Р Е Ш Е Н И Е № 193 гр. София, 26.05.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през 2022 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ПЕТЯ КОЛЕВА при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 764 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Н. К. срещу решение № 153 от 06.06.2022 г. по ВНОХД № 309/2022 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение. В жалбата са изложени възражения, предназначени да обосноват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК. Направено е искане за отмяна на оспореното въззивно решение и пълно оневиняване на подсъдимия или за връщане на делото за повторното му разглеждане от друг състав на въззивния или на първоинстанционния съд. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа депозираната жалба, изложените в нея съображения и направените алтернативни искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Аргументира становище, според което липсват съществени процесуални нарушения при разглеждането и решаването на делото от съдилищата от предходните инстанции, а материалният закон е приложен правилно. Подсъдимият, редовно призован за датата и часа на съдебното заседание, не взема лично участие в него. Настоящият съдебен състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда № 901108 от 06.10.2021 г. по НОХД № 344/2019 г. състав на Окръжен съд – гр. Благоевград е признал подсъдимия Н. Н. К. за виновен в това, че в периода от 21.01.2016 г. до 24.02.2017 г., на територията на [населено място] и [населено място], при условията на продължавано престъпление, противозаконно присвоил чужди движими вещи на обща стойност 108 460 лева, които владеел – багер „Case“, модел „Pocain 1188 LC“ с рама № C., собствен на „С. П. л.“ О.; багер „Case“, модел „WX 170“, с рама № C., собствен на „С.“ О. и товарен автомобил „Scania“, модел „R 113 NK“ с рама № X., рег. № ***, собствен на „С.. А. Л.“ О., както следва: -на 21.01.2016 г. на територията на [населено място] противозаконно присвоил чужда движима вещ - багер „Case“, модел „Pocain 1188 LC“ с рама № C., на стойност 34 860 лева, собствен на „С. П. л.“ О., която владеел по силата на сключен на 14.05.2015 г. със „С. П. л.“ О. договор за лизинг на строителна техника и приемо-предавателен протокол към договора от същата дата; - в периода от 21.01.2016 г. до м. август 2016 г. на територията на [населено място] и [населено място] противозаконно присвоил чужда движима вещ - багер „Case“, модел „WX 170“, с рама № C., на стойност 44 200 лева, собствен на „С.“ О., която владеел по силата на сключен на 14.05.2015 г. със „С.“ О. договор за лизинг на строителна техника и приемо-предавателен протокол към договора от същата дата; - в периода от 21.01.2016 г. до 24.08.2017 г. на територията на [населено място] противозаконно присвоил чужда движима вещ - товарен автомобил „Scania“, модел „R 113 NK“ с рама № X., рег. № C. XT, на стойност 29 400 лева, собствен на „С.. А. Л.“ О., която владеел по силата на сключен на 29.05.2015 г. със „С.. А. Л.“ О. договор за лизинг на строителна техника и приемо-предавателен протокол към договора от същата дата, поради което и на осн. чл. 206, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил за срок от три години на осн. чл. 66, ал. 1 НК. С присъдата подсъдимият е оправдан по първоначално възведеното обвинение по чл. 206, ал. 4 НК. С оспорения по касационен ред въззивен съдебен акт присъдата е изменена, като подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по обвинението за това продължаваното престъпление да е извършено за времето след 21.01.2016 г. и в [населено място]. В останалата й част присъдата е потвърдена. Жалбата срещу този акт е неоснователна. На първо място, с нея е оспорен отказът на въззивния съд да приеме, че са нарушени правилата за местната подсъдност при първоинстанционното разглеждане на делото. В тази връзка защитникът настоява, че делото е местно подсъдно на Софийския градски съд, защото престъплението по чл. 206 НК е резултатно и предполага причиняване на щета, която в случая е настъпила за три юридически лица, всяко от които със седалище в гр. София. Същевременно е заявено и становище, че местно компетентен е окръжният съд в гр. Пазарджик, защото според обвинителния акт продължаваното престъпление е извършено на територията на градовете Разлог и Велинград, като е довършено именно в гр. Велинград. Във връзка с това възражение следва да се отбележи преди всичко, че правилата относно подсъдността са законоустановени и не допускат подобна правно-техническа аморфност при определянето на местно компетентния съд, като предложената с касационната жалба. Критерият за разпределяне на делата по правилата за местната подсъдност е заложен в чл. 36, ал. 1 НПК и според него делото е подсъдно на съда, в чийто район е извършено престъплението. Разпоредбата ясно има предвид извършване на деянието, а не настъпването на общественоопасните последици, дори когато те са причинно свързани с деянието. Резултатът може да настъпи на друго място, различно от мястото на извършване на престъплението, но това не би могло да повлияе на подсъдността. Това уточнение настоящият състав прави единствено в принципен план, тъй като обсебването е от резултатните престъпления, при които престъпните последици настъпват със самото довършване на изпълнителното деяние, в случая – на самия акт на противоправното фактическо или юридическо разпореждане с чуждото имущество в интерес, различен от интереса на законния титуляр на съответните права върху това имущество. Предвидената в чл. 36, ал. 2 НПК особена разпоредба не представлява отклонение от общия критерий. В хипотеза като настоящата, свързана с определяне на местната подсъдност в конструкцията на продължавано престъпление, местно компетентен е съдът, в чийто район е извършено хронологически последното деяние. В случая това е именно окръжният съд в гр. Благоевград, доколкото според описаната в обвинителния акт хронология на инкриминираните събития, последното деяние е извършено в периода от 21.01.2016 г. до 24.02.2017 г. в гр. Разлог. При това положение правилно въззивната инстанция е преценила, че правилата относно местната подсъдност са акуратно спазени. Оспорена е валидността на част от извършените в досъдебното производство следствени действия и събраните при тези действия доказателства. Настоява се в тази връзка, че е нарушен чл. 195, ал. 1 НПК, доколкото огледите на местопроизшествие в досъдебното производство са извършени от разследващи полицаи от СДВР извън периметъра на териториалната им компетентност, а именно в гр. Разлог. Възражението е неоснователно. Посочените в жалбата действия са извършени в регламентирана от закона хипотеза. Според чл. 108, ал. 3 НПК, когато намери за необходимо, органът, който разглежда делото, може да извърши отделни действия по разследването и в района на друг орган. Поради това с извършването на огледите на местопроизшествие от разследващи полицаи от гр. София, където е започнало разследването по делото, не е нарушен процесуалният регламент. Съответно, валидно събрани са иззетите при тези следствени действия веществени доказателства. Последният извод не е компрометиран и от липсата на съдебно разрешение или одобрение на изземването, съпътствало всеки от коментираните два огледа, както е настоял защитникът. Съдебният контрол в досъдебното производство е установен с цел създаване на гаранции срещу произволни посегателства над основни права на човека, прогласени и защитени от Конституцията на страната и от ЕКПЧ, като правото на свобода; правото на неприкосновеност на личния и семейния живот, на жилището, на кореспонденцията; правото на труд. Поради това, когато със съответното действие на компетентен орган не се стига до накърняване на тези права, извършването му не подлежи на съдебен контрол. При такива именно условия са реализирани двата огледа на местопроизшествие в досъдебното производство, при които са били иззети единият от инкриминираните по делото багери и товарният автомобил, като първата от тези вещи в момента на огледа е била установена в местност в землището на [населено място], а камионът е бил паркиран на улица в [населено място]. Останалите възражения на адв. К., по същество оспорващи правилното прилагане на материалния закон,са съпътствани и с претенция, че макар да са били поставени на вниманието и на въззивния съд, не са получили отговор от този съд. Всъщност, преобладаващата част от очакваните от защитата отговори, макар да не са формулирани изрично като такива от състава на САС, се съдържат имплицитно във въззивното решение. В останалата им част противопоставянията на защитата, които по същество не са обсъдени от апелативния състав, са третирали проблеми без определящо значение за правилното решаване на делото. Такова е оспорването на съставомерността на поведението на подсъдимия по чл. 206 НК с аргумент, че инкриминираната техника не е била собствена на трите дружества – лизингодатели по договорите с управляваното от подсъдимия „А.“ О. – „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А. Л.“ О.. Възражението действително е било направено и пред САС и по същество е останало без отговор. Неточно е обаче да се твърди, че въззивният съд го е отминал безучастно. Напротив, този съд му е отделил внимание в опит да формулира отговор, но без успех, защото го е разчел неправилно, преценявайки, че защитата е поставила въпрос относно собственика на самите дружества – лизингодатели по договорите с „А.“ О. и е изложил разсъждения в тази насока (л. 12 от решението). В същината си възражението насочва към материали от досъдебното производство, останали извън фокуса на въззивното внимание, които са свързани с настъпилата след сключването на лизинговите договори с „А.“ О. промяна в собствеността върху инкриминираната техника. Касае се за договорите за покупко-продажба и индивидуалните лизингови договори между всяко от дружествата „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А. Л.“ О. – от една страна и „Т. к.“ О. – от друга страна, показващи, че няколко дни след сключването на договорите за лизинг с „А.“ О. всяко от тези три дружества е продало на „Т. к.“ О. съответната, притежавана от него част от инкриминираната техника, след което я е наело от този търговец чрез договор за лизинг. Това различие във фактите, които излъчват доказателствата, не засяга обаче нито един от съществените елементи на обвинението и не изисква друга наказателно-правна оценка на поведението на подсъдимия. Промяната в правния статут на „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А. Л.“ О. по отношение на инкриминираната техника не рефлектира по никакъв начин върху съставомерността на поведението на подсъдимия по чл. 206 НК. И след продажбата на тази техника в полза на „Т. к.“ О. и последващото й наемане чрез лизинг, всяко от дружествата „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А. Л.“ О. е продължило законосъобразно да упражнява права върху съответната част от нея. Като титуляр на правото на собственост върху тази техника „Т. к.“ О. е създало пред посочените търговци възможност да я ползват, вкл. да я преотдават, да я отдават за временно ползване чрез наем, сублизинг или под друга форма (чл. 9.5. от индивидуалните договори за финансов лизинг). Клаузата е в съответствие със закона (Търговски закон, Закон за задълженията и договорите), който не поставя изискване единствено собственикът да бъде наемодател, съотв. лизингодател. А наказателният кодекс има за задача да защитава срещу престъпни посегателства правата на гражданите въобще, а не само правото на собственост. Съответно, по отношение на престъпленията по гл. V от Особената част на Наказателния кодекс обект на защита са не само правата на собственика, но и на титуляра на всяко друго имуществено право, стига това право да е придобито и да се упражнява законосъобразно. В това отношение напълно важими са постановките, заложени в ППВС № 6/71 г. (изм. с ППВС № 7/87 г.), т. ІІ.3. Несъмнено е, че и след трансформирането на „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А. Л.“ О. от собственици на инкриминираната техника в нейни лизингополучатели (в отношенията им с „Т. к.“ О.), те са запазили права върху нея, вкл. и правото да я преотдават за временно ползване. Съответно, сключените от тях договори с „Т. к.“ О. за тази техника не са засегнали правото на възмездно облигационно ползване, което „А.“ О. е имало по договорите си за лизинг с всяко от тези дружества. Уговорка може да се направи единствено по валидността на клаузата, предвиждаща възможност за търговеца да получи собствеността върху тази техника (при съответните условия). Това обстоятелство обаче няма правна значимост за преценката относно съставомерността на поведението на подсъдимия по чл. 206, ал. 1 НК. Правата на управляваното и представлявано от него „А.“ О. са точно определени в сключените от това дружество лизингови договори и сред тях не фигурира възможност за лизингополучателя за окончателно разпореждане с техниката, предмет на всеки от тези договори, преди заплащането на договорените суми. Т.е. и след промяната на статута на „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А. Л.“ О. спрямо двата багера и товарния автомобил, тези вещи са останали чужди по отношение на подсъдимия. Съответно, бездействието му, свързано с неизпълнение на задължението, което е имал (като управляващ и представляващ „А.“ О.) по договорите за лизинг да изплати в съответния срок дължимите лизингови вноски или да върне техниката на своя лизингодател, за което е бил поканен с нотариални покани, е манифестирало намерението му да задържи тази техника като своя. Това негово намерение е било манифестирано впоследствие и чрез доказаните по делото негови действия по разпореждане с част от нея чрез продажбата й. Неоснователно е оспорена възможността за обсебване на вещ, която деецът държи по силата на договор за лизинг. Обективен белег на обсебването е упражняването на фактическа власт върху вещта-предмет на престъплението от страна на дееца на правно основание. Няма ограничения в това правно основание, на което предметът на обсебването е поверен на престъпния деец. Без съмнение то може да произтича от договорни отношения, по които той е страна, вкл. и от договор за лизинг. В конкретния случай всеки от договорите за лизинг, по които като страна – лизингополучател е участвало управляваното и представлявано от подсъдимия О. „А.“, е създавал за това дружество легитимно правно основание да получи посочената в тези договори строителна техника и да упражнява над нея (чрез органите си за управление и представителство) такава фактическа власт, като в договорите са били конкретизирани действията, които той е могъл да извършва по отношение на тях и задълженията, които е имал. Тези договори не са предвиждали възможност за него да се разпорежда с техниката във всеки един момент по свое усмотрение и без оглед на това дали е изпълнил или не задълженията си по тях, а напротив, установявали са за него задължение да заплаща периодично уговорените като лизингови вноски суми или да върне техниката. Ето защо неизпълнението на тези задължения прави задържането на инкриминираната строителна техника противозаконно. Споделяйки обвинителната теза, че авторството на деянията е ограничено до подсъдимия, макар по времето на инкриминираните събития „А.“ О. да е имало и втори управител в лицето на П. Н., въззивният съд не е нарушил закона. Преди всичко, изключително правомощие на органите на досъдебното производство е да преценяват дали и срещу кого да бъде повдигнато обвинение. Задължение на съда е да провери съобразно със закона и доказателствата по делото дали обвинението срещу привлеченото към наказателна отговорност лице е основателно. В случая констатацията на въззивния съд за връзка на подсъдимия с авторството на инкриминираните деяния е обоснована с изводимото от доказателствата, че лизинговите договори, по силата на които инкриминираната строителна техника е била предоставена на „А.“ О. са били сключени от името на това дружество именно от подсъдимия, като негов управител и представител; че последващите срещи и разговори, вкл. и проведените във връзка с възникналите при действието на тези договори проблеми по плащанията на лизинговите вноски, са били водени именно и само с подсъдимия, като в крайна сметка след бездействието му и в срока, предоставен с трите нотариални покани за погасяване на дължимите лизингови вноски или за връщане на техниката, именно подсъдимият е бил този, който е договорил продажбата на част от нея. Във връзка с възражението, че отказът за връщане на техниката е на юридическото лице „А.“ О., доколкото трите нотариални покани са били отправени до подсъдимия като управител на този търговец, а не в личното му качество, следва да се отбележи преди всичко, че в случая е инкриминиран не отказ за връщане, който предполага активно действие от страна на задълженото лице, а е инкриминирано бездействие, т.е. неизпълнение на задължение. От друга страна, всяко търговско дружество участва в гражданския оборот чрез органите си за управление и представителство. Всички действия, необходими за изпълнение на задълженията му и въобще за реализиране на активност във външните му отношения се реализират от лицето/лицата, което/които го управлява/т и представлява/т, т.е. от физическо лице/лица. Друго не би могло и да бъде, доколкото само физическо лице може психически да формира и да изразява воля. В настоящия случай, както правилно е преценил и въззивният съд, дружествените работи и представителството на „А.“ О. в отношенията му по повод на процесните договори за лизинг със „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А. Л.“ О. са били водени единствено и само от подсъдимия. Задържането на техниката след изтичането на срока по отправените нотариални покани също е било реализирано от него. Действително въззивният съд не е дал изричен отговор на възражението, че не е доказано подсъдимият да е получил трите, адресирани до управляваното и представлявано от него „А.“ О. нотариални покани. Липсата на такъв отговор би била с фатално значение за качеството на въззивния акт, ако възражението назоваваше съществен за правилното решаване на делото проблем. В случая обаче това не е така. Още повече, че трите нотариални покани, предназначени за подсъдимия и „А.“ О., са били изпратени на адреса на дружеството в [населено място], [улица] са били получени от работещата на същия адрес М. К. в хипотезата по чл. 46, ал. 1 ГПК. Съгл. чл. 46, ал. 4, изр. 1 ГПК с получаване на съобщението от друго лице в тази хипотеза се смята, че връчването е извършено на адресата. Възразява се от адв. К., че не е възможно престъплението по чл. 206, ал. 1 НК да се извърши чрез бездействие. Възражението е неоснователно, тъй като актът на разпореждане, с който се изпълнява посоченият престъпен състав, може да се свежда, както до активно поведение, т.е. до действие, така и до въздържане от дължимо действие и това е отдавна изяснено в съдебната практика, както и в правната доктрина. Обсебване чрез бездействие на чуждо имущество, което деецът владее или пази на правно основание, е налице всякога, когато той не изпълнява задължение за извършване на определени действия щом бездействието му е израз на намерение за задържане на имуществото като свое. Такава именно е настоящата ситуация, в която след продължително неизпълнение на договорните задължения за погасяване на лизинговите вноски по сключените от представляваното и управлявано от него „А.“ О. лизингови договори със „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А.Л.“ О., подсъдимият е продължил бездействието и след получаване на нотариалните покани за изпълнение. Цялостната ситуация дава ясен израз на присвоителното му намерение по отношение на лизинговата техника, като потвърждение в тази насока са и последващите разпоредителни негови действия по отношение на част от тази техника. Въззивният съд не е имал фактически основания да приеме за основателни твърденията на защитата на подсъдимия, че инкриминираните два багера и товарен автомобил са били изплатени изцяло от „А.“ О. и от „К.“. Този въпрос е бил изследван по експертен път още в досъдебното производство, като е била съобразена цялата информация относно извършените от страна на „А.“ О. и „К.“ плащания. Представените в това отношение документи от защитника в съдебното производство са дублирали представените още в досъдебната фаза от свид. Т. З. и не са променили по никакъв начин формирания експертен извод за реализирани частични плащания по договорите за лизинг между „А.“ О., като лизингополучател и „С. П. Л.“ О., „С.“ О. и „С..А. Л.“ О., като лизингодатели. С оглед на така констатираното отсъствие на претендираните касационни основания при постановяването на оспореното въззивно решение и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 153 от 06.06.2022 г. по ВНОХД № 309/2022 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.