7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 99
гр. София,30 ноември 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА
РУМЕН ПЕТРОВ
при секретаря……...….Марияна Петрова….......……и в присъствието на прокурора….....…......Кирил ИВАНОВ.......….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 359 по описа за 2020 г.
Производството е образувано по касационна жалба на адв. Р. П. – защитник на подсъдимия Х. И. П. срещу въззивно решение № 26 от 24.02.2020г., постановено по внохд № 652/19г. на Пловдивски апелативен съд.
В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Като съществено нарушение на процесуални правила се изтъква липсата на анализ на доказателствата в тяхната съвкупност, което е довело до неправилен извод, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.116 от НК. Твърди се, че в нарушение на закона съдът е приел наличието на пряк умисъл при наличието на единствен удар, годен да причини съставомерните последици и неправилно е ценил последващите действия на подсъдимия в подкрепа на извода, че той е действал с пряк умисъл за осъществяване на престъплението. Заявеното вербално намерение на П. да убие сина си, според защитника било с цел единствено да преустанови агресивното му поведение. Твърди се, че в мотивите на апелативния съд не били обсъдени в достатъчна степен възраженията на защитата относно хипотезите на чл.124; чл.12, ал.1 и чл.12, ал.3 от НК, като не им бил даден отговор. Оплакването за явна несправедливост на наказанието се релевира единствено в случай, че бъде приета правна квалификация на деянието по чл. 124 от НК. Решението се оспорва и в гражданската част, като се твърди, че размерът на обезщетението не съответства на доказаното прекъсване на физическата и духовна близост между пострадалия и сина му И. П.. Настоява се алтернативно за оправдаване на подсъдимия при условията на чл.12, ал.1 от НК; прилагане на чл.12, ал.4 от НК, като не се наложи наказание или прилагането на закон за по- леко наказуемо престъпление по чл.124, ал.1 от НК с намаляване на наказанието.
Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. П. както е подадена.
Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата. Излага доводи, че изводите от фактическа и правна страна са законосъобразни, а наложеното наказание е справедливо. Предлага решението на апелативния съд да се остави в сила.
Гражданският ищец И. П., редовно призован, не се явява. Не се явяват законният му представител И. Г. и повереникът адв. П. Г.. От последната е постъпила молба за даване ход на делото, в която се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба както в наказателната, така и в гражданската част на въззивното решение.
В последната си дума подсъдимият Х. П. заявява, че няма какво да каже.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 47 от 08.10.2019г., постановена по нохд № 535/18г. по описа на Пазарджишки окръжен съд, подсъдимият Х. И. П. е признат за виновен в това, че на 23.09.2017г. в [населено място], област П., умишлено умъртвил И. Х. П., негов рожден син, като убийството е извършено по особено мъчителен за убития начин – поради и което на основание чл.116 ал.1 т.3 и т.6 във връзка с чл.115 от НК и чл. 55 ал. 1 т. 1 от НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода.
На основание чл. 66 от НК изтърпяването на наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата.
На основание чл. 59 ал. 1 от НК е зачетено предварителното задържане на подсъдимия Х. П..
Със същата присъда подсъдимият Х. И. П. е осъден да заплати на гражданския ищец И. И. П., действащ лично и със съгласието на И. С. Г. – негова майка и законен представител, обезщетение в размер на 50 000 лева, представляващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, ведно със законната лихва считано от датата на увреждането 23.09.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и 400 лева разноски по делото за адвокатско възнаграждение. В останалата му част, до пълния размер на претендираната сума от 150 000 лв. гражданският иск е отхвърлен.
В тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените разноски по делото и ДТ върху уважения граждански иск.
С присъдата съдът се произнесъл и по веществените доказателства.
По жалба на защитника на подсъдимия П. е образувано внохд № 652/19г. на Пловдивски апелативен съд. С решение № 26 от 24.02.2020г. присъдата е потвърдена изцяло.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното:
Жалбата на подсъдимия е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна - в гражданската част.
Като съществено нарушение на процесуални правила се сочи превратното тълкуване на събраните по делото доказателства, което е довело до неправилно приложение на закона – погрешни изводи относно съставомерността на осъщественото от подсъдимия деяние и формата на вината.
Фактическите обстоятелства, приети за установени от окръжния съд са възприети и от въззивната инстанция, която не е установила нови и различни факти. В жалбата фактическата обстановка също не се оспорва, но се възразява срещу правната оценка на доказателствата, което оплакване следва да се отнесе към касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Оплакването, че фактите са тълкувани превратно от апелативния съд не отговаря на действителното положение.
Твърдението в жалбата, че пострадалият нападал трикратно подсъдимия в кратък период от време, а последният се отбранявал посредством нанасяне на удари с чук по главата на сина му, не съответства на установената фактическа обстановка. Съдилищата са приели, че след нанасянето на два юмручни удара от пострадалия в областта на лицето и дясното рамо на подсъдимия, последният не е предприел действия, с които да отговори на нападението, а се е оттеглил до навес, находящ се в двора на имота между къщата и лятната кухня. От отворен шкаф взел чук, приближил се към сина си и казал, че ще го удари с чука и може да го убие. Пострадалият посегнал към баща си, но залитнал, в който момент подсъдимият нанесъл силен удар с чук в лявата част на главата на сина си, от който последният паднал на земята. В това положение подсъдимият нанесъл още няколко удара с чук в главата на сина си. Съгласно заключенията на назначените съдебно - медицински експертизи най - тежкото травматично увреждане на пострадалия е нанесено в лявата слепоочна област на главата. То е проявено с мекотъканни увреждания, счупване на черепната основа и субдурален хематом с компресионно дислокационен синдром и се намира в причинно – следствена връзка с настъпването на смъртта. При останалите удари по главата кинетичната енергия не е била голяма и е трудно да се приеме, че имат причинно - следствена връзка с настъпването на смъртта. Поредността на ударите от медицинска гледна точка не може да се разграничи.
Неоснователен е упрекът в жалбата, че въззивният съд изградил изводите си за умисъла на дееца на база и на поведението му след нанасяне на фаталния удар. Както правилно е отбелязал апелативният съд, за умисъла на дееца следва да се съди по обективираните му действия. В случая видът на средството, с което са нанесени ударите – чук, жизнено важното място към което са насочени – главата на пострадалия и тяхната многобройност сочат на изразеното намерение на П. да умъртви сина си. Подсъдимият не е притежавал специални знания, за да разбере, че първият, най – силен удар, е достатъчен за постигане на набелязаната цел, поради което е нанесъл и последващите удари, за да гарантира постигането на целения резултат. Подсъдимият прекратил да удря сина си по главата едва когато последният изпаднал в безпомощно състояние на пода на постройката, която обитавал. Обстоятелството, че пострадалият се намира в тежко състояние е било осъзнато към този момент от Х. П., който обещал на сина си, че ще извика бърза помощ, но не го сторил, а вместо това се постарал да заличи следите от извършеното, като измил чука и го прибрал, изпрал дрехите си и измил кръвта от двора. Причинените страдания на пострадалия от ударите с чук по главата и изоставянето му паднал на пода, с вързани ръце и крака да агонизира, сочат на реализиран от обективна и субективна страна квалифициращ признак за умъртвяване на жертвата по особено мъчителен начин, а не представляват проява на грижа както се твърди в жалбата.
Не може да са възприеме и тезата, че изразеното вербално предупреждение от подсъдимия към сина му, че ще го удари с чука и може да го убие, било с намерение да принуди последния да преустанови агресивното си поведение. Тази теза се обосновава само логически, но не е съобразена с установените факти по делото. На първоначалното нападение от страна на пострадалия подсъдимият не е отговорил, а се е оттеглил. Подновяването на конфликта е станало след връщането на Х. П. с чука и декларирането на намерение за убийство. Към този момент, както правилно е отбелязал въззивният съд, нападението е било прекратено и не е било необходимо предотвратяването на бъдещо агресивно поведение на пострадалия.
Не отговаря на действителното положение твърдението в жалбата, че апелативният съд не е отговорил на възраженията на защитата, че подсъдимият е нанесъл ударите върху сина си в състояние на уплаха. Такъв отговор е даден в мотивите на решението на л. 15, с които и касационният съд се съгласява. В допълнение следва да се отбележи, че конфликти по повод пияното състояние на пострадалия възниквали и преди, за което родителите му търсили и съдействие от полицията. В този смисъл проявената агресия от пострадалия не се е различавала значително от предходните му прояви така, че да доведе подсъдимия до състояние на уплаха, още повече, че първоначалното нападение е било преустановено.
С оглед приетите за установени факти, правилно въззивният съд е отхвърлил тезата, че Х. П. е действал при неизбежна отбрана. С оттеглянето на подсъдимия към навеса, синът му не го е последвал, с което първоначалното нападение е било прекратено. Връщането обратно на подсъдимия с чук в ръка и отправената вербална закана с убийство е провокирало пострадалия да замахне, при което подсъдимият е нанесъл удара с чук в лявото слепоочие на сина си, който е в причинна връзка с настъпилия впоследствие съставомерен резултат. В т.3 на ППВС № 12 от 29.11.1973г. изрично е прието, че не може да се позовава на неизбежна отбрана този, който провокира нападение с цел да лиши от живот или да нанесе телесна повреда другиму. Затова когато „отбраняващият се“ съзнателно е провокирал нападение, не може да се позовава на неизбежна отбрана, а ще отговаря на общо основание. Неизбежна отбрана е недопустима и спрямо предполагаемо, бъдещо или завършено нападение. Тъй като подсъдимият не се е намирал в положение на неизбежна отбрана, няма как да бъде обсъждана хипотеза на нанасяне на увреждания на пострадалия при превишаване на нейните предели поради уплаха и смущение. В този смисъл искането за прилагане на нормите на чл.12, ал.1 или чл.12, ал.4 от НК е неоснователно.
Неоснователен е и упрекът към въззивния съд, че не отговорил изчерпателно на възраженията на защитата относно възможната квалификация на осъщественото от подсъдимия като престъпление по чл.124, ал.1 от НК. На л. 14 (гръб) от мотивите на въззивното решение, съдът е изложил принципни съображения относно разликата в целения от дееца резултат при умишленото причиняване на смърт и при умишленото нанасяне на телесна повреда, от която е последвала смърт. Съобразявайки наличните по делото факти е направил извод, че смъртта на пострадалия е била пряко целен от дееца резултат, което изключва възможността тя да е настъпила по непредпазливост в резултат от нанасяне на умишлена телесна повреда.
С оглед изложеното касационният съд счита, че с признаването на Х. П. за виновен в извършването на престъпление по чл.116 ал.1 т.3 и т.6 във връзка с чл.115 от НК, законът е приложен правилно.
Оплакването за явна несправедливост на наказанието е направено само с оглед квалифициране на престъплението по чл.124, ал.1 от НК. Тъй като такава хипотеза не е налице, излагането на доводи относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК е безпредметно.
Жалбата срещу въззивното решение в гражданската му част е основателна. Предявеният граждански иск е доказан по основание, тъй като е налице осъществено от подсъдимия непозволено увреждане, от което са настъпили неимуществени вреди за И. П. – син на пострадалия И. П.. Размерът на обезщетението е определен от първоинстанционния съд по справедливост, с оглед разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Съдът е констатирал, че гражданският ищец не е живял с баща си от невръстна възраст, а влошените отношения между родителите са пречили на по - близките контакти между двамата. От показанията на св. И. Г. се установява, че контактите между пострадалия и сина му не са били чести, а след 2015г. синът й не е посещавал [населено място]. Според показанията на св. С. Н. заради влошените отношения и съдебните дела, заведени от св. Г. за издръжка, последната забранила на пострадалия да вижда сина си. С оглед изложеното касационният съд счита, че е липсвала пълноценна връзка между родител и дете, което да е довело до по - тежки емоционални последици за гражданския ищец в сравнение с обичайните болка и страдание от загубата на родител. Посоченото обстоятелство обуславя намаляването на размера на обезщетението на 25 000 лв.
Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал.2 т.5 и 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ въззивно решение № 26 от 24.02.2020г., постановено по внохд № 652/19г. на Пловдивски апелативен съд, като намалява размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на гражданския ищец И. И. П., действащ лично и със съгласието на И. С. Г. – негова майка и законен представител от 50 000 на 25 000 лв. и намалява държавната такса върху уважения граждански иск на 1000 лв.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|