Р    Е    Ш   Е   Н   И    Е    № 45   София,  03 февруари 2010 г.   В ИМЕТО НА НАРОДА   ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в  съдебно заседание на двадесет и втори януари 2010 г. в състав :                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ                                                            ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ                                                                        ПАВЛИНА ПАНОВА   при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА.......................  и в присъствието   на прокурора от ВКП .........Д. ГЕНЧЕВ.............., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА  наказателно дело № 712/2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:     Производството е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура, жалба на частния обвинител и граждански ищец Р. С. и жалби на защитниците на подсъдимите Б. Б. , М. А. и В. Г. срещу въззивно решение № 3* постановено на 20.10.2009 г. от Софийския апелативен съд по ВНОХД № 356/2009 г. , с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото, като престъплението е било преквалифицирано от такова по чл. 199 ал.2 т.2 пр.1 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК в такова по чл. 195 ал.1 т.4 пр.1 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК и са били намалени наказанията на подсъдимите както следва: на подс. Б. Б. и М. А. – на по четири години и шест месеца лишаване от свобода, а на подс. В. Г. – на шест години и шест месеца лишаване от свобода. С решението е била отменена присъдата в частта й относно уважения граждански иск в размер на 25 хиляди лв., предявен от Р. С. , като същият е бил отхвърлен. С първоинстанционна присъда № 25, постановена от Софийски градски съд на 19.10.2007 г. по НОХД № 2524/2005 г., подсъдимите са били признати за виновни в това, че на 14.11.2003 г. в гр. С. в съучастие като съизвършители отнели чужди движими вещи на обща стойност 7414,10 лв. От владението на М. И. М. с намерение противозаконно да ги присвоят, като грабежът е бил придружен с убийството на пострадалия , поради което и на основание чл. 199 ал.2 т.2 вр. чл. 198 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 от НК са били осъдени: подсъдимите Б. и А. на по петнадесет години лишаване от свобода, а подс. Г. – на седемнадесет години лишаване от свобода. И тримата са осъдени да заплатят солидарно на гражданската ищца по делото Р. С. обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на баща й в размер на 25 хиляди лева. Касационният протест релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, дължащ се на допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение вследствие отказа да кредитира показанията на свидетелите Й, А. и Й. , пред които подсъдимите били направили признания за умъртвяването на пострадалия. Вследствие на това изводът за недоказаност на обвинението, по което подсъдимите са били оправдани, се явява неправилен. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Жалбата на частната обвинителка и граждански ищец на първо място съдържа аргумент за наличие на основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, който напълно съвпада с изложения в протеста на прокурора. На второ място твърди наличие на неправилно приложение на материалния закон поради отхвърлянето на гражданския иск срещу подсъдимите. Иска касационната инстанция да признае подсъдимите за виновни /каквото правомощие тя няма по закон/ и да уважи гражданската претенция. Касационната жалба, подадена от името на подс. Г. , релевира касационни доводи по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК – допуснати нарушения на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в липса на доказателства за авторството на този подсъдим по чл. 195 от НК, необходимост от приложение на друг материален закон – по чл. 215 от НК. Като резултат от тези твърдения претендира и явна несправедливост на наказанието с искане за неговото намаляване. Жалбата на подс. А. претендира за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като не е отчетено, че той е неграмотен, не е осъждан, че в хода на производството не е бил задържан в изпълнение на мярка за неотклонение „задържане под стража” или „домашен арест”, поради което ще бъде поставен в неравностойно положение с останалите подсъдими, на които предварителното задържане им е било зачетено от наложените наказания. Иска се намаляване на наказанието с приложението на чл. 66 ал.1 от НК. Касационната жалба, подадена от подс. Б. , съдържа същите касационни основания, като жалбата на подс. Г. , мотивирани със същите доводи. Допълнително се сочи, че този подсъдим има малко дете, има нестабилно психическо състояние, което е допълнителен аргумент за намаляване на наказанието. В нея се правят и аналогични искания. Представителят на ВКП поддържа протеста, като счита, че посочените в него доказателства не са били правилно оценени от въззивния съд, поради което е разкъсана причинно-следствената връзка. Иска делото да бъде върнато за ново разглеждане с оглед цялостна оценка на доказателствата. Намира жалбите на подсъдимите за неоснователни. Пред касационната инстанция защитата и на тримата подсъдими поддържа жалбите им по изложените в тях аргументи и с направените искания. Пледира за оставяне на протеста и жалбата на частната обвинителка без уважение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: По протеста на прокуратурата и по жалбата на частната обвинителка: Същите са неоснователни.   В тях не се прави разграничение между фактическа и правна необоснованост на присъдата. С оглед правомощията си, детерминирани в разпоредбите на чл. 347-348 от НПК, ВКС намира за необходимо да посочи следното: Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. Следователно касационният състав няма правомощието да проверява фактическата необоснованост на решението, т.е. вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти /които в значителна степен се различават от тези, приети от първоинстанционния съд/. Касае се до важен компонент на предмета на доказване, така като е определен от нормата на чл. 102 от НПК – авторството на подсъдимите в извършване на насилие над пострадалия, което е обективирано в неговата смърт. В конкретния случай фактическите изводи на САС за неучастие на подсъдимите в причиняването на смъртта на М. не могат да подлежат на касационен контрол. Това, което касационната инстанция има възможност да провери, е спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на решаващата предходна инстанция при установяване на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. Касационната инстанция не намира да е допуснато каквото и да е процесуално нарушение от категорията на съществените, което да е основание за отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. В тази връзка следва да се отбележи, че съдът няма задължение да изгради своето вътрешно убеждение относно фактите само въз основа на преки доказателства. Той би могъл да стори това и върху косвени такива стига въз основа на техния анализ да е възможна направата на единствен и несъмнен извод относно подлежащия на доказване факт – в случая авторството на причинената смърт на пострадалия. В случая обвинението твърди, че е налице такава сигурна достатъчност, която се съдържа в показанията на свидетелите Й, А. и Й. – и тримата полицейски служители, всеки от които е извършвал оперативна дейност поотделно с всеки от тримата подсъдими. В показанията си тримата оперативни работници са преразказали пред съдия на досъдебното производство /които показания са приобщени по надлежния процесуален ред/ заявените пред тях извънпроцесуални „самопризнания” на тримата подсъдими, които те са направили незабавно след отвеждането им в полицейското управление. Тези показания обаче могат да се ценят единствено като източник на косвени, производни доказателствени факти. За да могат да обусловят несъмнен извод относно възпроизведения факт / в случая авторството на убийството/, те трябва да бъдат подкрепени или с преки доказателства, или с достатъчно на брой други косвени доказателства. Единственото сигурно в настоящия процес е, че само върху тях не е допустимо да се правят осъдителни изводи. Въззивният съд достатъчно подробно е анализирал цялата доказателствена наличност и не е могъл да намери друго доказателство в подкрепа на показанията на свидетелите Й, А. и Й. Извършените многобройни експертизи по делото, включително и на основата на ДНК – анализ, не установяват извод за наличието на каквато и да е веществена следа от когото и да е подсъдимите, относима към авторството на убийството на пострадалия. Всички експертни заключения, които съдържат конкретен извод за връзка между веществени доказателства и подсъдимите /трасологична експертиза, дактилоскопна експертиза, експертиза на веществени доказателства, одорологическо изследване/ касаят единствено авторството на подсъдимите относно отнемането на вещите от дома на пострадалия, но дори и в най-малка степен не биха могли да се отнесат към въпроса за авторството на убийството. Подсъдимите в съдебно заседание са дали обяснения, с които отричат участието си в каквото и да е съприкосновение с тялото на пострадалия М. Липсват каквито и да е други доказателства относно подлежащия на доказване факт, че именно тримата подсъдими са извършили убийството. При това положение показанията на тримата полицейски служители остават единствения източник на косвено доказателство, което обаче не може да послужи като несъмнена доказателствена основа за осъждането на подсъдимите по обвинението да са причинили смъртта на пострадалия. При това положение единствения правилен ход на съда е бил да приложи разпоредбата на чл. 304 от НПК, което той е сторил, оправдавайки подсъдимите за причиняването на смъртта на М. В този смисъл той е приложил правилно закона, съобразявайки се и със съдебната практика / Р № 55/2003 г. – ІІ н.о. на ВКС и Р № 361/2003 г. – ІІІ н.о. на ВКС/. ВКС намира, че показанията на тримата полицейски служители не биха могли да се ползват и на друго основание. Те възпроизвеждат възприетото от тях по време на снемането на обяснения от тримата подсъдими, когато те са заведени в полицейското управление, още преди да са имали каквото и да е процесуално качество. Датата на тези им действия е 21.11.2003 г. Към този момент вече е било образувано досъдебно производство / л. 1 от том І на сл. д./, което е станало на 15.11.2003 г. Следователно към 21. 11.2003 г. с тримата е следвало да се извършат действия по разследването /най-малкото привличане в качеството им на заподозрени, каквато процесуална фигура съществуваше при действието на стария НПК/, а не „оперативни” действия. Повече от очевидно е, че въз основа на показания, възпроизвеждащи сведения, придобити при такива процесуално неиздържани действия не би могло да се постанови осъдителна присъда. Обратното би означавало злоупотреба с нормите на НПК и недопустимо постановяване на осъдителна присъда. Вън от тези разсъждения, дори и да биха могли да се ползват показанията на Й. , Й. и А. , те отново не биха могли да доведат до единствен и несъмнен извод за авторството на убийството. Свидетелят Й. в показанията му от досъдебното производство /л.109 от том І/ е възпроизвел снетите от подс. Б. обяснения. В тях обаче не се съдържат каквито и да е „самопризнания” този подсъдим да е извършил действията по насилие над жертвата: „След влизането му в къщата е видял човек да лежи в леглото, покрит с одеала, дрехи натрупани върху него, но нямам спомен да ми е казвал кой е връзвал и кой е извършвал търсенето. ... Чел съм обясненията и на трите лица и всяко едно от тях отричаше да е връзвал човека.” Аналогично е и съдържанието на показанията на св. Й/ л. 105 от том І/, извършвал оперативна дейност с подс. В. Г. : „ Той е седял в двора, като не е влизал в къщата, а двете момчета са влезли вътре, бавили са се известно време, след което започнали да изнасят различни вещи”... „Двете момчета казаха, че и тримата са влизали в къщи, а В. отричаше той да е влизал в къщи. Едното момче каза, че той е завързал краката на човека”. Полицейският служител А. /л. 113 от том І/ възпроизвежда обясненията на подс. М. А. , според които : „ по-възрастният В. – остава отвън, а М. и другият влизат в самата къща... жертвата е на леглото. Единият от двамата държи жертвата, така че да не може да вика, а другият връзва жертвата с въже, което носят със себе си... връзват жертвата, хвърлят му някакви одеяла или чаршафи върху него отгоре и започват да изнасят от къщата вещи... в един момент жертвата почва да прави опит да мърда, да издава някакви звуци и те решават, че се опитва да вика и с кабел за телефон връзват жертвата около шията.”. Внимателният безпристрастен прочит на тези показания не може да обоснове извод за авторството относно причиняването смъртта на пострадалия. От тези показания не става ясно кой от подсъдимите и в каква степен е отговорен за смъртта и дали изобщо е отговорен, доколкото СМЕ експертиза безспорно е установила счупване на рогчетата на подезичната кост на М. , което може да е резултат само от душене с ръце, каквито данни не се съдържат в показанията на който и да от тримата свидетели. Видно е, че те са противоречиви, тъй като всеки от задържаните е отричал собственото си участие в насилието, а единствено по-систематизираните показания на А. не могат да обусловят сами по себе си категоричност за авторството на употребеното насилие върху жертвата, което да е причинило нейната смърт. С оглед на това изводите на въззивния съд за недоказаност на обвинението по чл. 199 ал.2 т.2 от НК са законосъобразни, тъй като са направени при спазване на правилата на чл. 107 и в частност на ал. 5 от НПК. Всички твърдени в протеста и в жалбата на частния обвинител доказателства са преценени правилно и пълно, никое от тях не е игнорирано, но по естеството си те не могат да обосноват авторството на престъплението по чл. 199 ал.2 т.2 от НК по начина, установен в чл. 303 от НПК. Обективно не могат да се съберат други доказателства за този факт от предмета на доказване, поради което законосъобразно подсъдимите са били оправдани по обвинението да са причинили смъртта на М. М.   По жалбите на тримата подсъдими: Същите са неоснователни.   Доводите, съдържащи се в жалбите на подсъдимите Б. и Г. , се свеждат до искане за прилагане на друг материален закон – този по чл. 215 от НК, вместо по чл. 195 от НК. Касационната инстанция не е първата, пред която е правен този довод. Въззивният съд е взел отношение по това твърдение в решението си и е обосновал правния си извод за приложението именно на престъпния състав на кражба, а не вещно укривателство.частието и на тримата подсъдими в отнемането на вещите и установяване на трайна фактическа власт е безспорно установено. Влизането в дома на пострадалия, изнасянето на вещи от там, взимането на микробуса чрез изваждането на коловете на оградата, съчетано с факта, че това се извършва в късните тъмни часове на денонощието, не могат да обусловят липсата на умисъл за отнемане у когото и да е от подсъдимите. Когато деецът е взел участие в самото отнемане на вещите, не може да претендира да носи отговорност само за това, че спомага за тяхното отчуждаване при наличие на знание за това, че са отнети вследствие на престъпление. В случая знанието за отнемането вследствие на престъпление се дължи не на някаква последваща отнемането причина, а на това, че всеки от подсъдимите е взел участие в това отнемане. Поради това правилната квалификация е тази, по която подсъдимите са били признати за виновни /по чл. 195 ал.1 т.4 от НК/ и въззивният съд не може да бъде упрекнат в това, че не е приложил правилно материалния закон. Не се констатира наложените наказания да са явно несправедливи. Те са отмерени според обществената опасност на деянието и на тази на всеки от подсъдимите. Отчетена е предходната съдимост на подс. Г. за престъпления по чл. 197 и по чл. 203 от НК, което законосъобразно е намерило отражение в определянето на по-висока санкция за него. Съдът е взел предвид и степента на участие на всеки от подсъдимите, което е намерило отражение в санкцията на всеки от тях. Отчетено е психическото здраве на подс. Б. , добрите характеристични данни за него и за подс. А. и лошите такива за подс. Георгиев. Всичко това е позволило на САС да индивидуализира наказателната отговорност на тримата подсъдими, налагайки им съответните наказания. Тази отговорност напълно съответства на критерия за справедливост и тъй като не се констатира наказанията да отговарят на изискването на чл. 348 ал.5 т.1 от НПК, не се налага и тяхната корекция в посока на смекчаването им. ВКС счита, че наложените наказания именно в тези техни размери в най-пълна степен ще изпълнят целите на специалната и генерална превенции. Не може да бъде уважено искането на защитата на подс. А. за намаляване на санкцията, наложена на този подсъдим, поради съображенията, изложени в жалбата му, свързани с мярката, която се е изпълнявала спрямо него до настоящия момент. Целта на мярката за неотклонение и целта на наказанието са различни и в това отношение подс. А. не би могъл да бъде толериран в размера на наказанието само поради това, че спрямо него е била изпълнявана по-лека мярка за неотклонение от задържане под стража или домашен арест.   По жалбата на гражданската ищца: Същата е неоснователна.   Предвид изложеното по-горе относно обвинението по чл. 199 ал.2 т.2 от НК ВКС не би могъл да уважи гражданската претенция на Р. С. Макар и да е в правомощията на ВКС да уважава гражданска претенция, то в случая той не би могъл да стори това, тъй като произнасянето по гражданския иск е в неразривна връзка и е производно от произнасянето по обвинението по чл. 199 ал.2 т.2 от НК. Ако ВКС беше намерил протеста и жалбата на С. в качеството й на частен обвинител за основателни, той би упражнил компетентността си да върне делото за ново разглеждане на въззивния съд и тогава произнасянето по гражданския иск би зависело от успеха на това обвинение. В случая изходът на делото не дава каквато и да е възможност за уважаване на гражданската претенция на гражданската ищца, тъй като с него не се ангажира наказателната отговорност на тримата подсъдими / или на когото и да е от тях/ за причиняване на смъртта на наследодателя на С. Поради това не е налице и фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД, което е правното основание на предявения граждански иск. Въззивното решение следва да бъде оставено в сила и в гражданскоотменителната му част.   Предвид изложените съображения ВКС не констатира наличие на което и да е касационно основание, налагащо неговата намеса. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 366/20.10.2009 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 356/2009 г. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:     ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.