Р Е Ш Е Н И Е
№ 270
гр.София, 19.02.2015 г.
в името на народа
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 7175/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], Шумен, чрез С. В., срещу въззивно решение № 82/18.09.2013 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 161/2013 г.
Касационното обжалване е допуснато по следните въпроси: за съдържанието на въззивното решение, приложението на чл. 272 ГПК при мотивирането и за необходимостта въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, възражения и доводи на страните; спрямо кои документи и при какво оспорване, съдът открива производство по чл. 194 ГПК и за доказателствените средства, с които се установява фактическото местоживеене към даден момент на едно физическо лице.
Съставът на Върховния касационен съд дава следните разрешения:
Въззивният съд е обвързан при разглеждането на материалноправния спор от оплакванията на жалбоподателя, както е посочено и в чл. 269, изр. 2 ГПК – ограничен от посоченото в жалбата, поради което и служебно не би могъл да се позовава на различни от сочените основания за неправилност на обжалваното пред него първоинстанционно решение, нито да се произнася по въпроси, които не са разгледани в първоинстанционното производство. Служебно проверява допустимостта на въззивното производство, валидността на цялото първоинстанционно решение и неговата допустимост в обжалваната част, правилността в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Въззивната инстанция, въпреки ограничението по чл. 269 ГПК обаче, остава съд по съществото на материалноправния спор, поради което, след самостоятелен анализ, следва да направи собствени фактически и правни изводи, но в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му. Разпоредбата на чл. 272 ГПК дава възможност на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция – след като посочи кои фактически положения приема за осъществени или не, съответно какви са правните му изводи, да препрати към обосновката на първостепенния съд, т.е., да не анализира сам относимите към даден факт доказателства и да не излага подробни съображения по тълкуване на приложимите правни норми. В този случай втората инстанция не действа като контролно-отменителна /дали едно разрешение на първостепенния съд е правилно или не, обосновани ли са заключенията му/, а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност. При неясни или липсващи мотиви в съдебния акт на първоинстанционния съд, въззивният не може да препраща към тях. В подобен случай, без да коментира порока на първоинстанционното решение, въззивният съд, в рамките на предмета на въззивното дело, очертан с въззивната жалба и отговора към нея, сам излага своите съображения по фактите и правото.
Въззивната инстанция, независимо дали при мотивиране на съдебния акт, препраща към съображенията на първоинстанционното решение, е задължена да анализира всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства (съблюдавайки ограниченията по чл. 269 ГПК) - събрани пред нея и пред първата инстанция, относимите доводи и възражения, направени от страните при съблюдаване на преклузивните срокове. Когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Оплакванията във въззивната жалба, коментира доколкото те са свързани с материалноправния спор. Въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци – повторил е, или е позволил на страните да повторят, опорочените процесуални действия и е извършил, или е позволил на страните да извършат, пропуснатите процесуални действия.
Диспозитивът на въззивното решение трябва да отговаря на предмета на спора във въззивната инстанция.
Когато отменя първоинстанционното решение, въззивният съд дължи произнасяне и с диспозитив по всички разгледани искове, както и по възраженията за прихващане, за подобрения и за възстановяване на запазена част. Изрично се вписва дали решението е постановено при участието на трето лице помагач /трите му имена,адрес/, както и коя страна е подпомагал.
В случаите, когато потвърждава първоинстанционно решение, което в диспозитива си не съдържа пълна и точна индивидуализация на предмета на спора, въззивният съд е длъжен да възпроизведе в своето решение точния диспозитив.
Оспорването на писмен документ по чл. 193 ГПК прилича по съществото си на инцидентен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, но не е самостоятелна искова претенция, за да могат да се прилагат по аналогия указанията на ВС, дадени в ТР № 87-1954-ОСГК ВС РБ/ за произнасяне по оспорването в диспозитива на съдебното решение. Целта на производството по чл. 193-194 ГПК е, във висящ процес, да се определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждане на фактическите и правни изводи на решаващия съд или то да бъде изключено, като неистинско от доказателствения материал. Определението по чл. 194, ал. 2 ГПК е от същество за доказването. Ако не се е поизнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът коментира този въпрос в мотивите на своето решение, като заключението му не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В чл. 236 ГПК е определено съдържанието на диспозитива на съдебното решение и в него не намират място определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, нито тези определения подлежат на самостоятелно обжалване.
По въпроса, спрямо кои документи и при какво оспорване съдът открива производство по чл. 194 ГПК, следва да се посочи, че няма документи, които да са с абсолютна, задължителна доказателствена сила. Законодателят е определил кои писмени доказателства и в каква част се ползват с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила; тя може да бъде оборена при съблюдаване процедурата по чл. 193 ГПК и успешно проведено доказване. Всички частни документи се ползват с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството, щом са подписани, а в хипотезите на чл. 181 ГПК имат и достоверна дата за трети лица. Свидетелстващите документи (частни и официални) разполагат и с материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие единствено при официалните свидетелстващи документи. При оспорване истинността на документа се цели отпадане на обвързващата му доказателствена сила, следователно само тогава се открива производство по чл. 193 ГПК. Следователно частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства /допустими според процесуалния закон/, стига да няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват; съдът ги преценява по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Тъй като тези документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените от тях факти, последните подлежи на доказване по общите правила на ГПК – чл. 153,154 и 155, а не по тези за производството по чл. 193 ГПК.
По въпроса за доказателствените средства, с които се установява фактическото местоживеене към даден момент на едно физическо лице: Всеки български гражданин има право свободно да избира своето местожителство и няма правна норма, която да обвързва това право с постоянния адрес. От това следва, че всеки може да има постоянен, но и друг адрес. Адресът, на който лицето фактически живее, може да се различава от постоянния му адрес. Съгласно Закона за гражданската регистрация, настоящ е адресът, на който лицето живее и всеки има само един настоящ адрес, което е и житейски оправдано. Лицето има задължение по ЗГР да заяви своя настоящ адрес чрез подаване на адресна карта до компетентните административни органи; при промяна – в 30-дневен срок да я заяви в общината или кметството, където пребивава. Несъмнено е възможно лицето да не пребивава нито на постоянния си, нито на настоящия си адрес по смисъла на ЗГР. То може да е организирало своя живот и реално да живее на различно от заявеното и регистрирано място. Липсата на заявление или регистрация на настоящ адрес, съответстващ на фактическото местоживеене, не е пречка да се установи къде в действителност пребивава дадено лице, с всички допустими доказателствени средства, включително гласни.
По касационните оплаквания:
Касаторът [фирма], Шумен твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на въззивното решение, уважаване на иска и присъждане на съдебноделоводни разноски по делото.
Ответниците по касация Е. М. М. и С. С. К., не са изразил становище по реда на по чл. 287, ал. 1 ГПК, нито по-късно в хода на съдебното производство.
Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е основателна.
[фирма], Шумен, чрез С. В., е предявило искове по чл. 135 ЗЗД за обявяване спрямо него, като кредитор, недействителност на договори, с които длъжникът по запис на заповед - Е. М., е продал свое имущество на С. К. с цел да злепостави интереса на търговско дружество-кредитор.
Исковете са отхвърлени, като освен това, в диспозитива на първоинстанционното решение, потвърдено от въззивния съд, е обявено за недоказано оспорване на разписка от 05.09.2012 г. и служебна бележка от 13.03.2013 г. на кмета на [населено място].
Въззивният съд не е изложил собствени мотиви, а се е позовал на чл. 272 ГПК. По същество се е произнесъл като контролноотменителна, а не като втора по ред инстанция по съществото на материалноправния спор, която само се възползва от обосновката на първостепенния съд. Освен това, в решението, към което е препратил въззивният съд, не са обсъдени в съвкупност всички събрани по делото доказателства и доводи на сраните, а и фактическите и правни заключения са необосновани. В противоречие с дадените по-горе указания, окръжният съд е потвърдил изцяло решението на районния съд, включително и диспозитива, с който се е произнесъл по чл. 194, ал. 2 ГПК досежно приети по делото писмени документи - разписка от 05.09.2012 г., издадена от ответника Е. М. М., че получил заем от другия ответник С. К., както и служебна бележка от 13.03.2013 г., издадена от кмета на [населено място], че С. К. от пет години не живее в [населено място], [улица]. Освен това, също в противоречие с даденото от касационната инстанция тълкуване по реда на чл. 290 ГПК, възраженията срещу двата документа – че изявленията в тях са неверни, не е следвало да бъдат квалифицирани от съда като оспорване по чл. 193 ГПК /съдът определя правната норма, приложима спрямо действията и изявленията на страните в процеса/. Документите са частни, свидетелстващи, поради което, както стана ясно, нямат обвързваща съда материална доказателствена сила. В мотивите на решението, постановено от Търговищкия районен съд, към които е препратила въззивната инстанция, се съдържат и вътрешно противоречиви фактически и правни заключения. Съдът правилно приел, че бележката, издадена от кмета на селото, е частен документ и не обвързва правораздавателния орган относно удостоверителното изявление на издателя, но в също време, е открил производство по чл. 194 ГПК и дори се произнесъл по него в диспозитива на съдебното решение. Приел, че оспорването на свидетелското изявление на кмета в издадената от него бележка, не било доказано, защото за адреса, на който живее К. не можело да се съди от удостоверенията за постоянния му и настоящ адрес.
В заключение, въззивният съд е допуснал нарушения на съдопроизводствените правила, които са се отразили върху правилността на решението, поради което са съществени. Въззивното решение следва да се касира и спорът да се разреши от касационната инстанция, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия. В частта по чл. 194 ГПК, въззивният съд не само неточно е приложил цитираната процесуалната норма, но и недопустимо се е произнесъл в диспозитива, поради като в тази част решението следва да бъде обезсилено.
Между страните не се спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че [фирма], Шумен се е снабдило със заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Е. М. М. за сумата 18 994 лв. – неизплатено задължение по запис на заповед и за сумата 1009,88 лв. съдебноделоводни разноски.
Въз основа на акта по чл. 417 ГПК, съдът издал изпълнителен лист, по който е образувано изпълнително производство. На 28.01.2013 г. ЧСИ Д. З. връчила на длъжника Е. М. покана за доброволно изпълнение. Последният продал, на 30.01.2013 г., на С. С. К. товарен автомобил и лек автомобил срещу цена общо в размер на 1 500 лв. Видно от заключението на повторната съдебна автотехническа експертиза, пазарната цена на продадените вещи към датата на сделката е общо 1740 лв.
Длъжникът М., на 05.02.2013 г., продал на същото трето лице – С. К. и свой недвижим имот, находящ се в [населено място] (Бячево), [община], представляващ урегулиран поземлен имот, ведно с построените в него къща и стопански постройки за сумата 4 800 лв., колкото е и данъчната оценка на имота. От заключението на съдебнооценителната експертиза се установява, че пазарната цена на недвижими имот към датата на продажбата е 12 000 лв.
В нотариалния акт е записано, че купувачът и продавачът имат един и същи адрес и той съвпада с този на имота, предмет на сделката. Няма спор, че длъжникът Е. М. живее и след продажбата, включително и понастоящем, в същия имот със своето семейство. Там живее по време на сделките и по време на делото и сестрата на Е. М., с двете си деца, от фактическото съжителство със С. К.. Последният, по реда на чл. 176 ГПК е признал, че от 2000 г. живее на съпружески начала със С. М..
Той, видно от справката за предоставяне на данни по реда на Наредба № 14/18.11.2009 г., има регистрация на постоянен и настоящ адрес също в [населено място], [улица].
По делото е приета служебна бележка № 04/09 от 13.03.2013 г., издадена от кмета на [населено място] М.М.Х., в уверение на това, че С. К. не живее от около пет години в селото.
Кметът на кметство и община, няма удостоверителна компетентност, призната му от закона, относно фактическото пребиваване към определено време на физически и юридически лица. По характера си, цитираният по-горе документ е частен свидетелстващ, така че при оспорване на факта, за който свидетелства, не се открива производство по чл. 194 ГПК. Нещо повече, документът удостоверява свидетелство за осъществяване на факти от трето по спора лице, т.е, съставлява свидетелски показания, дадени в писмен вид. Съгласно ГПК събирането на гласни доказателства става непосредствено и устно – чрез разпит в открито съдебно заседание на свидетеля от съда. В случая, събрани са свидетелски показания чрез недопустимо доказателствено средство – бележката от кмета М. Х. следва да се изключи от доказателствения материал по делото.
От анализа на обсъдените доказателства съдът намира, че С. К. не е установил, че по време на извършване на двете разпоредителни сделки, е живеел на място, различно от местопребиваването на децата си и жената, с която са във фактическо съпружество. Сам той и не е изяснил къде твърди, че е живеел в началото на 2013 г., като в същото време признава, че от 2000 г. е в едно домакинство със сестрата на Е. М. и общите им деца.
Съгласно разписка, подписана от Е. М. М., той получил на 09.09.2012 г. от С. К. сумата от 10 000 лв. със задължение да я върне в срок до 30 януари 2013 г., при договорена лихва за забава от 20%.
Волеизявлението на М. в частния документ е непротивопоставимо на [фирма], който се явява трето лице на договора за заем, какъвто ответниците М. и К. твърдят, че са сключили. Те са тези, които имат интерес да се установи заемното правоотношение и носят тежестта да го докажат пълно и главно в процеса. Няма други доказателства за установяване на договора за заем между М. и К., извън писменото изявление на самия М., в представената по делото разписка. Няма дори и данни, които да правят вероятно сключването на договора - напр., че К. е разполагал със сумата 10 000 лв., евентуално, че е имал доходи, които са му позволявали да я предостави в заем на М.; за какво е била нужна и за какво е изразходвана от М..
От друга страна, свидетелят А. Р. А. твърди, че е той дал на Е. М. заем от 7000 лв. през месец март 2012 г. и, че М. продал къщата и колите си, за да му върне парите. Показанията са в противоречие с твърденията на ответниците М. и К..
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните изводи:
[фирма], Шумен, се явява кредитор на Е. М. към датата на двете разпоредителни сделки – продажбата на автомобилите и продажбата на недвижимия имот. Чрез тях М. е намалил имуществото си, като по този начин е увредил кредитора [фирма], Шумен. Безспорно е налице знание у длъжника за увреждащото действие на сделките, още повече, че те са извършени и непосредствено след образуване на изпълнително дело срещу М. с взискател [фирма], Шумен. По отношение на С. К. не може да се приложи презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, но съдебният състав приема за установено, че той, като приобретател по двете сделки също е знаел, че с тях се уврежда взискателя по изпълнителното дело - [фирма], Шумен. На това сочат близките отношения между семействата на М. и К., както и обитаването на един имот, който евентуално би бил и обект на принудително изпълнение по образуваното изпълнително дело, по което М. е длъжник. Недоказано е твърдението, че продажбите са извършени с цел погасяване на заемно задължение – съществуване на такова не се установи по безспорен начин, а и от последващото поведение на съконтрахентите не следва да са имали действително намерение да прехвърлят собствеността върху вещите, предмет на договорите. Продавачът Е. М., заедно със семейството си, продължава да живее в имота, който е прехвърлил преди повече от година. Освен изявленията на страните по сделката, че цената е дадена и получена, други доказателства за плащането няма. Защитната позицията на ответниците в съдебното производство също е противоречива – в отговорите по исковата молба твърдят, че двете продажби са извършени с цел Е. М. да погаси дълг от 10 000 лв. към С. К., а са позовават на показанията на свидетеля А., който твърди нещо друго - че М. имал дълг към него и продал моторните превозни средства и недвижимия имот, за да му се издължи. При това твърдение, логически необяснимо пък е защо вещите са продадени под пазарната им цена, особено недвижимия имот – три пъти под действителната му стойност, като получената сума е недостатъчна да покрие кое да е от задълженията на М., включително и дълга от 7 000 лв. към свидетеля А..
Всички посочени обстоятелства, преценени в съвкупност, без съмнение установяват, че намерението на купувача и продавача по двете изследвани сделки е било да попречи на взискателя [фирма], Шумен да се удовлетвори чрез насочване на изпълнението върху продадените от длъжника Е. М. вещи, като по този начин е увреден интереса на кредитора.
В заключение, исковете са основателни и следва да бъдат уважение, като ответниците дължат общо на ищеца сторените във всички инстанции съдебноделоводни разноски в размер на 1745,27 лв.
МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 82/18.09.2013 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 161/2013 г. в частта, с която е обявено за недоказано оспорването на верността на разписка от 05.09.2012 г. и служебна бележка от 13.03.2013 г., издадена от кмета на [населено място].
ОТМЕНЯ в останалата част въззивно решение № 82/18.09.2013 г. на Търговищкия окръжен съд, постановено по гр.д. № 161/2013 г. и вместо това ПОСТАНОВИ
ОБЯВЯВА за недействителни спрямо [фирма], Шумен, следните договори: 1/ договор, оформен в нотариален акт №. , н.д. №. на нотариус П. А., с район на действие района на Районен съд Търговище Врачански под рег. № 496, с който Е. М. М. продава на С. С. К. описания в нотариалния акт недвижим имот; 2/ договор от 30.01.2013 г. с нотариална заверка на подписите, удостоверени от нотариус К. Г. с район на действие Търговищки районен съд, рег. № 317, с който Е. М. М. продава на С. С. К. товарен автомобил марка „Фолксваген”, модел ЛТ 35, рег. [рег.номер на МПС] , рама № WV2ZZZ29ZDHOO7757, двигател № DW001011, цвят – бял/светло сив и лек автомобил марка „Фолксваген”, модел Транспортер, рег. [рег.номер на МПС] , рама WV2ZZZ70ZMH018089, двигател № ААВ008258, цвят тъмно син, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, по иска на [фирма], Шумен, ЕИК[ЕИК], представлявано от С. А. В., предявен против Е. М. М. и С. С. К..
ОСЪЖДА общо Е. М. М. и С. С. К. да заплатят на [фирма], Шумен, ЕИК[ЕИК], представлявано от С. А. В., сумата в размер на 1745,27 лв. - съдебноделоводни разноски по делото за всички инстанции, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|