О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №573 гр.София, 20.06.2022 год. Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на шести април две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА ТАНЯ ОРЕШАРОВА разгледа докладваното от съдия Декова гр.дело № 4400 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от И. А. В., чрез процесуален представител адв.И., срещу въззивно решение от 22.06.2021г., постановено по в.гр.д.№98/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение 08.07.2020 г. по гр. дело №4330/2019г. на Софийски градски съд в обжалваната част, с която е уважен предявения от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД срещу И. А. В. иск с правно основание чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Сочи, че „си запазва и основанията за развитие на правото и явно противоречие със закона“. В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт П., с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК, намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част, с която е признато за установено в отношенията между страните по иска, предявен по реда на чл. 422 във връзка с чл. 415, ал.1 ГПК, от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, че И. А. В. дължи на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД следните суми: 1.на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, във връзка с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 16 993.59 лв. - неплатена главница, представляваща сбор от падежирали вноски в периода от 15.10.2012 г. до 15.04.2017 г., дължима въз основа на договор № 000LD-R-003541 от 03.05.2010 г. с настъпил падеж на 15.04.2017 г. на основание Раздел І, т. 3 от Договора, ведно със законната лихва, считано от 19.09.2017 г. до изплащане на вземането, за които дължими суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК от 29.12.2017 г. по ч.гр.д. № 66187/2017 г. по описа на СРС. Установено е, че между „ПИБ“ АД и И. В., в качеството й на кредитополучател, е сключен договор № 000LD-R003541 от 03.05.2010 г. за банков кредит, за погасяване на съществуващи задължения по договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-В-5007/21.11.2007 г., със срок на усвояване на кредита до 21.05.2010 г. и с краен срок за погасяването му - 15.04.2017 г., по силата на който на И. В. са били отпуснати 21 900 лв., която сума е изцяло усвоен. В края на процесния договор за кредит е вписано, че с подписване на договора кредитополучателят декларира, че са му предоставени и е запознат с Общите условия на банката за кредити на физически лица и приема прилагането им при уреждане на отношенията между него и банката във връзка със сключване и изпълнение на договора. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 430, ал. 1 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Според чл. 430, ал. 2 ТЗ заемателят заплаща лихва по кредита, уговорена с банката. Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма. При съобразяване на посочената правна уредба, за да бъде основателен иска, банката следва да докаже сключването на валиден договор за банков кредит с ответника И. В.; предоставянето на уговорения кредит на кредитополучателя; падежирането на задължения по кредита, стойността на които се претендира и размера на претенцията си. В случай че ищецът докаже, че е изпълнил точно, ответникът следва да докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения, които в случая са, че длъжницата не е обвързана от Общите условия от 2016г., тъй като не ги е подписвала; че е настъпила предсрочна изискуемост на кредита още на 05.05.2010 г. и към 19.09.2017 г. претенциите са погасени по давност; евентуално, че част от дължимите вноски са погасени с тригодишна погасителна давност. Въззивният съд е приел, че ищецът е доказал, че е изпълнил точно. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на длъжницата, че не е объвързана от Общите условия, тъй като не ги е подписала. Договорът за кредит е сключен при Общи условия. Въззивният съд е приел, че приложими към отношенията между страните са действащите към датата на сключване на договора – 03.05.2010 г. Общи условия, приети на 26.05.2009 г., по отношение на които може да се приеме, че са връчени на ответницата, предвид нейното изявление в самия договор. Изявлението на ответницата в договора, че е запозната и е получила Общите условия, представлява нейно признание относно неизгоден за нея факт, поради което има доказателствено значение относно същия факт. Съдът е посочил, че тя нито е твърдяла, нито е доказвала това нейно изявление да е привидно или да страда от друг порок. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият касационен състав намира, че при постановяването на решението не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява наличие и на вероятност въззивното решение да е очевидно неправилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: “Дали потребителят следва да бъде известен за Общите условия на Банката по писмен ред или по друга процедура?“ и по въпроса: „Относно поставянето на банковите Общи условия на видно място“. Счита „за правилно всеки, особено граждански потребител, да се осведомява чрез изричен подпис върху Общите условия“, като прилага съдебна практика, която счита, че е в този смисъл и в противоречие с която е постановено въззивното решение. Излага доводи, че „ако потребителят на кредит не се е запознал с общите условия за кредит, то следва моментално кредитът да се превърне в друг вид задължение“. Не е видно от съдържанитео на приложените от касатора решения на ВКС в тях да е разрешен някой от поставените от касатора въпроси, поради което не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представени са и две въззивни решения, в които също не са разрешени тези въпроси, а и които не съставляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът сочи, че „си запазва основанието за развитие на правото“. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК, чл. чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд. О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 22.06.2021г., постановено по в.гр.д.№98/2021г. на Софийски апелативен съд. ОСЪЖДА И. А. В., ЕГН [ЕГН] да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, ЕИК 831094393] сумата 100лв. – юрисконсултско възнаграждение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: