Р Е Ш Е Н И Е № 563 гр. С., 06 февруари 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети декември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП Пенка Маринова като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 2188/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Образувано е по идентични по съдържанието си отделни искания на осъдените Н. С. Т. и Н. З. И., чрез упълномощените защитници – адв. Л. Т. и адв. Х. Д., за възобновяване на наказателно дело нохд № 10674/11 г. на Софийски районен съд, като бъде отменен второинстанционния съдебен акт - решение от 28.08.2013 г. на СГС, НО, ХІІІ състав, по внохд № 5541/12 г. и делото бъде върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция, алтернативно – осъдените да бъдат оправдани, алтернативно – решението да бъде изменено в частта относно наложените на осъдените наказания, като бъде определено адекватно наказание, позволяващо приложението на института на условното осъждане. Във всяко едно от исканията за възобновяване на наказателното дело, изхождащи от двете осъдени лица, се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК, които са и основания за възобновяване на наказателното производство по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Исканията са идентични по съдържанието си. На първо място, се излагат доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че при флагрантно нарушение на процесуалните правила, въззивният съд е упражнил правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, като се е произнесъл с решение, вместо с присъда, с което е ограничил правото на защита на осъдените, тъй като второинстанционният съдебен акт с оглед на съдържанието му, представлява нова присъда и е нарушен редът на постановяване на нова присъда, което води до нарушаване на принципите на непосредственост и на непрекъснатост на съдебното заседание. Твърди се нарушение на процесуалния закон поради това, че при така постановения съдебен акт е преградена възможността на страните в наказателното производство да го атакуват пред касационната инстанция. Излагат се съображения за тенденциозност и едностранчивост в интерпретацията на доказателствените източници, неизпълнение на задължението за внимателно проверка на всички събрани доказателства съгласно чл. 107, ал. 5 НПК, нарушаване на принципа на разкриване на обективната истина по чл. 13 НПК и на изискването за обективност, всестранност и пълнота на изследването по чл. 14 НПК и изграждане на съдебния акт въз основа на недопустими предположения, като обект на съществена критика е кредитирането на показанията на пострадалата св. П.. На второ място, се излагат доводи за допуснато нарушение на материалния закон, като се твърди, че въззивният съд е заменил липсата на доказателства, подкрепящи обвинителната теза, с предположения, съждения и умозаключения. Конкретно се посочва, че неправилно въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда по отношение на част от деянията, включени в продължаваното престъпление по отношение на които е прието местоизвършване на Кооперативния пазар, в градинката пред „Софийска баница”, макар да е приел, че след м. Февруари 2008 г. било променено мястото на срещите между свидетелката и двете осъдени – зад хлебопекарна „Д.” в[жк]. Излагат се доводи за това, че инстанциите по същество не са коментирали въпроса дали твърдяните измамливи действия на Н. Т. и Н. И. са могли да въведат в заблуждение Д. П. и да я подведат. На трето място, се навеждат съображения за явна несправедливост на наложените на двете осъдени лица наказания, като се твърди, че същите са несъразмерно тежки. Конкретно се излагат доводи, че ако се приеме съставомерност на поведението на двете осъдени, то при определяне на наказанията им не са отчетени обстоятелствата, свързани с разумната продължителност на наказателното производство, здравословното и семейно положение на осъдените. Твърди се, че актът на СГС оставя впечатление, че е мотивиран с принадлежността на осъдените към малцинствена етнокултурна общност, с което се обосновава нарушение на чл. 14, вр. чл. 6, § 1 от ЕКПЧ. В съдебно заседание пред касационната инстанция представляващият двете осъдени – адв. Д., поддържа исканията за възобновяване на наказателното производство. Допълва доводите за допуснати съществени процесуални нарушение с възражения, касаещи съдържанието на обвинителния акт с оглед изискванията на чл. 246, ал. 2 НПК и наличието на вътрешни противоречия в него. Излага съображения за наличие на противоречие между мотиви и диспозитив на въззивния съдебен акт по отношение на местоизвършването на деянията след 15.02.2008 г. Твърди, че са останали без обсъждане доказателства, оневиняващи осъдените. Излага доводи за неотчитане на смекчаващи вината обстоятелства (чисто съдебно минало, двете осъдени са многодетни майки) при определяне на наказанието и надценяване на целите на генералната превенция. Моли да бъде уважено искането за възобновяване. Другият защитник, представляващ двете осъдени – адв. Т., също поддържа исканията за възобновяване и моли да бъдат уважени. Подчертава оплакването за допуснато нарушение на принципа за разкриване на обективната истина по чл. 14 НПК. Излага доводи за допуснати нарушения при определяне на размера на наложеното на осъдените наказание и неговата необоснована завишеност, непозволяваща приложението на чл. 66 НК. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на искането за възобновяване. Осъдените Н. Т. и Н. И. не участват в производството. Върховният касационен съд провери данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Исканията за възобновяване, подадени от двете осъдени Т. и И., са процесуално допустими. Предмет на исканията е акт от кръга на визираните в чл. 419 НПК, при посочени основания по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК. Същите са направени в срока по чл. 421, ал. 3 НПК. Разгледани по съществото си, в контекста на очертаната в него аргументация, исканията са НЕОСНОВАТЕЛНИ. С присъда от 18.07.2012 г., постановена по нохд № 10674/2011 г. по описа на Софийски районен съд, НО, 3 състав, Н. С. Т. е призната за виновна в това, че за периода от 07.09.2007 г. до 30.04.2008 г. в [населено място], в[жк], на Кооперативния пазар, в градинката пред „Софийска баница”, в условията на продължавано престъпление, в съучастие като извършител с Н. З. И. – извършител, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение у Д. К. П., че на децата й е направена черна магия за смърт и ако не дава пари и злато, те ще пострадат, като П. им е предоставила пари и златни бижута, и с това причинила на същата имуществени вреди в размер на 8 448,41 лв., поради което и на основание чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 2, ал. 2 и чл. 54, ал. 1 НК е осъдена на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наложеното наказание е отложено за изпитателен срок от три години. Н. С. Т. е призната за невиновна и оправдана за това да е осъществила деяния на 10.09.2007 г., на 17.09.2007, на 19.11.2007 г. и на неустановена дата в началото на м. 02.2008 г. в рамките на продължаваното престъпление и с това да е причинила на П. имуществени вреди в размер на 421 лв. Със същата присъда Н. З. И. е призната за виновна в това, че за периода от 07.09.2007 г. до 30.04.2008 г. в [населено място], в[жк], на Кооперативния пазар, в градинката пред „Софийска баница”, в условията на продължавано престъпление, в съучастие като извършител с Н. С. Т. – извършител, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение у Д. К. П., че на децата й е направена черна магия за смърт и ако не дава пари и злато, те ще пострадат, като П. им е предоставила пари и златни бижута, и с това причинила на същата имуществени вреди в размер на 8 448,41 лв., поради което и на основание чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 2, ал. 2 и чл. 54, ал. 1 НК е осъдена на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наложеното наказание е отложено за изпитателен срок от три години. Н. З. И. е призната за невиновна и оправдана за това да е осъществила деяния на 10.09.2007 г., на 17.09.2007, на 19.11.2007 г. и на неустановена дата в началото на м. 02.2008 г. в рамките на продължаваното престъпление и с това да е причинила на П. имуществени вреди в размер на 421 лв. Н. С. Т. и Н. З. И. са осъдени да заплатят солидарно на Д. К. П. обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението в размер на 7 861,41 лв., ведно със законната лихва, считано от 30.04.2008 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен предявеният от П. граждански иск за горницата над уважения размер до претенцията от 8 869,41 лв. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и възлагането на разноските. Присъдата е била проверена по реда на въззивното обжалване по жалби от двете подсъдими и по жалба от повереника на гражданския ищец и частен обвинител Д. П. с искане за утежняване на положението на подсъдимите и с Решение № 1068 от 28.08.2013 г. по внохд № 5541/13 г. по описа на Софийски градски съд, НО ХІІІ състав, присъдата е отменена в оправдателната част, като: - Н. С. Т. е призната за виновна в извършване на деяния: на 10.09.2007 г., на 17.09.2007, на 19.11.2007 г. и на неустановена дата в началото на м. 02.2008 г., с което на П. са причинени имуществени вреди в размер общо 421 лв., увеличен е размерът на наложеното на Н. С. Т. наказание от три години на четири години лишаване от свобода, отменено е приложението на чл. 66, ал. 1 НК и на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип; - Н. З. И. е призната за виновна в извършване на деяния: на 10.09.2007 г., на 17.09.2007, на 19.11.2007 г. и на неустановена дата в началото на м. 02.2008 г., с което на П. са причинени имуществени вреди в размер общо 421 лв., увеличен е размерът на наложеното на Н. С. Т. наказание от три години на четири години лишаване от свобода, отменено е приложението на чл. 66, ал. 1 НК и на основание чл. 61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 ЗИНЗС е определен първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип; Първоинстанционната присъда е изменена и по отношение на гражданския иск, като е увеличен размера на присъденото на Д. П. обезщетение за претърпени имуществени вреди от 7 861, 41 лв. на 8 282,41 лв. Присъдата е претърпяла корекция и в частите относно държавната такса върху уважения граждански иск и възлагането на разноските. В исканията за възобновяване се релевират оплаквания, свързани с касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК, които са предвидени в закона като основания за възобновяване чрез препращането в чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. По възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Настоящият състав намира за необходимо на първо място да отговори на възраженията, свързани с характера на съдебния акт, постановен от въззивната инстанция и претендираното в тази връзка нарушаване на основни принципи в наказателния процес и нарушаване на правото на защита на двете осъдени. С постановяването на решение в срока по чл. 340, ал. 1 НПК, въззивната инстанция не е допуснала нарушение на процесуалния закон. Видно от съдържанието и диспозитива на Решение № 1068 от 28.08.2013 г. по внохд № 5541/13 г. по описа на Софийски градски съд, НО, ХІІІ състав, а и от посочените правни основания, въззивният съд е упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 и ал. 2, т. 1 и т. 2, вр. чл. 334, т. 3 НПК. Касае се за изменение на първоинстанционната присъда, а не до упражняване на правомощията на въззивния съд по чл. 336, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. В принципен план, съдебният акт би следвало да е нова присъда, постановена по правилата за постановяване на присъда от първоинстанционния съд, при спазване на принципите на непрекъснатост на съдебното заседание и на непосредственост, когато въззивната инстанция осъжда за пръв път оправдан подсъдим по обвинение за отделно, самостоятелно формулирано престъпление, за което подсъдимият е бил оправдан на първа инстанция. Настоящият случай не е такъв – с първоинстанционната присъда Т. и И. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като са оправдани за това да са осъществили четири деяния в рамките на продължаваното престъпление. Въззивната инстанция, при упражняване на правомощията си изцяло да провери обжалваната присъда, е намерила за установено, че двете подсъдими са осъществили и тези четири деяния, включени в продължаваното престъпление. Не се касае до хипотезата на „осъждане на оправдан подсъдим”, защото Т. и И. са били осъдени с първоинстанционната присъда за продължавано престъпление, макар от това продължавано престъпление да са били изключени част от деянията. Въззивната инстанция се е произнесла в рамките на обвинението именно за продължавано престъпление, следователно е налице прилагане на закон за същото наказуемо престъпление, в която хипотеза второинстанционният съд упражнява правомощието си по чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК за изменение на присъдата, като се произнася с решение. Изводите за това, че се касае до прилагане на закон за същото наказуемо престъпление произтичат от правната природа на продължаваното престъпление по чл. 26, ал. 1 НК, по каквото обвинение са осъдени Т. и И., което, независимо че включва отделни единични деяния, тези деяния са обединени в единно престъпление. В този смисъл, в т. 2 на ТР № 3/71 г. на ОСНК на ВС, е посочено, че „В продължаваното престъпление отделните единични деяния не се оценяват като самостоятелни престъпления”. Поради тези съображения, според настоящата инстанция, не е допуснато претендираното от защитата нарушение на процесуалните правила с постановяване на решение от въззивната инстанция, защото се касае не до осъждане от тази инстанция на оправдан подсъдим по отделно обвинение в хипотезата на чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, а до изменение на първоинстанционната присъда с прилагане на закон за същото престъпление (чл. 337, ал. 1, т. 2 НПК). Поради това, не се констатира нарушение на процесуалните правила, накърняващо правото на защита на осъдените, твърдяно в исканията за възобновяване на делото. Действително, въззивният съд е следвало да прецизира диспозитива на решението си, като формулира съобразно изискванията на чл. 337 НПК упражненото от него правомощие за изменение на присъдата, а не за отмяната й в посочената част. Доводите в исканията, черпени от отразяването на съдебния акт в деловодната система, не могат да бъдат възприети като основателни, доколкото това отразяване не може да послужи за формиране на изводи за характера на постановения акт. По-нататък, въззивният съд законосъобразно е упражнил правомощията си отново в рамките на изменение на първоинстанционната присъда, по реда на чл. 337, ал. 2 НПК, като е увеличил наложените на осъдените лица наказания и с оглед на увеличения им размер е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 НК. Това правомощие е реализирано при наличие на съответна жалба от страна по обвинението - частния обвинител П., чрез нейния повереник, съдържаща искане за утежняване на положението на Т. и И.. Характерът на законосъобразно постановения от СГС съдебен акт несъмнено сочи, че същият е извън кръга на актовете, подлежащи на касационно обжалване. Поради това, не може да бъде споделен доводът на защитата, че е била преградена незаконосъобразно възможността на осъдените да атакуват постановения акт пред касационната инстанция. Така че настоящето производство е такова по реда на Гл. ХХХІІІ НПК, като се касае до извънреден способ за контрол на влязъл в сила съдебен акт, ползващ се с юридически стабилитет, като проверката обхваща изрично посочените в закона основания. Проверката за това, дали са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при постановяване на съдебните актове от първата и въззивната инстанция, извършена от настоящия състав, сочи на неоснователност на доводите в тази насока, изложени в исканията за възобновяване. Не е налице твърдяното нарушаване на правото на защита на И. и Т. поради съдържанието на обвинителния акт, който е послужил за начало на съдебното производство. Пред настоящата инстанция се навежда довод, че обвинителният акт не отговаря на изискванията за съдържание по чл. 246, ал. 2 НПК, без да се конкретизира този довод. Прочитът на посочения процесуален документ сочи, че в обстоятелствената му част се съдържат фактически съображения по отношение на съставомерните признаци на деянието, като е формулирано с какви конкретни действия обвинението твърди, че двете подсъдими са възбудили и поддържали у св. П. заблуждение, конкретно е посочено, при индивидуализиране на отделните деяния, включени в рамките на продължаваното престъпление, какви действия на разпореждане с имущество е направила пострадалата като резултат от създадените и поддържани у нея неверни представи, стойността на имуществото, налице е индивидуализация по време и място на отделните деяния. Оплакването за противоречие между отделните части на обвинителния акт изобщо не е конкретизирано, а и такова противоречие не се набелязва. По отношение на твърдяното от защитата противоречие между обстоятелствена част и диспозитив на въззивното решение, касаещо мястото на извършване на част от деянията, включени в продължаваното престъпление. Действително, във възприетата фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че след среща на двете осъдени със св. П. в началото на м. Февруари 2008 г. било променено мястото на срещите им и последващите такива от 15.02.2008 г. до 30.04.2008 г. са се осъществили в градинка зад блок 429 и 428, зад хлебопекарна „Д.” в[жк]. При това обаче с диспозитива на решението е потвърдена първоинстанционната присъда, в която е формулирано, че деянията, осъществени в посочения период, са извършени на Кооперативни пазар в[жк], зад „Софийска баница”. Това противоречие, според настоящия състав, не е с такава степен на значимост, че да формулира извод за съществено нарушение на процесуалните правила, каквото принципно е налице, когато се констатира противоречие между мотиви и диспозитив на съдебния акт. Мястото на извършване е съществен обективен признак, който служи за индивидуализиране на деянието, поради което този признак следва да присъства както при повдигане на обвинението, така и при формулиране на съдебния акт, с който се решава въпроса за виновността на подсъдимия. В случая, мястото на извършване на отделните деяния, включени в продължаваното престъпление, по отношение на всяко едно от тях, е индивидуализирано с изключителна степен на конкретност. Тази степен на конкретност обаче не променя установения факт, че всички деяния в рамките на продължаваното престъпление са посочени и възприети като извършени в [населено място], в[жк], с което пълноценно е гарантирано правото на защита. Така че наведеното в искането противоречие не е от характер да обоснове съществено нарушение на процесуалните правила при несъмнена установеност на мястото на извършване на единното престъпление в определено населено място и определен район на това населено място. В исканията се твърди и че е налице противоречие във въззивното решение по отношение броя на деянията, извършени от осъдените, като се цитира, че на л. 53 от решението съдът е посочил, че се касае за 26 деяния, което не отговаря на броя на деянията, за които Т. и И. са осъдени. Несериозно е да се твърди, че това съставлява противоречие, опорочаващо мотивите на съдебния акт и водещо да неяснота по отношение на възприетото от решаващия съд. Макар съдът на посоченото място в мотивите да е формулирал, че се касае до 26 деяния, то в частта на решението, съдържаща фактическата обстановка, ясно, последователно и конкретно са описани отделните деяния, включени в продължаваното престъпление, така че не възниква съмнение относно броя и индивидуализацията на тези деяния. По довода за това, че назначеният в производството пред първоинстанционния съд служебен защитник на подс. Н. Т. впоследствие е бил назначен за резервен защитник на двете подсъдими, настоящият състав намира, че това обстоятелство също не може да обоснове извод за съществено нарушаване на процесуалните правила и в частност на правото на защита. Това е така, понеже първостепенният съд правилно е мотивирал наличието на основания по чл. 94, ал. 4 НПК за назначаване на резервен защитник, упражняващ защитата именно като резервен защитник при наличие на упълномощени такива и от двете подсъдими. Освен това, за назначаването на адв. В., която е участвала като служебен защитник на едната подсъдима, за резервен защитник и на двете подсъдими, не е в противоречие с нормата на чл. 91, ал. 3, т. 1 НПК, тъй като от обстоятелствата по делото не се извежда извод за противоречие на защитата на едната подсъдима със защитата на другата. Друга част от възраженията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са свързани с годността на доказателствата и средствата за тяхното установяване, както и с неизпълнение от решаващите съдебни инстанции на задължението за обективно, всестранно и пълно изясняване на всички обстоятелства по делото по чл. 13 и чл. 14 НПК. Тази аргументация на посоченото основание – допуснати съществени процесуални нарушения, не намира основание в материалите по делото. Фактическите обстоятелства за конкретните действия на Т. и И., в които се е изразило възбуждането и поддържането на заблуждение у св. П., действията на последната по разпореждане с пари и вещи, конкретното описание на предоставените на подсъдимите вещи, са възприети от решаващите съдилища след внимателен и прецизен анализ на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като не се констатира подценяване на едни доказателства и надценяване на други. Без основание са твърденията в исканията за произволност на фактическите изводи и недопустима замяна на установеност на фактите от предположения и съждения. По отношение на всяко едно от отделните деяния в рамките на продължаваното престъпление относимите фактически обстоятелства са възприети въз основа на валидно събрани доказателства, като детайлният анализ на доказателствата в мотивите на въззивното решение не може да бъде подложен на критика. Въззивният съд, който е извършил повторен разпит на пострадалата св. Д. П. в рамките на проведеното въззивно съдебно следствие, като е и приобщил по предвидения в закона ред нейните показания от досъдебното производство, им е дал вярна и мотивирана оценка, обосновавайки тяхното кредитиране с доверие. Отчитайки особеното положение на тази свидетелка в процеса поради това, че е пострадала от деянието и е страна в процеса, решаващият съд е подложил нейните показания на внимателна проверка. Правилни са изводите, че самостоятелната оценка на свидетелските показания на Д. П. сочи на последователност, логичност, като в съдържателно отношение тези показания се отличават с конкретност, както по отношение на действията на двете подсъдими, така и по отношение на собственото поведение на свидетелката и даваните от нея суми и предмети. Оценката на показанията на посочената свидетелка несъмнено следва да бъде свързана със заключението на приетата в хода на въззивното съдебно следствие съдебно психиатрична и психологична експертиза за П.. Експертните изводи за това, че пострадалата свидетелка „в инкриминирания период се е намирала в състояние на постоянен стрес, под влияние на специфични фактори, засягащи благополучието и сигурността й на инстинктивно ниво, чрез експлоатиране на майчинския й инстинкт”, дават отговор на довода в исканията за това, че по отношение на св. П. съдът приема наличие на взаимно изключващи се обстоятелства – че била принципно вярваща, но от друга страна – суеверна. Развитите в исканията тези за православния възглед върху магиите и суеверието, не обосновават изводи за невярна оценка на показанията на П., предвид конкретното психологическо състояние на пострадалата, което обяснява поведението й, каквото е възприето от решаващия съд. Изпълнението от въззивния съд на задължението по чл. 107, ал. 5 НПК за внимателна преценка на всички доказателства, е обективирано чрез проверката на показанията на св. П. при съпоставянето им с други обективни доказателства. Този доказателствен анализ е довел до обоснован извод за кореспонденция на заявеното от св. П. с други доказателствени източници. Така, нейните показания са подкрепени от соченото в показанията на свидетелите П. (по отношение поведението и състоянието на съпругата му в процесния период), Б. (по отношение обстоятелствата на закупуване на мобилен телефон от св. П., придружена от двете подсъдими), В. (по отношение фактите на последната среща между пострадалата и подсъдимите и даването на парите). Показанията на св. Д. П. намират опора и в писмените доказателствени средства – протокол за доброволно предаване (л. 5-6 ДП), протокол за обиск и изземване (л. 30 ДП), като последният удостоверява намирането у Т. на парите, дадени й от св. П. и на други вещи, собственост на свидетелката. Не може да бъде възприето направеното от защитата оспорване на протокола за обиск и изземване, доколкото същият отразява валидно извършено процесуално следствено действие, което е било одобрено със съответен акт от компетентния съд, като независимо от датировката на искането за одобрение, е несъмнено постановяването на съдебния акт на дата, следваща извършването на процесуално следственото действие. Не могат да бъдат възприети като основателни твърденията в исканията за произволност на изводите на решаващия съд по отношение на предмета на деянието. В показанията на св. П. – пред първоинстанционния и пред въззивния съд, както и в законосъобразно приобщените й показания пред друг съдебен състав и на досъдебното производство, се съдържа конкретно и детайлно описание на вещите, както и конкретно посочване на паричните суми, които свидетелката е давала на двете подсъдими. Това подробно описание, както и наличните вещи, приобщени като веществени доказателства, са дали възможност за изготвяне и ценене при формиране на фактическите изводи на заключението на съдебно оценителната експертиза. Решаващите съдилища не могат да бъдат упрекнати в едностранчивост на доказателствения анализ, доколкото на критична оценка са били подложени и показанията на св. И., които показания не са в състояние да опровергаят направените фактически изводи, обосновани въз основа на съвкупния доказателствен материал. При тези съображения, настоящата инстанция не констатира нарушения в дейността по оценка на доказателствата, извършена от първата или въззивната инстанция, които да обуславят наличие на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. По доводите за неправилно приложение на материалния закон. Оплакванията за необоснованост, релевирани в исканията, не съставляват касационно основание, а и както беше обсъдено вече, въззивният съд е извършил обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, като е спазил процесуалния ред за събиране и проверка на доказателствата, извършил е доказателствения анализ при спазване на правилата на формалната логика. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в това, че решаващите съдебни състави не са коментирали въпроса дали твърдяните като обективирани измамливи действия на Т. и И. са могли да въведат в заблуждение св. Д. П., не намира опора в материалите по делото. В атакуваното въззивно решение са изложени обосновани и правилни съображения за това, че с установеното фактическо поведение двете подсъдими в съучастие са осъществили изпълнителното деяние на престъплението по чл. 209, ал. 1 НК, като са възбудили и поддържали заблуждение у П.. Конкретиката на осъщественото изпълнително деяние е добре описана във въззивното решение, като чрез думи и действия Т. и И., са внушили на св. П., че на децата й е направена черна магия за смърт, че ако не дава пари и ценности, за да пребори злото, децата й ще умрат. Обективно с тези действия двете осъдени са създали невярна представа у пострадалата свидетелка за надвиснало над децата й зло и необходимостта то да бъде неутрализирано чрез даване на пари, ценности и вещи. Именно така създадената и поддържана у свидетелката невярна представа с посоченото съдържание я е мотивирала да извърши действия на разпореждане с имущество, които действия обективно са довели до намаляване на нейния патримониум. Въпросът дали е било обективно възможно св. П. да бъде въведена в заблуждение, е бил обосновано обсъден и от двете съдебни инстанции. Въз основа на обективно установени факти за състоянието и поведението на пострадалата, изведени чрез нейните показания и тези на съпруга й св. П., правилно е прието, че пострадалата, в резултат на думите и действията на двете подсъдими, на многократното и последователно повтаряне при срещите на тезата за опасността и „злото”, е вярвала и се е опасявала от надвисналата опасност над децата й. В тази връзка, въззивният съд е допуснал и приел съдебно психологична и психиатрична експертиза за св. П., като нейните изводи също са допринесли за мотивиране на изводите, че независимо от нормалния й интелект и психичното й здраве, въздействието, оказано от двете подсъдими, е експлоатирало майчинския й инстинкт, което също сочи, че независимо от житейски неправдоподобната възможност човек със среден интелект и житейски опит да възприеме като реалност направената магия и начините за борба със „злото”, включително и чрез купуването на мобилни телефони, то у св. П. тези въздействия на И. и Т. обективно са създали невярна представа. Както сочат експертите, „при оказан масиран психологически натиск, тя не е могла да погледне достатъчно обективно на случващото се, непрекъснато е била ангажирана с мисъл и действия за набавяне на средства, за да отговори на исканията на двете подсъдими и така да предпази децата си”. Именно целенасочената, активна и системна манипулация, въздействаща върху основна ценност на майката – нейните деца, при предизвиканото у нея състояние на силен стрес, независимо от интелекта и личните качества на св. П., сочи на извод за това, че обективно думите и действията на двете подсъдими са създали у нея невярна представа. По отношение на останалите елементи от обективна и субективна страна, мотивите във въззивното решение удовлетворяват стандарта за обосноваване на съставомерността на извършеното от Т. и И. деяние. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. В съответствие с изискването на чл. 2, ал. 2 НК, въззивният съд е извършил преценка и е приложил по-благоприятния за осъдените закон, предвид изменението в санкционната част на нормата на чл. 209, ал. 1 НК, настъпило след извършване на деянието. Съобразил се е също и със забраната за влошаване на положението на осъдените предвид санкцията, наложена им с отменено предходно решение на въззивната инстанция, като отмяната е била само по жалба от осъдените. По отношение на индивидуализацията на наказанието по отношение и на двете осъдени Т. и И., настоящата инстанция не констатира надценяване на отегчаващите вината обстоятелства. Значителният превес на тази категория обстоятелства е обоснован правилно от въззивния съд, като тези обстоятелства по отношение и на двете осъдени са свързани с начина на извършване на деянието, престъпната упоритост, проявена от тях, арогантността и моралната укоримост на измамливите действия, значителния период, в който са извършени множество деяния в рамките на продължаваното престъпление, значителната стойност на причинената на пострадалата имуществена вреда. На плоскостта на смекчаващите вината обстоятелства са ценени чистото съдебно минало на Т. и И., както и семейното им положение. Действително, въззивният съд не е отчел като смекчаващо отговорността на осъдените обстоятелство продължителността на наказателното производство, което несъмнено следва да се взема предвид като компенсаторен механизъм при излизаща от рамките на разумните срокове продължителност на наказателното производство. Неотчитането на това обстоятелство, обаче не може да повлияе в насока за смекчаване на отговорността на осъдените предвид изложеното вече за значителен превес на отегчаващи вината обстоятелства, обосноваващ налагане на наказание над средния размер. Не могат да бъдат споделени като основателни и съображенията в исканията за надценяване на целите на генералната превенция. Независимо от подчертаването на значимостта на подобни престъпни деяния и осъществяването на целите на генералната превенция в този аспект, изложените от въззивния съд доводи за завишена лична степен на обществена опасност на всяка една от осъдените мотивират извод за съответствие на определеното им по вид и размер наказание с целите за тяхното поправяне и превъзпитание към спазване на законоустановения ред. Освен това, изложените от въззивния съд мотиви във връзка с определяне на наказанието по отношение на двете осъдени, релевиращи комплексна логическа дейност по цялостната оценка на обстоятелствата, влияещи върху отговорността, сочат на яснота и обоснованост на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд и по никакъв начин не могат да обосноват изводи за предубеденост. Тезата в исканията за това, че „дори в случаите, когато се констатира наличие на престъпление съдът следва да наложи адекватно наказание, позволяващо приложение на института на условното осъждане”, не може да бъде възприета като състоятелна. Несъмнено в случая се обосновават изводи за съставомерност на деянието, извършено от двете осъдени и извършването на престъпното деяние, което правилно е квалифицирано в съдебните актове, което и обуславя налагане на наказание на Т. и И.. Размерът на това наказание обаче не може да бъде определян в зависимост от това, дали позволява или не прилагане на института на чл. 66, ал. 1 НК. След като, както беше изложено, са спазени материално правните правила за индивидуализация на наказанието и обосновано е извършена преценка за съответствието му с целите по чл. 36 НК, и когато индивидуализираният размер на наказанието не позволява условно осъждане, са без значение съображенията в исканията за приложимост на чл. 66, ал. 1 НК при всички категории престъпления. Лишени са от основания и възраженията в исканията за това, че въззивният акт „създава впечатление”, че е по-скоро мотивиран от принадлежността на осъдените към малцинствена етнокултурна общност. Никъде във въззивното решение няма и намек за дискриминационно отношение към осъдените при определяне на наказанието, не се набелязва разлика в третирането на тези осъдени, доколкото мотивирането на индивидуализацията на наказанието, което им е било наложено, е единствено свързано с обстоятелствата от кръга на тези по чл. 54 НК. Съображения за етнокултурната принадлежност на осъдените изобщо не присъстват в съдебното решение, такива не са били отчитани при определяне на наказанието. В този смисъл, и в цитираното в исканията Решение от 2010 г. на ЕСПЧ по делото П. Т. срещу България, преценката за това, дали следваната процедура е била справедлива и дали е налице нарушение на чл. 14 ЕКПЧ, Съдът (т. 37 от Решението) е извършвал преценка на това, „дали аргументацията на националните правораздавателни органи е довела да въвеждане на различно третиране във вреда на жалбоподателката, основаващо се на нейната етнокултурна принадлежност”. В настоящия случай не се констатира позоваване от въззивния съд на обстоятелства, имащи отношение към етнокултурната принадлежност на осъдените, като аргументирането, включително и на целите на генералната превенция, също не се свързва с подобна принадлежност, а единствено с динамиката на такава категория престъпни деяния и с обществената им оценка. Предвид изложените съображения, касационната инстанция намира, че не са налице сочените в искането основания по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК, които да обосноват отмяна на въззивното решение и оправдаване на осъдените, или връщане на делото за ново разглеждане, или изменението му чрез намаляване на наложените наказания. Искането за възобновяване, следователно, е неоснователно. Водим от горното, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената Н. С. Т. за възобновяване на наказателното производство по нохд № 10674/11 г. на СРС и внохд № 5541/12 г. на СГС, НО, ХІІІ състав. ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената Н. З. И. за възобновяване на наказателното производство по нохд № 10674/11 г. на СРС и внохд № 5541/12 г. на СГС, НО, ХІІІ състав. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.