Р Е Ш Е Н И Е № 223 гр. София, 24 ноември 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври 2016 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретаря И. РАНГЕЛОВА и в присъствието на прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 1052/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е за трети път пред касационната инстанция, която предвид разпоредбата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК разполага и с правомощията на въззивна такава. Образувано е по жалба на защитника на подсъдимия А. М. Х., както и по жалба на частния обвинител и граждански ищец Е. Й. Х., срещу въззивна присъда № 3, постановенa на 19.04.2016 г. от Апелативен съд-Пловдив по ВНОХД № 509/2015 г. В касационната жалба и допълнението към нея на подсъдимия А. Х. се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Допуснатите съществени процесуални нарушения, накърнили правото на защита на подсъдимия, се аргументират с твърденията, че противно на дадените с Решение № 344/02.11.2015 г. на ВКС, I н. о., указания, въззивната инстанция не е изложила мотиви относно правната квалификация на деянието и отново неправилно се е позовала на заключението на СППЕ за установяване липсата на физиологичен афект, уплаха или смущение у подсъдимия към моментa на инкриминираното деяние, въпреки че наличието на последните обстоятелства не може да се установява с експертиза. Счита се, че в мотивите на въззивната присъда решаващият съд не е обсъдил редица доводи на защитата, а именно: че подсъдимият е причинил уврежданията на пострадалия в състояние на силно раздразнение, предизвикано от последния (което е предпоставка за евентуалното приложението на чл. 118 от НК), както и че показанията на Е. Х. относно това с коя ръка А. Х. му е нанесъл удар са кредитирани без да бъдат обсъдени противоречията в тях. Счита се още, че в нарушение на процесуалните правила и на базата на предположения апелативният съд е приел, че пострадалият не е носел в ръката си нож при излизане от процесното заведение. С оглед на така заявените процесулани нарушения се намира, че и материалният закон е приложен неправилно с квалифицирането на деянието като опит за убийство, а не като престъпление по чл. 129 от НК, респ. като такова по чл. 132 от НК. В подкрепа на твърдяната явна несправедливост на наложеното наказание се излага доводът, че не е необходимо ефективното му изтърпяване предвид липсата по отношение на подсъдимия на отегчаващи отговорността обстоятелства и неотчитането от страна на въззивната инстанция като смекчаващо обстоятелство продължителността на производството. В жалбата се оспорва и размерът на уважения граждански иск като явно несправедлив и несъобразен с факта, че вредата е причинена от две лица и съответно не следва А. Х. да отговаря за цялата сума по него. Иска се изменение на атакуваната присъда и алтернативно – правилно приложение на материалния закон и налагане на справедливо наказание при условията на чл. 66 от НК, или намаляване на наложеното наказание и прилагане на разпоредбата на чл. 66 от НК. Претендира се и намаляване размера на присъденото обезщетение. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Е. Х. се релевират касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, но в последната и в допълнението към нея се излагат доводи единствено в подкрепа на заявената явна несправедливост на наложеното наказание. Твърди се, че постановената мярка на държавна принуда не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, както и на целите по чл. 36 от НК, като съдът не е отчел в максимална степен значението на всички съществени за правилната индивидуализация на наказанието обстоятелства и съответно неправилно е приложил нормата чл. 55 от НК, за която не са били налице законовите предпоставки. Иска се изменение на въззивния съдебен акт и определяне на наказание на подсъдимия при условията на чл. 54 от НК. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Набляга на влошеното здравословно състояние на А. Х. като предпоставка за липсата на необходимост от ефективно изтърпяване на наказанието, както и на провокативното отношение на пострадалия като основание за намаляване размера на присъденото обезщетение. Частният обвинител и граждански ищец поддържа жалбата и изложеното в нея искане като намира, че тази на подсъдимия следва да бъде оставена без уважение. Представя писмени бележки. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите и предлага последните да бъдат оставени без уважение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: При първото разглеждане на делото от Върховния касационен съд, I н. о., с решение № 221 от 10.06.2014 г., постановено по н. д. № 401/2014 г., са отменени първоинстанционната присъда № 13/14.05.2013 г. по НОХД № 154/2011 г. на Окръжен съд–Кърджали, и съответното потвърдително въззивно решение № 224/13.01.2014 г. по ВНОХД № 339/2013 г. на Апелативен съд–Пловдив, поради допуснато абсолютно съществено процесулано нарушение /такова по чл. 33, ал. 4 от НПК/ и делото е върнато за ново разглеждане на първата инстанция. При новото разглеждане на делото от Окръжен съд–Кърджали е постановена присъда № 20/05.12.2014 г. по НОХД № 110/2014 г., с която подсъдимите А. М. Х. и Т. А. М. са признати за виновни в това, че на 14.04.2010 г. в [населено място], в съучастие като съизвършители, причинили средна телесна повреда на Е. Й. Х., с оглед на което и на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 54 от НК са осъдени на по две години и шест месеца „лишаване от свобода“, като изпълнението на наказанието им е отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от пет години. На основание чл. 304 от НПК са оправдани по първоначално повдигнатото им обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Подсъдимите Х. и М. са осъдени да заплатят на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, за всеки от тях, заедно със законните последици, като исковете са отхвърлени до пълните им предявени размери от по 40 000 лева. Отхвърлен е и предявеният от Е. Х. солидарно срещу подсъдимите Х. и М. граждански иска за обезщетение за имуществени вреди в размер на 10 000 лева. Подсъдимите Ф. М. М., Ю. Х. Б. и В. М. М. на основание чл. 304 от НПК са оправдани по повдигнатите им обвинения по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК, а предявените срещу тях от Е. Х. граждански искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД – обезщетение за неимуществени вреди в размер от по 7 000 лева, са отхвърлени. Така постановената присъда е отменена с въззивна присъда № 4/10.03.2015 г., по ВНОХД № 23/2015 г. по описа на Апелативен съд–Пловдив в частта, касаеща произнасянето по наказателната отговорност и по гражданската такава спрямо подсъдимите А. М. Х. и Т. А. М., и същите лица са признати за виновни в извършването на престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 58, б. „а”, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК им е определено наказание от по четири години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, както и да заплатят солидарно на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 30 000 лв., а присъдата е потвърдена в останалата й част. С решение № 344/02.11.2015 г. на Върховния касационен съд, I н. о., постановено по к. д. № 972/2015 г., е отменена въззивна присъда № 4/10.03.2015 г., по ВНОХД № 23/2015 г. на Апелативен съд–Пловдив в частта, относно произнасянето по отношение на подсъдимите А. М. Х. и Т. А. М. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Пловдивския апелативен съд от стадия на съдебното заседание. Оставен е в сила въззивният акт в останалата му част. С оглед последното, в Апелативен съд-Пловдив е образувано ВНОХД № 509/2015 г., завършило с въззивна присъда № 3/19.04.2016 г., предмет на настоящата касационна проверка. С последната на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК е отменена присъда № 20/05.12.2014 г. на Окръжен съд–Кърджали по НОХД № 110/2014 г. в частта, с която подсъдимият Т. А. М. е признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и с която е осъден да заплати на Е. Х. обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лева, като вместо това е прекратено наказателното производство по делото по отношение на подсъдимия М. /починал на 25.02.2016 г./, както и производството в гражданската му част поради оттегляне на предявения срещу него граждански иск. На основание чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 1 от НПК първоинстанционната присъда е отменена и в частта, с която подсъдимият А. М. Х. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и с която е осъден да заплати на Е. Х. обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лева, като вместо това подсъдимият Х. е признат за виновен в това, че на 14.04.2010 г в [населено място], в съучастие с Т. А. М. /починал/ като съизвършител, направил опит умишлено да умъртви Е. Й. Х., като опитът е останал недовършен поради независещи от волята му причини, поради което и на основание чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 58, б. „а” вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание четири години „лишаване от свобода“, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. А. Х. е осъден да заплати на Е. Х. сумата от 40 000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.04.2010 г. до окончателното й изплащане, както и да заплати държавна такса върху уважения размер на гражданския иск и направените по делото разноски. Присъдата е потвърдена в останалата й част, в която не е влязла в сила. Жалбите са неоснователни. 1. По доводите в жалбата на подс. Х. за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон: Проверката на въззивния съдебен акт не констатира наличието на нарушения на процесуалния и материалния закон, които да представляват касационно основание. Настоящият състав на ВКС споделя изцяло фактическите и правните изводи, направени от контролираната инстанция. Законосъобразно последната, след извършена цялостна проверка на първоинстанционната присъда, направен обстоен анализ на доказателствените източници и проведено съдебно следствие за допълване на доказателствената съвкупност, е потвърдила валидността на установените от първата инстанция фактически положения с единственото различие, че пострадалият не е държал в ръката си нож при излизане от процесното заведение. Изводите на въззивния съд при установяването на последния факт въобще не са произволни, както твърди подсъдимият в касационната си жалба, а са изведени от цялостната доказателствена съвкупност. За да приеме тази фактическа обстановка, съставът на Пловдивския апелативен съд е анализирал и съпоставил, от една страна, гласните доказателствени средства – обясненията на Т. М., А. Х. и Ю. Б. /които се намират в роднинска връзка помежду си/, дадени в качеството им на подсъдими, показанията на свидетелите Б. И., Т. С., Е. Ю., на пострадалия Е. Х. и на свидетеля с тайна самоличност, а от друга страна, съставените в хода на досъдебното производство протоколи за оглед на местопроизшествие от 14.04.2010 г. и от 15.04.2010 г. /съответно на л. 3-6 и на л. 8-9 от приложение 1 на ДП/ и изготвените скица и фотоалбум /л. 115 и л. 122-126 от т. 1 на ДП/. Правилно въззивната инстанция е отдала нужното внимание на обстоятелството, че при първоначалния оглед на 14.04.2010 г., извършен почти непосредствено след процесното събитие, на мястото на инцидента не е намерен нож. Такъв е бил открит едва на следващия ден – на 15.04.2010 г., и то на 25 метра от местопроизшествието, за което липсват данни към момента на втория оглед да е било запазено. Съобразявайки това и вземайки предвид показанията на свидетелите Б. И., Т. С., Е. Ю., както и на Е. Х. и на свидетеля с тайна самоличност, от които не се установява пострадалият да е носил нож на излизане от процесното заведение, контролираната инстанция напълно законосъобразно е достигнала до извода, че обясненията на Т. М., А. Х. и Ю. Б. относно наличието на коментираното обстоятелство са недостоверни и целящи единствено да подкрепят поддържаната от тях защитна теза. В мотивите на атакуваната присъда, Пловдивският апелативен съд изчерпателно и обосновано е отговорил на всички възражения на защитата, като заявеното пред касационната инстанция в обратния смисъл е неоснователно. Аргументирано в контролирания съдебен акт са били отхвърлени доводите на подсъдимия, че същият е причинил уврежданията на пострадалия в състояние на силно раздразнение, предизвикано от последния, както и че показанията на Е. Х. относно това с коя ръка А. Х. му е нанесъл удар са кредитирани без да бъдат обсъдени противоречията в тях /виж. стр. 12, 19 и 20 от мотивите/. На касатора-подсъдим следва да се обърне внимание, че е право на всеки съдебен състав да мотивира фактическите си изводи с показанията на определени свидетели, дори и когато те са частично кредитирани, стига да са проверени и подкрепени и от останалия доказателствен материал по делото, респ. да откаже да даде вяра на други, ако те са изолирани, противоречиви и тенденциозни. Въззивният съд е следвал този подход и убеждението му, че показанията на пострадалия в разглежданата им част вярно отговарят на обективната действителност, е защитено по несъмнен начин и направеният от контролираната инстанция анализ не би могъл да търпи какъвто и да е касационен упрек. С оглед всичко изложено дотук, апелативният съд, спазвайки правилата на чл. 13, 14, 103, 107 и чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305, ал. 3 от НПК, е установил по категоричен начин фактическата обстановка по делото. Последната правилно е била подведена под нормата на чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Доказани чрез съответните доказателствени способи са всички елементи от обективната и субективна страна на процесното деяние и законосъобразно са квалифицирани като опит за убийство на пострадалия Е. Х.. Процесуално издържано са се справили първоинстанционният и въззивният съд с доказателствената задача за изясняване на авторството на престъплението и неговия механизъм. Участието на подсъдимия Х. в последното е безспорно установено от събрания по делото доказателствен материал. Самият той, както и починалият подсъдим Т. М., признават, че на инкриминираната дата и час са били на местопроизшествието, което се потвърждава и от показанията на Е. Х. и от обясненията на Ф. М. и Ю. Б.. Намиращият се в близост до мястото на инцидента дежурен полицай С. Х. К., както и свидетелят с тайна самоличност, точно и безпристрастно са възприели групата от хора, които са били наобиколили пострадалия и са му нанасяли удари. Е. Х. категорично е видял, как първо Т. М., а след това и А. Х., го удрят по главата с дървен прът /бухалка/. Именно имената на последните пострадалият съобщава и на пристигналите на мястото на инцидента полицейски служители Х. Х. и И. С.. От заключението на изготвената и приета по делото тройна съдебно-медицинска експертиза са установени две рани на главата на Е. Х., получени от два отделни удара, нанесени от близко разстояние с твърд тъп предмет, като единият от тях е довел до счупване на черепната кутия, от действието на сравнително по-голяма сила, където се намира главният мозък и чието увреждане е могло да доведе до смъртта на пострадалия. Водещото нараняване на последния е кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка, като експертите са категорични, че само своевременно оказаната медицинска помощ на Е. Х. е спомогнала да не настъпи по-тежкият резултат, а именно – неговата смърт. Тук е мястото да се отбележи, че апелативната инстанция е подходила с нужното внимание и към релевиранoтo пред нея възражениe на защитата, че предвид установеното по делото травматично увреждане на дясната раменна кост на подсъдимия Х. от 2005 г. с развило се впоследствие усложнение – псевдоартроза /лъжлива става/, той не би могъл да нанесе удар с предмет, държан в дясната ръка, от който да последва счупването на костите на черепната кутия на пострадалия. Правилни са констатациите на контролирания съд, че действително, от една страна, никъде в своите показания Е. Х. не е заявявал, че А. Х. му е нанесъл удара с бухалката, държейки я именно с дясната си ръка. От друга страна, категорично е експертното заключението на назначената в хода на досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза по писмени данни /л. 138-142, т. 3 от ДП/, че е възможно А. Х. да причини по-тежкото увреждане на пострадалия при удар с предмет като бухалка, прът, тръба или др., държан от него или с лява ръка, или с две ръце. Предвид всичко изложено дотук, въззивният съд обосновано е приел, че са налице достатъчно на брой безспорни и достоверни доказателства, аргументиращи единствения възможен извод за авторството на престъплението в лицето именно на А. Х. и на починалия Т. М.. Контролираната инстанция не е нарушила материалния закон, като в изпълнение на дадените й с отменително Решение № 344/02.11.2015 г. на ВКС указания, аргументирано е квалифицирала извършеното от А. Х. като престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Въпреки че нараняванията на пострадалия по своята медико-биологична характеристика представляват средна телесна повреда, няма основания процесното деяние да бъде подведено под друг, по-леко наказуем състав. Категоричността на изводите за наличие на умисъл към убийство, а не само към нарушаване на телесния интегритет на жертвата, ограничен до телесна повреда, са установени от експертното заключение по делото, констатирало два удара по главата на Е. Х., нанесени от близко разстояние с твърд тъп предмет, като единият от тях е довел и до счупването на черепната кутия. Броят на ударите, интензитетът на същите, средството, с което те са били нанасяни – дървени пръти /бухалки/, представляващо оръжие, годно да причини смърт, частта на тялото, която е била обект на агресията – главата, в която се намира жизненоважен орган, от който зависи човешкият живот, фактът, че побоят е нанесен над невъоръжен човек, който при нападението е бил заобиколен от мнозина и лишен от възможност за бягство или самозащита, както и обстоятелството, че пострадалият е чул А. Х. по време на инцидента да вика „Убийте го, убийте го“, по един недвусмислен начин сочат за наличието на пълно, ясно и точно съзнание у подсъдимия на обществената опасност на извършваното и последиците от него, които той очевидно е искал. Фактът, че А. Х. е нанесъл само един удар на пострадалия не се явява критерий със самостоятелно значение, който да изключва умисъла към убийство. Летален изход винаги може да настъпи и в следствие на един-единстен удар, като в разглеждания случай само своевременно оказаната на Е. Х. медицинска помощ е предотвратила неговата смърт. Без значение е и кой точно от двама - подсъдимият Х., или починалият подсъдим М., е нанесъл удара, довел до счупването на черепната кутия на пострадалия, доколкото при съизвършителството не е важен конкретният каузален принос на всеки един от съизвършителите в предизвиканите с общата престъпна дейност общественоопасни последици, защото престъпният резултат е постигнат не от изолирано въздействие, а като последица от съвместно осъществяване на изпълнителното деяние. Така, независими от индивидуалния принос на всеки един от авторите на процесното деяние, то те носят съвместно отговорност за настъпилия краен резултат. С оглед на гореизложеното, неоснователно е оплакването за нарушение на материалния закон поради неприлагане на закона, който е следвало да бъде приложен – чл. 129 от НК или чл. 132, ал. 1, т. 2 от НК. Правилни са изводите на апелативния съд, че към момента на инкриминираното деяние А. Х. не се е намирал в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия. Това следва както от събрания по делото доказателствен материал, така и от заключението на приетата комплексна съдебно – психиатрична и психологична експертиза. Като се е позовал на последната, за да аргументира правния си извод, въззивният съд не е действала в неизпълнение на дадените му с Решение № 344/02.11.2015 г. на ВКС указания. Както изрично е посочил касационният състав в последното, няма пречка да се изслуша СППЕ относно емоционалното и психическо състояние на дееца към момента на деянието, което заключение да се цени в контекста на събраната доказателствена съвкупност. В тази връзка законосъобразно е била назначена и изслушана СППЕ, която е констатирала липсата на медико-биологичните признаци на физиологичен афект у подсъдимия преди и по време на извършване на престъплението. Не са били налице и юридическите предпоставки на това афектно състояние. Обективните данни по делото сочат, че след проведените няколко телефонни разговора между А. Х. и Е. Х., в които последният е обиждал и псувал подсъдимия и негови близки, от страна на А. Х. не е последвала бурна, силно емоционална и нервна реакция, недаваща възможност на спокойно обмисляне на поведението. Напротив, след провокативните обаждания на пострадалия, подсъдимият е довършил вечерята със семейството си и както сам е заявил, е имал намерението да отиде до полицията, за да подаде жалба срещу Е. Х.. Именно тази последователност от съзнателни, подредени и контролирани действия на А. Х., съпоставени с характеровите му особеност, описани в заключението на СППЕ, а именно - повишена импулсивност, инстинктивност, грубост, гневност и склонност към конфликти, както и с установената липса на медико-биологичните признаци на физиологичния афект, сочат за липсата на състоянието на силно раздразнение у подсъдимия при извършване на престъплението. Въззивният съд не е имал основание да преквалифицира деянието по чл. 118, вр. чл. 18, ал. 1 от НК, респ. по чл. 132, ал. 1, т. 2 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. 2. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание, съдържащи се и в двете касационни жалби: Не се констатира наложеният размер на наказанието „лишаване от свобода“ да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. При индивидуализацията на последното апелативният съд, съобразявайки се с установените по отношение на подсъдимия смекчаващи обстоятелства – възрастта му, чистото му съдебно минало, тежкото му здравословно състояние и провокативното поведение на пострадалия, с липсата на отегчаващи такива, както и с факта, че деянието е останало в стадия на опита, макар и по независещи от волята на А. Х. причини, законосъобразно е приложил нормата на чл. 58, б. „а” от НК и е определил наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Не са налице никакви нови обстоятелства, които следва да бъдат отчетени от касационната инстанция при отмерването на санкцията на подсъдимия. Противно на заявеното от защитата, влошеното здравословно състояние на А. Х. не се явява фактор с водещо значение, който да доведе до допълнително облекчаване на наказателно-правното му положение, респ. до приложението на чл. 66 от НК. Подобен подход би бил проява на едно прекомерно и неоправдано снизхождение, за което не са налице нито законовите, нито моралните основания. Още повече, че съгласно Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, както и Наредба № 2 за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, са налице редица правила и гаранции, даващи възможност на подсъдимия да получава необходимите медицински грижи в съответното пенитенциарно заведение. Що се отнася до сочения в касационната жалба на А. Х. довод, че наказателното производство е продължило прекалено дълго, настоящият състав, като съобрази практиката на ВКС и тази на ЕСПЧ по приложението на чл. 6 от ЕКПЧ и като изходи от тежестта на обвинението, фактическата и правна сложност на конкретния случай, процесуалното поведение на подсъдимия и на съответните органи, намери, че срокът от 6 години и 6 месеца на разглеждането на делото пред две първи, три въззивни и три касационни инстанции, не се явява неразумен и необоснован. Отделно от това, при първоначалното разглеждане на делото от Окръжен съд - Кърджали, последното е било многократно отлагано поради невъзможността на подсъдимия Х. да вземе участие в него заради влошеното му здравословно състояние, като включително наказателното производството е било спряно за период от 7 месеца. С оглед всичко изложено дотук, няма основание за ревизия на въззивния съдебен акт и съответно за намаляване или увеличаване размера на наложената с него санкция. Определеното на А. Х. наказание от четири години „лишаване от свобода“ е справедливо, съответно на обществената опасност на деянието и на дееца и ще изпълни целите на специалната и генерална превенция. 3. По доводите в жалбата на подс. Х. за явна несправедливост на размера на уважения граждански иск: Липсва основание въззивният съдебен акт да бъде ревизиран и в гражданко-осъдителната му част. Апелативният съд е съобразил всички обстоятелства, имащи значение към правилното отмерване на понесените от Е. Х. неимуществени вреди и законосъобразно е определил размера на последните на 40 000 лева. Изложени са подробни и убедителни съображения в тази насока, с които ВКС напълно се солидизира и не намира за необходимо да преповтаря. Противно на твърдяното от защитата, не са налице предпоставките за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, тъй като пострадалият с поведението си не е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Неоснователен се явява и доводът, че след като увреждането е причинено от две лица, подсъдимият не следва да отговаря за цялата сума на обезщетение. Отговорността на А. Х. и на Т. М. за възмездяването на причинените от тях болки и страдания на пострадалия е солидарна, с оглед на което след смъртта на М., А. Х. следва самостоятелно да отговаря за пълния размер на причинените с деянието неимуществени вреди. Определеният от контролираната инстанция размер на последните е съответен на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и е в състояние да обезщети пострадалия. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 3 от 19.04.2016 г., постановена по ВНОХД № 509/2015 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.