ. Тази липса не може да бъде преодоляна с помощта на установените в чл.536, ал.3 и ал.4 ТЗ презумпции и както правилно е приел въззивният съд, е довела до нищожност на записа на заповед. Нищожният запис на заповед не е породил менителнично задължение/вземане и поради това предявеният от поемателя пряк менителничен иск по чл.531 ТЗ е неоснователен. Като е отхвърлил иска, въззивният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила, съгл. чл.293, ал.1, пр.1 ГПК. Поддържаните в касационната жалба доводи за конвертиране на записа на заповед в разписка, доказваща заемно правоотношение между касатора като заемодател и ответника като заемател, са неотносими към предмета на спора по чл.531 ТЗ и не следва да се обсъждат. Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4575 от 22.06.2012 г., постановено по гр. д. № 8581/2011 г. на Софийски градски съд, ІІ-В състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 3 Особено мнение на Т. В. – председател на съдебния състав по т.д. № 948/2012 г. по описа на ВКС, Търговска колегия, второ отделение Не споделям становището на мнозинството от съдебния състав, по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос, по който на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, е допуснато касационно обжалване на решението на Софийски градски съд, ІІ-В състав по гр.д. № 8581/2011 г. Съображенията ми за това са следните: Действително, записът на заповед като формална сделка трябва да отговаря на изрично предвидените в чл.535 от ТЗ задължителни реквизити, като по принцип липсата на някой от реквизитите съставлява основание за нищожност на менителничния документ. Както правилно е отразено в мотивите към касационното решение, чрез въведени в чл. 536, ал.2, 3 и 4 ТЗ презумпции законодателят е допуснал изключение от правилото по чл.536, ал.1 ТЗ за невалидност на записа на заповед поради липса на форма само в три хипотези: при непосочен падеж, при непосочено място на плащане и при непосочено място на издаване, но с означено място до името на издателя. Считам, че под „място на плащане”/ т.4 на чл.535 ТЗ/ и „място на издаване” / т.6 на чл.535 ТЗ/ следва да се разбира само населеното място, където следва да се изпълни менителничното задължение и където е издаден записът на заповед, както и, че в обхвата на тези реквизити не попадат индивидуализиращите данни от територията на съответното населено място - улица, сграда, апартамент и др. В случай, че законодателят е имал предвид адреса, т.е. изискване за посочване и на наименование на локализационна единица/ булевард, улица, жилищен комплекс и др./, би използвал термините „адрес на издаване” и „ адрес на плащане” на записа на заповед, а не би могло да има спор, че понятието „адрес” е по-широко от понятието „местожителство” и последното е включено в неговия обхват. Изводът, че за спазване на законовото изискване по отношение на реквизитите по т.4 и т.6 на чл.535 ТЗ е достатъчно издателят на записа на заповед да посочи съществуващо населено място следва и от разпоредбата на чл.536, ал.3 ТЗ, според която „Ако не е уговорено друго, мястото на издаването се смята и за място на плащането и за местожителство на издателя”. Съгласно чл.7 /отм./ от Закона за лицата и семейството и чл.19, ал.1 от Наредбата за гражданското състояние/Н.-отм./ местожителство на едно лице е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите на населението на същото населено място. Приравняването на мястото на издаване и мястото на плащане с местожителството на издателя на записа на заповед ясно сочи, че законодателят е имал предвид населеното място, без да са въведени допълнителни изисквания за индивидуализация на точния адрес в рамките на съответното селище. Посочените по-горе разпоредби на Търговския закон възпроизвеждат съответно чл.370 и чл.371/отм./ ЗЗД. Към момента на приемане на ЗЗД/ ДВ бр.275/1950 г./ ЗЛС вече е бил в сила - от 10.09.1949 г., съгласно чл.7 от който под „местожителство” се разбира самото населено място. Начинът за придобиване на жителство/местожителство и какво се разбира под „жителство” е уреден в приетия през 1956 г. Правилник за приложение на чл.7 ЗЛС. Последният подзаконов нормативен акт е отменен с приетата през 1975 г. Наредба за гражданското състояние/ отм.- ДВ бр.41/2004 г./ според която под местожителство се разбира самото населено място./ пълният текст на чл.19, ал.1 Н. е цитиран по-горе/. Действително, след влизане в сила на Закона за гражданската регистрация/ ДВ бр.67 от 27.07.1999 г./ местожителството на едно физическо лице вече не може да се определя като индивидуализиращ белег, с оглед отмяната на чл.7 ЗЛС, считано от 01.01.2000 г. и отмяната на Н.. Това обаче не би могло да означава, че с влизане в сила на ЗГР адресната регистрация на физическото лице заменя автоматично термина „местожителство”, още повече, че адресната регистрация по силата на чл.91 от този закон съставлява индивидуален административен акт – отразяване на постоянния и настоящ адрес на лицето в регистъра на населението. В ЗГР е дадена ясна регламентация на понятието „адрес”/чл.89/, „постоянен адрес”/чл.93/ и „настоящ адрес”/ чл.94/. Имайки предвид съдържащите се в ЗГР легални дефиниции на тези понятия, би могло да се приеме, че дори и да бъде корективно тълкувано, понятието „местожителство” би могло да бъде заменено само с част от задължителните съставни части на адреса по см. на чл.89, ал.2 ЗГР – в случая само с населеното място. Този извод произтича от невъзможността чрез замяна на едно понятие с друго да се въвеждат допълнителни изисквания относно формата на записа на заповед, без да е извършено изрично допълнение и/или изменение на изискуемите от ТЗ реквизити на тази ценна книга. Не възприемам изразеното от мнозинството на съдебния състав становище за нарушаване на основен принцип в облигационното право - задълженията се поемат да бъдат изпълнявани, ако реквизитите на записа на заповед „място на издаване” и „място на плащане” не са индивидуализирани с вписване на съответния адрес. Това би означавало вменяване в задължение на съда при произнасяне по действителността на менителничния документ да изследва дали адресът, означен като място на издаване съвпада с местожителството/ постоянния адрес на издателя, съответно дали адресът, посочен като място на издаване и място на плащане е съществуващ и действителен. Според правната доктрина за действителността на ефекта е достатъчно да се посочи възможно място на издаване, без да е необходимо то да отговаря на истината, а при посочването на селище като място на плащане, то трябва да е съществуващо. Ефектът би бил недействителен само при посочване на несъществуващо селище. Това разбиране съответства изцяло на правната уредба на записа на заповед, поради което считам, че следва да бъде споделено изцяло. Предвид горните съображения, считам, че на поставения правен въпрос следва да се отговори, че адресът /на издаване и плащане/ не е задължителен реквизит по чл.535 ТЗ от съдържанието на записа на заповед, нито е необходим за индивидуализация на задължителните реквизити ”място на плащане / чл.536, т.4 ТЗ/ и „място на издаване” /чл.536, т.6 ТЗ/ и липсата на вписан от издателя адрес не води до нищожност на записа на заповед. С оглед отговора на този материалноправен въпрос, атакувания въззивен съдебен акт би следвало да се отмени като неправилен, а с оглед липсата на произнасяне по останалите възражения на ответника по иска, делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. /Т.В./