Р Е Ш Е Н И Е № 132/2017 г. гр.София, 21.03.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 272 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 – чл.293 ГПК. Касаторът К. И. Й. чрез адвокат И. С. от АК – Б. обжалва въззивно решение № ІІІ-120 от 04.11.2016 г. по в.гр.д.№ 1501/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 101 от 11.07.2016 г. по гр.д.№ 1006/2015 г. по описа на Районен съд – Айтос за допускане извършването на съдебна делба между страните по делото по отношение на 9 земеделски имота, находящи се в землището на [населено място], [община] квоти от по 1/8 идеална част за всеки един от съделителите. Поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и при съществени процесуални нарушения - основания за отменяването му по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Моли актът да бъде отменен и делбата на шест от процесните имоти да се допусне само между него и брат му Т. И. Й., а на останалите три – с участието на всички страни по делото при квотите, посочени в отговора на исковата молба и в касационната жалба. С подадения по реда на чл. 287 ГПК чрез адвокат Г. М. от АК - Б. писмен отговор ответниците по касация З. Г. Д., Б. Г. Я., Т. И. Й., М. С. Я., И. Г. К. и Т. Г. К. са взели становище по искането за допускане на касационното обжалване, но не и по основателността на жалбата. Ответницата по касация З. С. К. не е подала отговор на касационната жалба. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното: Въззивният съд е приел, че общият наследодател на страните Т. Й. Н. е починал на 17.04.1993 г. Приживе е съставил завещание с дата 05.09.1991 г., с което се е разпоредил със земеделски имоти. Процесните земеделски земи са възстановени от ПК - [населено място] на 27.11.1995 г. – след съставяне на завещанието и след смъртта на Т. Н.. Съдът е приел, че съобразно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията на Република България решенията на Конституционния съд имат действие само занапред и влизат в сила три дни след обнародването им в Държавен вестник. По тази причина частичното обявяване на разпоредбата на чл. 90а ЗН за противоконституционна с Решение № 4 от 27.02.1996 г. (обн., ДВ, бр. 21 от 12.03.1996 г.) на Конституционния съд е ирелевантно за спора – решението действа занапред и щом завещанието е съставено след внасяне на земите в ТКЗС и към момента на възстановяване на собствеността завещателят е починал, направеното завещателно разпореждане не се зачита. Като неоснователно е преценено и заявеното от настоящия касатор възражение за изтекла придобивна давност. Прието е, че никой от свидетелите не е установил по безспорен начин, че бащата на касатора /И. Т. Й., син на Т. Й. Н./ е установил фактическа власт върху шест от процесните девет земеделски имота. Представените удостоверения от земеделски кооперации, които са обработвали земите и предоставяли рента, са определени като свидетелски показания, които не следва да бъдат ценени в производството, като при това не удостоверяват кои от имотите на И. Т. Й. са предоставени за ползване като негови и кои - като наследствени. Не е установено и демонстриране на анимус за своене на земеделските земи по отношение на останалите съсобственици, както и обстоятелството по отношение на кои земеделски земи конкретно е осъществявана фактическа власт, за да се приеме, че е изтекла придобивна давност. Предвид неоснователността на противопоставените възражения и сънаследствения характер на имотите е допуснато извършването на съдебната делба по отношение на всички имоти между всички наследници на Т. Й. Н. при квотите, следващи се съобразно чл. 5 – 10 ЗН. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи. С Р № 136 от 14.05.2015 г. по гр.д.№ 6554/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Р № 49 от 05.3.2012 г. по гр.д.№ 584/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и Р № 88 от 23.04.2014 г. по гр.д.№ 4766/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че не може по принцип да се отрече доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи, като тя се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото. Тези документи са допустими от ГПК доказателства, а не свидетелски показания в писмена форма. Свидетелски показания са показанията, дадени пред съд (чл. 163, ал. 1 ГПК). Настоящият състав на съда споделя така възприетото в практиката на ВКС разрешение по поставения процесуално-правен проблем. По основателността на касационната жалба: Неоснователно е оплакването, че въззивното решение е неправилно поради това, че в нарушение на материалния закон с него не е признато действието на представеното по делото завещание. Действително, окръжният съд се е мотивирал с приложимост на разпоредбата на чл. 90а ЗН по отношение на разглеждания казус, което становище е в противоречие със задължителната практика. С т. 3 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по гр.д.№ 1/2004 г. на ВКС, ОСГК е разяснено, че частните завещателни разпореждания на земеделски земи, собствеността на които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се обхващат от приложното поле на чл. 90а ЗН, а универсалните завещателни разпореждания имат действие и следва да се зачетат по отношение на земеделските земи, собствеността на които се възстановява по ЗСПЗЗ, дори и съставени след като тези земи са включени в ТКЗС и наследството на завещателя е открито преди обявяване на противоконституционността на нормата на чл. 90а ЗН, в хипотезите на висящ съдебен спор към датата на обявяване на противоконституционността на нормата на чл. 90а ЗН, т. е. към дата 16.03.1996 г. Предвид тези разяснения, независимо от вида на обсъжданото завещателно разпореждане (частно или универсално), недействителността му не може да произтича от разпоредбата на чл. 90а ЗН. Независимо от това, крайният извод, че съставеното на 05.02.1991 г. от Т. Й. Н. завещание не легитимира касатора и брат му Т. И. Й. (в качеството им наследници на баща им И. Т. Й.) като собственици на шест от деветте процесни земеделски имота, е правилен макар и по други съображения. Съдържанието на документа (л. 59 от делото на РС) сочи на воля у наследодателя Т. Й. Н. да се разпореди с конкретно по вид имущество – земеделски земи. Касае се следователно за частно завещателно разпореждане по смисъла на чл. 16, ал. 2 ЗН. Както е разяснено в посочената т. 3 от ТР № 1 от 19.05.2004 г., когато вещта не е част от патримониума на завещателя към момента на откриване на наследството, то заветът е недействителен по общите правила на ЗН (арг. от чл. 19, ал. 1 ЗН). Конкретният случай е именно такъв, защото наследството е открито на 17.04.1993 г., а към този момент не е била завършена административна процедура по възстановяване на собствеността (решенията на ПК – А. са от 27.11.1995 г.). Изложеното по-горе във връзка със значимия за спора правен въпрос налага извода, че при постановяване на въззивното решение е допуснато нарушение на процесуалните правила. Становището, че представените пред районния съд удостоверения за предоставени за обработване земеделски земи (л.л. 63, 64, 81 /91/ и 82 /90/) съставляват свидетелски показания в писмена форма и не е допустимо да бъдат обсъждани, противоречи на чл. 180 във връзка с чл. 178 ГПК. Така представените удостоверения са частни свидетелстващи документи, като не е въведена забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват. Всички свидетелстващи документи разполагат с материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие само при официалните свидетелстващи документи. Последното означава, че доказателственото значение на частните свидетелстващи документи следва да бъде преценено от съда по вътрешно убеждение, като по отношение фактите, за установяване на които са представени, тези документи следва да бъдат обсъдени съвкупно с останалите събрани по делото доказателства и изводи да се формират с оглед на всички обстоятелства по делото. В нарушение на чл. 12 ГПК въззивният съд не е обсъдил съдържанието на удостоверенията и не ги е взел предвид при обсъждане на събраните по делото свидетелски показания, с взаимовръзката между които касаторът е аргументирал твърдението си за упражнявана фактическа власт с белезите на владение в полза на баща му И. Т. Й. в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС след възстановяване на земеделските земи през 1995 г. Така допуснатото процесуално нарушение е пречка да се извърши проверка за правилността на извода, че отсъства основание за приложението на чл. 79, ал. 1 ЗС при съобразяване и на разясненията по ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК по отношение на шест от деветте процесни земеделски имота, поради което и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от фазата по провеждане на устни състезания с указания съдът да се произнесе по възражението за изтекла в полза на И. Т. Й. придобивна давност след надлежен съвкупен анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, относими към същото, което обуславя и произнасянето по съществото на предявения иск за делба. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно Решение № ІІІ-120 от 04.11.2016 г. по в.гр.д.№ 1501/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: