Р Е Ш Е Н И Е
№202
Гр. София, 08 април 2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на тридесети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА
КРАСИМИРА МЕДАРОВА
при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП СТ. АТАНАСОВА, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 769/2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационни жалби на подсъдимите К. И. К. и К. Г. Х., чрез упълномощения им защитник, адв. В. Г., на подсъдимия Д. Д. П., лично и чрез упълномощения защитник адв. Ю. Г. и на подсъдимия П. Й. Г. срещу въззивно решение № 91/23.05.2018 г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение, постановено по в.н.о.х.д. № 284/2017 г., по описа на същия съд.
В касационните жалби на четиримата подсъдими се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК и се иска отмяна на атакуваното решение. В жалбите, депозирани от подсъдимите К. и Х. се прави искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг въззивен състав, алтернативно за намаляване на размера на наложените с присъдата наказания. В жалбите на подсъдимите Г. и П. се прави искане за тяхното оправдаване, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг апелативен състав, а в тази на адв. Д., защитник на подсъдимия П. се съдържа искане и за намаляване на наложеното на подзащитния му наказание.
Касационните жалби на подсъдимите Х. и К. са до голяма степен еднотипни по съдържание. В същите се излагат съображения за неправилна оценка на показанията на пострадалите свидетели, които съдът неоснователно е кредитирал безусловно. Същите показания се оценяват от подсъдимите като непоследователни и в противоречие с останалите гласни доказателства по делото, както и с наличните справки за трафичните данни на мобилните им телефони. Навежда се довод за липса на мотиви относно съучастието с неустановени по делото лица, както и за постановяването на осъдителната присъда на базата на недоказано обвинение.
Касационните жалби на подсъдимите П. и Г. са еднотипни. Нарушението на процесуалните правила се извежда от наличното противоречие между обстоятелствената част на обвинението и приетите от контролираните съдилища факти за мястото на деянието и механизма на извършването му, което при липса на допуснато от съда изменение на обвинението по надлежния ред, се оценява за съществен процесуален пропуск, тъй като засяга правото на защита на подсъдимите. Отделно от това показанията на пострадалите свидетели се оценяват като противоречиви и необективни, по съображения, че посоченият от тях модел на лек автомобил /марка/ като технически характеристики на багажното отделение, обективно не може да съвмести две лица, и намират отказа на съда да допусне провеждане на следствен експеримент с автомобила за съществен процесуален пропуск. Като несъответствие в доказателствените материали се оценява и приетият от съда часови интервал на извършване на отвличането, за което се сочи, че по делото са налице противоречиви данни.
В жалбата на адв. Д. за подсъдимия П. се застъпва становището, че обвинението спрямо него е несъставомерно, тъй като той не е участвал в самото отвличане, както и не е знаел, че пострадалите ще бъдат изоставени до пещери край [населено място]. Защитата се позовава се и на данните по делото за осъществена след деянието среща, между подсъдимите и бащата на пострадалия Д., по време на която той ги е заплашил с нож, което се оценява като мотив за последващо набеждаване. Намира, че приетите за установени факти от контролираните съдилища не почиват на надлежна доказателствена основа, тъй като не намират опора в наличните по делото доказателства. В насока явната несправедливост на наказанието се позовава на положителните данни за личността на подсъдимия и останалите смекчаващи обстоятелства, като моли същото да се намали по размер и да се приложи разпоредбата на чл.66 от НК. Сочи, че заетостта на подсъдимия на изборна длъжност не следва да се отчита в негова вреда.
В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия П., адв. И. поддържа изцяло жалбата с релевираните съображения и моли за отмяна на въззивното решение. Сочи, че исканията на подсъдимите за събиране на доказателства са били отхвърлени безмотивно, като това е попречило на съда да направи обективен анализ на всички обстоятелства от значение за извършване на деянието и решението е основано само на представените от прокуратурата обвинителни доказателства. Отделно, депозираните от подсъдимите обяснения не са били подложени на анализ за тяхната обективност и не са изложени мотиви защо съдът не ги е кредитирал при възприемането на фактическата обстановка. Упълномощеният защитник на подсъдимият П., адв. Х. застъпва становището, че въззивното решение страда от редица процесуални пороци и следва да се отмени, като се оправдае подсъдимият, алтернативно да се намали размера на наложеното наказание.
Двамата защитници представят писмени бележки, в които подробно обосновават тезата си за несъставомерност на деянието от страна на техния подзащитен, както и тезата за това, че по делото не са събрани значими за обвинението доказателства и не са обсъдени обясненията на подсъдимите лица. Оспорват и законосъобразността на формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, поради нарушаване на изискванията на НПК за оценка на релевантните за обвинението доказателства. Сочат довод за липса на мотиви и нарушение на разпоредбата на чл.339, ал.2 от НПК при постановяване на решението, както и за нарушаване на законовото изискване за цялостна проверка на първоинстанционната присъда и за липса на отговор на депозираните от защитата възражения пред въззивния съд.
В заключение се поддържа искането за отмяна на решението на въззивния съд и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав, алтернативно за оправдаване на подсъдимия на осн. чл.9, ал.2 от НК, за което се излагат подробни фактически и правни съображения, или за намаляване на размера на наказанието с прилагане на института на условното осъждане.
Подсъдимият Д. П. в последната си дума пред ВКС моли за оправдателна присъда.
Пред ВКС подсъдимите К. Х. и П. Г. се представляват от упълномощен защитник, адв. С., който поддържа касационните жалби на двамата подсъдими по изложените в тях подробни съображения.
Като допълнителен довод сочи невъзможността изпълнителното деяние на престъплението да се осъществи по описания от пострадалите начин, чрез превоз на двете лица в багажника на процесния автомобил, по времето, посочено в решението на въззивния съд. Оспорва и фактическия извод на съда, че след отвличането пострадалите са се придвижили самостоятелно до бензиностанцията, предвид голямото разстояние от мястото, на което са били оставени.
Подсъдимият К. Х., в последната си дума пред ВКС моли присъдата да бъде отменена.
Подсъдимият К. К., в последната си дума пред касационната инстанция заявява, че не е извършил престъплението и моли да бъде оправдан.
Прокурорът от Върховна касационна прокуратура намира касационните жалби на четиримата подсъдими за неоснователни и счита, че решението на апелативния съд следва да се остави в сила, поради липса на допуснати съществени процесуални нарушения и поради правилно прилагане на материалния закон. Счита, че доказателствата по делото са обективно оценени и анализирани от въззивния съд и не е била налице необходимост от изменение на обвинението. Наложените наказания оценява за справедливо отмерени, като сочи, че апелативният съд е изложил собствени мотиви за потвърждаването им.
Частните обвинители П. Д. и Х. Х., редовно уведомени, не се явяват пред ВКС. Представляват се от упълномощен повереник, адв. Р., която застъпва становище за неоснователност на касационните жалби на подсъдимите и за оставяне в сила на въззивното решение. Сочи, че отказът на съда да допусне следствен експеримент е бил основателен и не препятства изясняването на фактите по делото от значение за обвинението. Акцентира върху вида на конкретната местност, в която подсъдимите са били изоставени след отвличането и на факта, че те са се придвижвали по преки, а не по асфалтови пътища. По отношение на мобилните им телефони, счита, че след като са били отнети от пострадалите, те са се намирали във владение на подсъдимите до връщането им, което се потвърждава от направените справки от мобилните оператори. В заключение счита, че при определяне на съответните наказания няма място за допълнителна снизходителност спрямо подсъдимите.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди касационните жалби на подсъдимите, доводите на страните от съдено заседание и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 24/02.06.2017 г., постановена по н.о.х.д. № 26/2017 г., по описа на Софийски окръжен съд, наказателен състав подсъдимите Д. Д. П., К. И. К. и П. Й. Г. са признати за виновни в това, че в съучастие като извършители помежду си и с неустановени по делото лица, а подсъдимият К. Г. Х. в съучастие с останалите трима подсъдими и при условията на опасен рецидив по чл.29 , ал.1, б.“б“ от НК са отвлекли П. И. Д. и Х. И. Х., като деянието е извършено от повече от две лица и по отношение на две лица, поради което и на осн. чл.142, ал.2, т.2 и 5, вр. ал.1 от НК и чл.55, ал.1, т.1 от НК , а за подсъдимия Х. и във вр. чл. 29, ал.1, б.“б“ от НК са осъдени както следва: подсъдимите П., К. и Г. - на лишаване от свобода за срок от пет години, което наказание да изтърпят при първоначален общ режим, който е определен за всеки един от тях, а подсъдимият Х., на лишаване от свобода за срок от шест години, което да изтърпи при първоначален строг режим.
С присъдата на окръжния съд на подсъдимия Г. е наложено, на осн. чл.25, ал.1, вр. чл.23, ал.1 от НК общо най-тежко наказание измежду наказанието по настоящата присъда и наказанието, наложено по споразумение по н.о.х.д. № 666/2016 г., по описа на Софийски районен съд, а именно – лишаване от свобода за срок от пет години, при първоначален строг режим на изтърпяване.
Със същата присъда, на осн. чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наложеното на подсъдимия Г. наказание от три месеца лишаване от свобода, по н.о.х.д. № 725/2015 г., по описа на Софийски районен съд, което да се изтърпи при първоначален строг режим на изтърпяване.
Със същата присъда четиримата подсъдими са осъдени да заплатят в полза на гражданските ищци и частни обвинители П. Д. и Х. Х. сумата от по четири хиляди лева на всеки един от тях, ведно със законните последици, като гражданските искове са отхвърлени до пълния предявен размер.
В тежест на подсъдимите са възложени и направените по делото разноски и съответните държавни такси върху уважените граждански искове.
С решение № 91/23.05.2018 г., на Варненски апелативен съд, наказателно отделение, постановено по в.н.о.х.д. № 284/2017 г., присъдата на Софийски окръжен съд, № 24/02.06.2017 г., по н.о.х.д. № 26/2017 г. е била потвърдена изцяло.
Касационните жалби на четиримата подсъдими са депозирани в законовия срок по чл.350, ал.2 от НПК и от легитимирани за това страни, поради което са допустими, като разгледани по същество се прецениха за неоснователни спрямо всеки един от тях.
В касационните жалби на подсъдимите лица са наведени касационните основания по чл.348, ал.1 от НПК, като изложените в тяхна подкрепа съображения са еднопосочни и позволяват съвместното им обсъждане и отговор на направените оплаквания и възражения срещу въззивното решение.
По наведеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК:
Доводът от жалбите на подсъдимите за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивното решение е първият по ред, на който ВКС дължи отговор, тъй като основателността на оплакването би довела до отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане.
В касационните жалби на подсъдимите се възразява срещу извършената от контролираните съдилища оценка на показанията на пострадалите свидетели Х. и Д., като се сочи, че приетата фактическа обстановка е основана преимуществено върху тях, при липсата на други подкрепящи ги доказателства. Оспорва се и надеждността на извършеното от тях разпознаване на подсъдимите.
Посочените процесуални нарушения при събирането и оценката на доказателствата се счита, че са довели до неправилни фактически изводи, на които е базирана осъдителната присъда.
Изложените доводи в подкрепа на това касационно основание не почиват на обективна оценка на съдържанието на въззивното решение. Настоящата касационна проверка не установи наличие на процесуално нарушение от съществен характер в доказателствената дейност на въззивния съд. Фактическите изводи на контролираните инстанции са формирани процесуално правилно, като не са допуснати нарушения при събирането, проверката и оценката на цялостната доказателствена съвкупност.
Апелативният съд е извършил цялостна проверка на атакуваната първоинстанционна присъда, при което е възприел направените от първия съд фактически изводи и е изложил мотивирани съображения относно тяхната правилност.
Не може да бъде споделен за основателен упрекът от жалбите на подсъдимите за изолирано формиране на изводите по фактите въз основа само на показанията на пострадалите лица, които са оценени като неубедителни и противоречиви. В контролираното въззивно решение гласните доказателства, изходящи от пострадалите свидетели са подложени на самостоятелен обстоен анализ, като съдът ги е преценявал както от гледна точка на вътрешната им устойчивост, така и чрез съпоставка с останалите относими към обвинението доказателства. Обективността на цитираните гласни доказателствени средства е изведена от пълната кореспонденция на посочените от свидетелите факти за извършеното спрямо тях посегателство и останалите налични по делото доказателства – показания на свидетелката В., служител в бензиностанция „име“, находяща се в района на [населено място], която им е предоставила мобилния си телефон, за да се свържат с бащата на свидетеля П. Д. и е възприела последващото им извозване от района, от показанията на свидетеля И. Д., баща на пострадалия Д., който е установил и превозил двамата пострадали непосредствено след деянието в района на същата бензиностанция, като е възприел, че състоянието им се отличава с нанесени видими физически увреждания. Възражението за противоречия между показанията на свидетелите В. и И. Д. за местонахождението на пострадалите е напълно несъстоятелно – двамата свидетели потвърждават, че пострадалите са се намирали в района на процесната бензиностанция, провели са разговор от телефона на свидетелката В. и впоследствие са били извозени с автомобил. Обстоятелството, че свидетелите дават показания само за собствените си възприятия, което е логично, не е от естество да дискредитира тяхната обективност, при положение, че кореспондират взаимно относно съществени обстоятелства от значение за обвинението.
В същата насока правилно са оценени и заключенията на назначените по делото съдебномедицински експертизи, изследвали здравословното състояние на пострадалите, като описаният от тях механизъм на нанасяне на ударите изцяло съответства на вида и характера на получените увреждания и периода на причиняването им. В насока обективността на показанията на пострадалите свидетели правилно е отчетена и кореспонденцията им със заключенията на техническите експертизи по делото, изготвени на база данните от проведените от същите телефонни разговори от мобилните им телефони и обслужващите разговорите клетки на мобилните оператори. Доводите на защитата за несъответствие между времевите интервали на разговорите и показанията на свидетелите Д. и Х. също са неоснователни. Фактическите изводи на контролираните съдилища за отнемането на мобилните телефони на пострадалите от подсъдимите и последващото им връщане са изградени на базата на обективен и пълен анализ на всички налични по делото доказателства. В мотивите към присъдата на първия съд се съдържа обстоен анализ на трафичните данни от мобилните телефони на подсъдимите и пострадалите, които са налични по делото за процесния период, като установените фактически обстоятелства, които въззивният съд е намерил за правилни, почиват на вярна интерпретация на доказателствените източници, като не е налице твърдяното от защитата несъответствие.
С оглед изложеното, извода на въззивния съд, че показанията на пострадалите свидетели следва да бъдат кредитирани с доверие не е основан на едностранчивата им интерпретация, а почива на комплексен анализ на всички доказателствени източници от значение за обвинението.
По-нанатък, подсъдимите възразяват срещу извършеното от пострадалите разпознаване, като го оценяват за осъществено в разрез с изискванията на процесуалния закон. В частност, в жалбата на подсъдимия К. се сочи, че пострадалите са узнали неговото име в хода на производството по делото. Възраженията не могат да бъдат споделени. Правилно контролираните съдилища са ползвали протоколите за разпознаване на подсъдимите като годни доказателствени средства, тъй като същите са изготвени при стриктно спазване на изискванията на чл. 169 и сл. от НПК. Следствените действия са предшествани от разпити на пострадалите лица / т.1, л. 92 и 101 от ДП/ , в които двамата са посочили, че познават извършителите и могат да ги разпознаят, като включително са дали и подробно описание на външните им белези. Впоследствие, в протоколите от извършените разпознавания са отразени белезите, въз основа на които са разпознати лицата, като същите не са били индивидуализирани само посредством техните имена, а по подробно описани външни признаци, което обуславя правилността на изводите на контролираните инстанции в насока тяхната обективност.
От защитниците на подсъдимия П. се излагат доводи за игнориране на обясненията на подсъдимите като доказателствено средство и за безмотивното им отхвърляне като обективен доказателствен източник.
Възражението е неоснователно. Съдилищата по фактите са извършили надлежна оценка на обясненията на подсъдимите лица, като са подложили на обстоен анализ тяхното вътрешно съдържание и са направили съпоставка с останалите събрани по делото доказателства. В извършената от контролираните инстанции оценка на обясненията на подсъдимите не се констатира допуснато нарушение на процесуалните правила. Възивният съд е изложил собствени съображения в насока необективността на обясненията на подсъдимите лица, които е възприел като тяхна защитна версия, като се е солидаризирал с доводите, изложени в мотивите към присъдата на окръжния съд. Изводите на съдилищата в тази връзка не са голословни, а почиват на надеждна доказателствена основа – анализирани са показанията на свидетелите, които са присъствали по време на организираното на процесната дата тържество в базата на свидетеля С. по повод т.н. от тях „изборна победа“, като е установено, че поради продължителността на събитието и ангажираността на свидетелите с подготовката и приготвянето на храната и големия брой присъствали лица, същите не са имали непрекъснати непосредствени възприятия за местонахождението на подсъдимите. Цитираните свидетелски показания са били съпоставени с останалите доказателства за участието на подсъдимите в отвличането на пострадалите и са били оценени с относително ниска тежест като доказателства в подкрепа на техните обяснения, което е довело и до извода на съда за необективност на обясненията на подсъдимите.
Доводът на защитата, че отказът на съдилищата за допускане на допълнителни доказателства, по искане на подсъдимите, включително и провеждане на следствен експеримент за проверка показанията на пострадалите, е довел до процесуален порок при формиране на вътрешното им убеждение по фактите е неоснователен. Следва да се посочи, че съдебната практика е последователна в разбирането, че не всеки отказ на съдилищата по фактите за събиране на доказателства представлява процесуално нарушение със съществен характер. Като съществен процесуален пропуск при събирането на доказателства следва да се оценяват само отказите за събиране на съществени за обвинението доказателства, които имат пряко значение за изясняване на главния факт на доказване. В принципен план провеждането на следствен експеримент не съставлява задължение за съда, а процесуална възможност за проверка и уточняване на данни по делото / арг. от чл.166 от НПК /.
В конкретния случай се възразява срещу отказа на съда да допусне извършване на следствен експеримент за установяване на възможността телата на двамата подсъдими да се вместят в багажното отделение на лек автомобил Рено Лагуна, като се сочи, че за целите на извършването му не е необходимо да се използват живи лица. Недопускането на искания от подсъдимите следствен експеримент не съставлява съществен процесуален пропуск, тъй като от една страна по делото са налице достатъчен обем доказателства за установяване на това обстоятелство, а от друга – касае се за конкретни лица с индивидуални физически особености, което до голяма степен затруднява използването на модели за проверка на твърденията им, а личното им участие правилно е оценено от съда като нарушаване на изискванията на чл.167 от НПК. Показанията на пострадалите свидетели са подкрепени в достатъчна степен от изложените по горе гласни доказателства, изходящи от свидетелите В. и И. Д., от заключенията на медицинските и технически експертизи, от трафичните данни от мобилните оператори, представляващи класифицирана информация и по тази причина, невключени в предмета на заключението. На изброената доказателствена съвкупност са противопоставени само обясненията на подсъдимите, които са останали изолирани, поради което липсата на извършен следствен експеримент за проверка на твърденията на пострадалите е преодолян от доказателствената дейност на съда по събирането и оценката на наличните доказателства, които са в необходимия обем, достатъчен за установяването на обективната истина по делото.
Възражението за допуснато процесуално нарушение със съществен характер чрез отказа на въззивния съд да допусне разпит на свидетели, по искане на защитата на подсъдимия П. също е неоснователно. От материалите по делото се установява, че упълномощеният защитник на подсъдимия П., адв. Г. е поискал с писмена молба от 06.10.2017 г. допускане пред въззивния съд в качеството на свидетели на две лица. От съдържанието на същата молба е видно, че обстоятелствата, които защитата е направила искане да бъдат установени чрез разпита на двамата свидетели нямат пряко отношение към повдигнатото обвинение. Първият свидетел, посочен в молбата е собственик на лекият автомобил, с който са пътували пострадалите преди отвличането, като чрез разпита му се иска установяване на обстоятелства по предаване на владението на превозното средство, а вторият – за факти, възникнали след извършването на деянието относно проведена среща между подсъдимите и бащата на пострадалия Д.. И двете групи обстоятелства не се отнасят до главния факт на доказване, пряко или косвено. От наличните по делото доказателства е установено, че микробусът е бил във владение на бащата на пострадалия Д., който лично му го е предал, в деня, в който е било извършено процесното посегателство, а по отношение на срещата между подсъдимите и свидетеля И. Д. по делото са налични достатъчен обем гласни доказателства, като провеждането й няма пряко отношение към обективната и субективна съставомерност на деянието, което е било извършено часове преди това, а самата среща, съгласно възприетата от съдлищата фактическа обстановка е била вследствие на извършеното престъпление.
По отношение на останалите доказателства, които не са били събрани от контролираните съдилища, посочени в писмената защита на адвокатите на подсъдимия П., справки за трафика по пътищата в района на произшествието и трафични данни от мобилни оператори, инстанциите по фактите са изложили мотивирани съображения за невъзможността да бъдат събрани, поради изтичане на законовите срокове за съхранение на информацията, които ВКС напълно споделя, което определя и направеното възражение за неоснователно.
В касационната жалба на подсъдимия П. се навежда довод за нарушаване правото му на защита чрез осъждането му по непредявено обвинение. Изложените в подкрепа на същото доводи са отнесени до несъответствие между посоченото в обвинителния акт и приетото във въззивното решение място, на което е бил спрян микробусът на пострадалите преди отвличането – съгласно обвинението деянието е извършено на главен път, непосредствено преди разклона за [населено място], а в решението на апелативния съд е прието, че мястото на престъплението е на около 200-300 метра след отбивката от главния път. ВКС намира възражението за неоснователно. В принципен план изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК се допуска когато на съдебното следствие се установят основания за съществено изменение на обстоятелственаа част на обвинението или за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление.Защитата визира първата хипотеза на текста, като счита, че осъждането на подсъдимия е в нарушение на правилата на посочения институт. Задължителната съдебна практика, ТР на ОСНК на ВС № 61/77 год. и ТР на ОСНК на ВС , № 57/84 год. приема, че изменение на обстоятелствената част на обвинението е налице, когато на подсъдимия не са били предявени всички обстоятелства, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението, поради което той не е могъл да се защити било чрез обясненията си, било чрез посочване или изискване на други доказателства. Както и когато тези обстоятелства, не са посочени в обвинителния акт и по тях подсъдимият не се е защитавал. Едновременно с това съдебната практика и доктрината приемат, че прокурорът следва да упражни правомощията си по чл. 287, ал. 1 от НПК само когато в хода на съдебното следствие се установи фактическа обстановка, която не просто се различава в известна степен от описаната в обвинителния акт, но и обуславя наличието на други съставомерни признаци на деянието или друга форма на участие на обвиняемия в него, както и на други данни, свързани с прецизиране на точното време и място на извършване на престъплението.
По настоящото дело обвинението спрямо подсъдимите е за престъпление по чл.142 от НК, със съответните квалифициращи признаци, изпълнителното деяние на което се състои в отвличане на лице. От обективна страна същото се характеризира с ограничаване възможността на пострадалите да се придвижват свободно в пространството и едновременно с това да бъдат преместени или отведени на друго място, принудително против тяхната воля. В обвинителния акт по делото се съдържат всички данни от значение за фактическия състав на деянието. В обстоятелствената му част е посочено, че престъплението е извършено посредством насилствено вкарване на пострадалите лица в процесния автомобил и принудителното им отвеждане извън района на [населено място]. В диспозитива се сочи, че престъплението е извършено в района на [населено място], на главен път преди разклона за селото. При тези данни установеното на съдебното следствие, че микробусът, с който са се придвижвали пострадалите лица е бил спрян от подсъдимите на 200-300 метра от главния път, на отбивката от него, не представлява съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, което остава в рамките на предявеното на подсъдимите, че деянието е извършено в района на [населено място]. Обстоятелството дали се касае за главен път или за отбивка от него няма пряко отношение към фактическия състав на престъплението и не изисква изменение на обвинението по реда на чл.287 от НПК. С оглед изложеното, не е налице накърняване на правото на защита на подсъдимите, тъй като на същите са били предявени всички обстоятелства от значение за определяне на фактическия състав на престъплението и защитата им е била съобразена с тях.
В заключение, ВКС не намери допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването на въззивното решение, които да представляват основание за неговата отмяна, по този касационен повод.
В рамките на възприетите факти материалният закон е приложен правилно.
Правилни са изводите на въззивния съд за обективната и субективна съставомерност на престъплението, осъществено под формата на отвличане, със съответниците квалифициращи признаци – от повече от две лица и по отношение на две лица. При отвличането деецът принудително променя разположението на пострадалия в пространството, като го лишава от възможността сам да определя местонахождението си.
От обективна страна престъплението е извършено с участието на четиримата подсъдими, като подсъдимият П. принудително свалил пострадалите от микробуса, с който са се придвижвали и заедно с подсъдимият К. и останалите неустановени по делото лица им нанесъл побой. Непосредствено след това подсъдимият П. с помощта на част от присъстващите лица насилствено вкарал пострадалите, един след друг, в багажника на лекия автомобил „марка“, с който същите били превозени от подсъдимите Х. и Г. до неустановено място в района на [населено място], където били извадени от багажника и оставени на асфалтиран път, извън района на населеното място.
Описаните фактически действия на четиримата подсъдими и неустановените по делото лица правилно са квалифицирани като отвличане по смисъла на чл.142 от НК. Извършената промяна в местоположението на пострадалите е била съпътствана от физическа принуда, коeто свидетелства за това, че тази промяна е била извън тяхната воля. С насилственото вкарване на пострадалите свидетели в багажника на лекия автомобил, подсъдимите са ги лишили от възможността сами да определят местонахождението си и са ограничили възможността им за свободно придвижване. Последното безусловно се определя и от начина на превозване на пострадалите, в затворен багажник на лек автомобил, което изключва доброволността на преместването им.
От обективна страна съучастието на подсъдимите като съизвършители помежду си и с неустановените по делото лица, последното с изключение на подсъдимия Х./съобразно рамките на повдигнатото му обвинение/ се извежда от координираните им действия по упражняване на физическа принуда спрямо пострадалите, включително и отнемане на личните им вещи и мобилни телефони и превозването им против тяхната воля на отдалечено място, от това на което двамата са се намирали докато са осъществявали планираното пътуване с микробус.
Възражението на защитата на подсъдимия К. за несъставомерност на извършеното от него деяние е неоснователно.
Обвинението за този подсъдим се доказва от възприетите от контролираните инстанции факти относно поведението му по нанасяне на физически побой над двамата пострадали, докато подсъдимият П. ги е свалял принудително от микробуса и съгласуваността на действията му с останалите извършители на отвличането по цялостната реализация на принудителната промяна на местоположението на пострадалите.
От субективна страна престъплението по чл.142 от НК е допустимо да се извърши само при пряк умисъл.Последният е реализиран от страна на четиримата подсъдими чрез извършените от тях принудителни действия, /под формата на физическа принуда и извозване против волята им / за промяна на местоположението на пострадалите, които изключват доброволността на преместването им. Цялостният механизъм на извършване на отвличането – вида на принудата и естеството на преместването сочат на това, че подсъдимите пряко са целели да променят местоположението на пострадалите извън тяхната воля и да ограничат свободното им придвижване в пространството.
Предвид участието и на четиримата подсъдими в тези действия, спрямо двете пострадали лица, които осъществяват изпълнителното деяние на престъплението, са налице квалифициращите обстоятелства по чл.142, ал.1, т.2 и 5 от НК, т. е. за извършване на деянието от две и повече лица и по отношение на две лица.
За подсъдимия Х. квалификацията на деянието е по чл.142, ал.3, вр. ал.2, т.1 и 5 от НК, тъй като същото е извършено и при условията на опасен рецидив, което се извежда от предходната му съдимост и период на изтърпяване на наложените ефективни наказания.
ВКС намери за неоснователна тезата на защитниците на подсъдимия П. за малозначителност на извършеното от него деяние, по смисъла на чл.9, ал.2 от НК, поради явно незначителната му обществена опасност.
Приложението на чл.9, ал.2 от НК изисква изключително ниска степен на обществена опасност на извършеното деяние, която засяга в незначителна степен защитените от наказателната правна норма обществени отношения. В настоящият случай се касае за отвличане на две лица от от немалък брой съучастници, придружено с физически побой, в резултат на който пострадалият Х. е изпаднал за кратко време в безсъзнание, с отнемане на личните им вещи и превозване в багажник на лек автомобил с последващо изоставяне извън населено място. Участието на подсъдимия в това деяние се характеризира с водеща роля и поета инициатива за осъществяване на посегателството спрямо пострадалите, като личния мотив на същия е ирелевантен спрямо тежестта на извършеното деяние. Същото е осъществено при две квалифициращи обстоятелства, което допълнително завишава обществената му опасност.Описаната характеристика на престъплението не разкрива явно незначителна обществена опасност на деянието, поради което и квалифицирането му като малозначително се явява незаконосъобразно.
С оглед изложеното, претенцията на подсъдимия за оправдаването му на това основание, при установените от контролираните инстанции факти е неоснователна и не може да бъде уважена.
ВКС не намери за основателно оплакването от жалбите, че наложените на подсъдимите наказания са явно несправедливи.
Наказателната отговорност на четиримата подсъдими е реализирана при условията на привилегированата разпоредба чл.55, ал.1, т.1 от НК.
За подсъдимия Д. П. наказанието, определено от първата инстанция е в рамките на пет години лишаване от свобода, с две години под законовия специален минимум за престъплението, при установената квалификация на извършеното деяние. При индивидуализацията на наказанието въззивният съд е отчел като обстоятелства в негова полза чистото му съдебно минало, младата възраст и личния мотив за извършване на деянието. Като отегчаващо обстоятелство е оценил заеманата от него изборна длъжност на общински съветник, което го определя като публична личност и поставя завишени изисквания за отговорност пред обществото.
В морален план тезата на съда е напълно оправдана, но оценката на посоченото обстоятелство като отегчаващо отговорността на подсъдимия е неправилна, което определя възражението на защитата за основателно.
Независимо от това отчетените обстоятелства за водещата роля на подсъдимия при извършването на деянието и тежестта на упражнената от него принуда спрямо пострадалите не дава основание за намаляване на наложеното наказание, което е справедливо отмерено. Извършеното посегателство е по начин, който е засегнал както физическата цялост на отвлечените лица, така и чувството им за лично достойноство, което допълнително завишава неговата тежест и не предполага проява на допълнително снизхождение при санкционирането му.
В насока явната несправедливост на наказанията на подсъдимите К., Г. и Х. се навеждат доводи за неправилното им осъждане, като се счита, че следва да бъдат оправдани, поради недоказаност на обвинението. При установената фактическа обстановка относно участието им в извършеното отвличане на пострадалите, искането за оправдаване и на тримата подсъдими е неоснователно.
Като алтернативно за подсъдимия К. се иска прилагане на чл.66, ал.1 от НК, което иманентно включва намаляване на наказанието лишаване от свобода до размер от три години, който позволява условно осъждане.
Наказанията на подсъдимите К. и Г. са индивидуализирани на пет години лишаване от свобода, с две години под законовия минимум.
ВКС не намира основания за намаляване на наказанието на подсъдимия К., предвид активното му участие в упражнената спрямо пострадалите физическа принуда заедно с подсъдимия П.. Не са налице неотчетени смекчаващи обстоятелства, поради което жалбата му се прецени за неоснователна.
Наказанието на подсъдимия Г. също се прецени за справедливо отмерено, с оглед предходните му осъждания и отчетената тежест на извършеното деяние, поради което жалбата му също се прецени за неоснователна.
Наказанието на подсъдимия Х., според ВКС е определено максимално в негова полза, като при специален санкционен минимум за лишаването от свобода от десет години е определено в размер на шест години лишаване от свобода, поради което не са налице основания за допълнителното му редуциране по размер.
По изложените съображения ВКС намери, че наказанията на четиримата подсъдими не са явно несправедливи, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1 т.3 от НПК, за всеки един от тях.
В гражданската част въззивното решение като правилно и законосъобразно също следва да се потвърди. Присъдените обезщетения на пострадалите са съобразени с критерия за справедливост по чл.52 от ЗЗД и понесените от тях болки и страдания от осъщественото отвличане, поради което не са налице основания за намаляването им по размер.
С оглед изложеното, въззивното решение, с което е потвърдена присъдата на първата инстанция е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 91/23.05.2018 г. на Варненски апелативен съд, наказателно отделение, по в.н.о.х.д. № 284/2017 г., по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|