Р Е Ш Е Н И Е № 287 София, 30.06.2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:1. ЮРИЙ КРЪСТЕВ 2. БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря Надя Цекова в присъствието на прокурора Антони Лаков разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 796 по описа за 2014 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Б. Г. Г., чрез адвокат Д. Н., против решение № 95 от 18.03.2014 г. по в.н.о.х.д. № 937/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, Наказателна колегия, V въззивен състав, с искане за отмяна на въззивния съдебен акт и оправдаване на касатора. Сочат се касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Жалбоподателят обосновава своите доводи с твърдения за невзети мерки от въззивния съд за разкриване на обективната истина и нарушаване на изискванията по чл. 13 и чл. 14 от НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, за приети в хода на въззивното производство факти, съществено различаващи се от описаните в обвинителния акт, за нарушаване на правото на защита на подсъдимия и невъзможност да разбере за какви нарушения е предаден на съд, в признаването му за виновен в престъпление, което не е извършил. Подсъдимият Б. Г. Г. не взема становище пред касационната инстанция. Неговият защитник поддържа жалбата по изложените в нея съображения и подновява тезата си за случайно деяние по смисъла на чл. 15 от НК. Адвокат П. Н., повереник на частните обвинители и граждански ищци: А. Х. М., П. А. М., С. А. М., К. А. М. и А. А. М., както и на явилия се в съдебно заседание И. А. М., пледира за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна и потвърждаване на въззивното съдебно решение. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище за потвърждаване на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на постъпилата жалба, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С присъда № 2231 от 10.06.2013 г. по н.о.х.д. № 383/ 2012 г. Благоевградският окръжен съд признал подсъдимия Б. Г. Г. за виновен в това, че на 05.03.2007 год., около 19,45 часа, в гр. Бл., на път Е-79, в района на пътен възел „Гр.”, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „Р.”, модел „Е.”, с д.к. [рег.номер на МПС] , нарушил правила за движение по пътищата по чл. 21 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. А. М., след което избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б”, във вр. с ал. 1, б. „в”, във вр. с чл. 342, ал.1, пр. 3 НК и чл. 54 НК му наложил наказания от три години лишаване от свобода, изпълнението на което отложил за изпитателен срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК, както и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години, на основание чл. 343г от НК. В тежест на подсъдимия възложил разноските по делото. Подсъдимият бил осъден да заплати на гражданските ищци обезщетения за претърпени неимуществени вреди в размер на 30 000 лева за преживелия съпруг А. Х. М. и по 20 000 лева за петте деца на пострадалата: П., С., И., К. и А. А., заедно със законните лихви върху присъдените обезщетения, считано от 05.03.2007 г. до окончателното им изплащане. С решение № 95 от 18.03.2014 г. по в.н.о.х.д. № 937/ 2013 г. Софийският апелативен съд, Наказателна колегия, V въззивен състав изменил присъдата, на основание чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, като приложил закон за същото наказуемо престъпление, приемайки за нарушено правилото по чл. 20, ал. 2, изр. първо от ЗДвП, вместо нарушение по чл. 21 от ЗДвП, и осъдил подсъдимия да заплати направените пред въззивната инстанция разноски. Касационната жалба на подсъдимия Б. Г. Г. е неоснователна. Не са допуснати претендираните от касатора съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Въззивният съд е подложил на повторна проверка всички събрани в хода на първоинстанционното производство доказателствените източници и е обсъдил обективно, всестранно и пълно обстоятелствата по делото. Възприел е изцяло фактическата обстановка, отразена в мотивите към първоинстанционната присъда, като за изясняване на поставени от защитата въпроси и възражения по фактите е провел въззивно съдебно следствие. С назначената от него и приобщена към доказателствения обем комплексна медико-автотехническа експертиза (л. 57-80 в.н.о.х.д.) е изяснил мястото на удара, преодолявайки техническата грешка в протокола за първоначален оглед на местопроизшествието и скицата към него за поредността на електрическия стълб, избран от разследващия полицай за ориентир на извършените замервания. Мястото на пресичане на пътното платно от пострадалата пешеходка М. М. е установено и след съпоставка на изложените от вещите лица варианти на заключението с показанията на свид. Й. М., възприел посоката на преминаване на пострадалата непосредствено преди инцидента. Фактическите констатации по делото са основани на вярна интерпретация на доказателствата по делото. Възражението на защитата на подсъдимия, че обективните находки на пътя били измерени от друг стълб, а не от писмено означения като поредност в огледния протокол, са несъстоятелни и отхвърлени от въззивната инстанция с убедителни съображения. Представената от защита теза логично налага по-продължително присъствие на пешеходката на пътя и следователно възможност за водача на превозното средство отдалече да я възприеме като опасност, което рефлектира и върху изводите за предотвратимост на удара. Въззивният съд може да установява нови фактически положения (чл. 316 от НПК). С решението си е приел скорост на движение на превозното средство към момента на удара от 90 км/ч, позовавайки се на обясненията на подсъдимия и на показанията на пътуващия с него свидетел Р. И.. Така той е отхвърлил възприетата от окръжния съд величина от 101 км/ч, заради която е ангажирано нарушение на чл. 21 от ЗДвП и за чието експертно заключение не намерил допълнителни обективни данни, които да го обосноват. Допуснатото изменение на фактическата обстановка не е съществено. То не променя определените с обвинението фактически и юридически параметри. Затова и съдът не е бил изправен пред необходимост да отмени присъдата и да върне делото за ново разглеждане. Скоростта на движение на превозното средство, управлявано от подсъдимия Б. Г., е била обект на изследване чрез специални експертни познания в няколко варианта, включително и при 90 км/ч. Ето защо подсъдимият се е защитавал по тези факти при цялото развитие на процеса (на досъдебното производство, на двете първоинстанционни и двете въззивни съдебни производства), макар тези факти да са приети за установени с въззивното решение. Твърдението, че касаторът бил поставен в положение да се защитава по новите фактически положения едва пред касационната инстанция, е несъстоятелно. Фактическата обстановка, приета за установена от съдилищата, следва да бъде обоснована и да почива на събраните и проверени доказателства по делото. Законът не въвежда изискване тя да не се различава от описаната в обвинителния акт, където фактите са отразени такива, каквито са били установени в хода на досъдебното производство. Разследваното в тази фаза от процеса има подготвителен характер (чл. 7, ал. 2 НПК), докато централно място в наказателния процес има съдебното производство, защото в най-пълна степен се разгръщат основните начала (принципи) – състезателност между страните (чл. 12), публичност на съдебните заседания (чл. 20), лична и непосредствена проверка на доказателствените източници (чл. 18), които са по-малко застъпени в досъдебната фаза. Изложено по-горе, обвинителният акт има за пряка задача да очертае фактическите и юридическите граници на обвинението, а не да пресъздаде всички факти и обстоятелства от престъплението, които да бъдат преповторени без изменение в съдебните актове. Защото се обезсмисля провеждането на публично съдебно следствие и непосредствената проверка на доказателствата от съда. Във фазата на съдебното производство първоначалната фактическа обстановка може да бъде изменяна, да бъдат установявани нови факти и обстоятелства, неразкрити от предходната фаза от процеса, но съвместими в границите, очертани с обвинителния акт. Затова и процесуалните гаранциии са насочени към това да обезпечат условия и ред за правилно упражняване на правото на защита от подсъдимия срещу повдигнатото му обвинение, а не срещу отделни, самостоятелно разгледани факти. Съществено изменение на обвинението по чл. 225 от НПК или по чл. 287, ал. 1 от НПК се налага, когато новосъбраните факти и обстоятелства засягат някои от елементите от обективната или субективната страна на престъплението. А скоростта на движение на автомобила като отделен факт не засяга нито изпълнителното деяние на обвинението по чл. 342 от НК, нито формата на вината по чл. 343 от НК. Не е нарушено правото на защита на подсъдимия Б. Г. да узнае в какво е обвинен. Предявените в обвинение две разпоредби по чл. 20, ал. 2 и чл. 21 от Закона за движение по пътищата не могат да бъдат едновременно нарушени, тъй като съотношението помежду им е обща спрямо специална норма. Въззивната инстанция е извършила предпочитание на общата разпоредба на чл. 20, ал. 2, изр. първо от ЗДвП, пред специалната, тъй като конкретното нарушение на водача се е изразило в несъобразеност на подбраната скорост на движение с пътните условия и най-вече с тъмната част от денонощието (след смрачаване). Затова при предложените от обвинителната власт две взаимно изключващи се нарушения на правилата за движение по пътищата апелативният съд е предпочел едното от тях и е оправдал подсъдмия Г. за нарушение на специалния закон по чл. 21 от ЗДвП, изменяйки присъдата досежно правната норма, към която бланкетният престъпен състав отпраща. Твърдението на касатора, че включените в обема на обвинението две различни и взаимно изключващи се разпоредби, са довели до съществено процесуално нарушение се оказва неоснователно, защото подсъдимият е могъл по ясен и разбираем начин да узнае в какво е обвинен, да се защитава и да оборва и двете хипотези на инкриминираните правила за движение по пътищата. Въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Съображения в тази насока не са развити от касатора, с изключение на твърдението, че е признат за виновен в престъпление, което не е извършил. Съдилищата са направили законосъобразен правен извод за извършеното от подсъдимия престъпление, което правилно е квалифицирано по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б” (ред, ДВ, бр. 60/ 2012 г.), във вр. с ал. 1, б. „в”, във вр. с чл. 342, ал.1, пр. 3 НК. Подсъдимият е пренебрегнал изискването за съобразяване на скоростта на движение на управляваното превозно средство с пътните условия и не е предотвратил удара с неправомерно пресичащата пътното платно пешеходка, макар да е имал обективната възможност Макар и в горната граница на разрешената от закона скорост от 90 км/ч и осветеност на дълги светлини, ударът за водача е бил предотвратим при бавен, спокоен и бърз ход на пешеходката. Обстоятелствата на пътя - преодоляване на мантинелата, прекосяване на ускорителна лента и метър наляво в лентата на движение на подсъдимия (общо 5,1 м) не са позволили на пострадалата да ускори движението си до критериите на спокойно тичане и бягане, при които варианти само ударът за дееца е непредотвратим. да стори това. След деянието е избягал от местопроизшествието, като без да спира е продължил движението на автомобила, макар да е имал сигурни данни за извършеното с негово участие пътнотранспортно произшествие – възприел е шум от удар отдясно на автомобила, откъснати са били дясно странично огледало и перото на дясната чистачка, счупено е било предното панорамно стъкло в долната му дясна част, а стъклени частици се посипали пред предна дясна седалка и върху пътника (свид. И.). Материалният закон е приложен правилно. Не е налице и проявление на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Обжалваният въззивен съдебен акт като правилен и законосъобразен следва да бъде потвърден. Върховният касационен съд, по изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 95 от 18.03.2014 г. по в.н.о.х.д. № 937/ 2013 г. на Софийски апелативен съд, Наказателна колегия, V въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.