Р Е Ш Е Н И Е № 172 гр. София, 15 януари 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ : АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря НЕВЕНА ПЕЛОВА и в присъствието на прокурора МАРИЯ МИХАЙЛОВА изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 802/ 2019 година Касационното производство е по чл. 346, т. 1 НПК, образувано по жалба на подсъдимия С. И. С., от [населено място], депозирана от назначения му служебен защитник- адв. Х. Я., срещу въззивно решение № 227 от 4. 06. 2019 г., на Софийския апелативен съд, Наказателно отделение, 5 състав, постановено по ВНОХД № 1366/2018 г., по описа на съда, с което е изменена присъда № 32 от 21. 09. 2019г. на Софийски окръжен съд, Наказателно отделение, 3 състав, по НОХД № 716/ 2015 г. В касационната жалба се релевират доводи за нарушение на закона, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание– касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК. Заявява се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, или алтернативно- за връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият и служебният му защитник поддържат жалбата, както и направеното допълнение към нея по реда на чл. 351, ал. 4 НПК в съдебно заседание пред настоящата инстанция, по изложените съображения, със заявеното искане. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, поради което счита, че обжалваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните в съдебно заседание, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба на подсъдимия С. И. С. е процесуално допустима. Подадена е от процесуално легитимиран субект срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, в установения от закона срок. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С първоинстанционната присъда Софийският окръжен съд, наказателно отделение, 3 състав, е признал подсъдимия С. И. С., от [населено място], за виновен в това, че на 1. 05. 2014г., в [населено място], отнел чужди движими вещи – сума в размер на 318, 91 лв., от владението на С. Х. М., с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила, като грабежът е придружен с тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, и чл. 54 НК, го е осъдил на единадесет години лишаване от свобода, като е определил строг първоначален режим на изтърпяването му, на основание чл. 57 ЗИНЗС. Осъдил е подсъдимия С. И. С. да заплати на С. Х. М. сумата 30000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 1. 05. 2014г. Присъдил е разноските по делото, възложени в тежест на подсъдимия. Постановил е разпореждане с веществените доказателства. С обжалваното въззивно решение Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 5 състав, е изменил цитираната първоинстанционна присъда, като е намалил размера на наложеното на подсъдимия С. И. С. наказание лишаване от свобода- на осем години. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Релевираният в жалбата довод за нарушение на закона е мотивиран с несъгласието на касатора с приетите за установени от предходните инстанции и предпоставили осъждането му фактически констатации, квалифицирани като необосновани. Оспорена е и тяхната доказателствена основа. ВКС намира за необходимо изрично да подчертае, че в тази си част доводите в касационната жалба, развити и поддържани в съдебно заседание, по същество се свеждат до твърдение за необоснованост на въззивния съдебен акт, тъй като жалбоподателят основно възразява срещу приетите за установени фактически положения, отнасящи се до авторството на престъплението. Необосноваността обаче не е касационно основание по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 НПК. В настоящото производство касационната инстанция няма правомощието да констатира нови фактически обстоятелства, различни от приетите, нито да се произнася по обосноваността на проверявания съдебен акт. Законът ограничава нейните контролни правомощия до проверката за правилно приложение на материалния и процесуалния закон, както и за справедливостта на наказанието. В този смисъл необосноваността не е в кръга на изрично и лимитативно регламентираните касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК, поради което и в принципен план този довод в касационната жалба не подлежи на обсъждане и оценка. На касационен контрол обаче подлежи развитата от органите на досъдебното производство и съдилищата процесуална дейност, свързана със събирането, проверката и оценката на доказателствените източници и формирането на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. ВКС не може да подменя вътрешното убеждение на въззивния съд по фактите, но осъществявайки дължимия контрол за материална и процесуална законосъобразност на конкретния съдебен акт, е задължен да извърши собствена проверка за спазването на императивните процесуални правила, гарантиращи законосъобразното му формиране. Следвайки този принципен подход и доколкото поддържаният в жалбата на подсъдимия С. довод за нарушение на материалния закон е развит в корелация с аргументи за неправилна интерпретация на доказателствата, с твърдение за игнориране от съдилищата на онази част от тях, които оневиняват дееца, същият следва да бъде обсъден и оценен по същество в очертаната от касатора процесуална рамка. Жалбоподателят поддържа, че е по делото не са събрани годни, еднозначни и безспорни доказателства, установяващи по несъмнен и категоричен начин авторството на престъплението. Идентично по своето съдържание и формулировка възражение е било изтъквано и поддържано и пред въззивния съд, който законосъобразно го е отхвърлил като неоснователно, излагайки в мотивите си убедителни, основани на закона и доказателствата по делото съображения, които изцяло се споделят от касационния съдебен състав, поради което и преповтарянето им е безпредметно. Нещо повече, уважавайки искането на защитника на подсъдимия за събиране и проверка на доказателства, именно във връзка с възраженията му по фактите и тяхната доказателствена обезпеченост, апелативният съд е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което са разпитани в качеството на свидетели пострадалата С. М., Х. Х. и Г. Г.. Поставени от страните и изяснени са всички въпроси, отнасящи се до фактологията, изводима от показанията на разпитаните лица, със значение за изясняването на делото от фактическа страна и правилното му решаване. Инстанционните съдилища са установили всички правнорелевантни факти, в изпълнение на задължението си за разкриване на обективната истина, вменено им с нормата на чл. 13 НПК, обективно и всестранно са анализирали доказателствените източници, обсъждайки ги поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване на принципните изисквания на чл. 14 и чл. 18 НПК, и на тези на чл. 107, ал. 5 НПК. Касационната инстанция намира, че липсват основания да се счете, че доказателствата по делото са били оценявани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, или фактическите обстоятелства са били приети на базата на негодни доказателствени средства или на несъществуваща доказателствена основа, тъй като всички действия по събирането, проверката и оценката на доказателствата, обосновали вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав по фактите, са в пълно съответствие с действащия процесуален регламент. Изводите си за вината и отговорността на касатора са изградени след подробен и задълбочен анализ на доказателствените източници. По делото няма данни, въз основа на които да се заключи, че част от тях са били игнорирани за сметка на онези от тях, които уличават извършителя. Застъпването и последователното поддържане на позиция на отричане от подсъдимия на всякакво съпричастие към престъплението, е част от негегово процесуално право на защита, което той е свободен да упражнява по избрания начин в рамките на правилата, предвидени в НПК. В конкретния случай авторството на престъплението е безспорно установено чрез други доказателствени средства, каквито в достатъчен обем са събрани, проверени и оценени в настоящото производство. Съдилищата са подходили внимателно и прецизно при анализа на неговите обяснения, съобразявайки, че освен доказателствено средство, същевременно те представляват и средство за защита. Изложили са пространни и убедителни съображения защо не кредитират обясненията на С., а основават фактическите си констатации на показанията на пострадалата свидетелка С. М., които са еднозначни, безпротиворечиви и категорични за всички релевантни факти на престъплението- време, място, механизъм на извършеното спрямо нея престъпно посегателство, както и за неговия автор, на свидетеля Г. Г., който е бил заедно с дееца непосредствено преди и след деянието, както и на свидетелите Е. М., М. Х., Б. М., Ц. В., Х. Х., В. Ц., К. К., Д. Т., К. К., Р. Ц., Н. Д., Д. С. и Д. Х. Ф., възпроизвели различни обстоятелства, относими към предмета на доказване и свързани както със самото деяние, така и с личността на дееца. От съществено значение в случая е, че макар и тежко ранена, пострадалата М. е имала възможността визуално да възприеме извършителя, поради което и без проблем впоследствие го е идентифицирала. Неоснователно се поддържа в касационната жалба на подсъдимия, че извършеното на досъдебното производство разпознаване е било опорочено, поради което съставеният при посоченото процесуално- следствено действие протокол следва да бъде изключен от доказателствената съвкупност. Изтъква се, че преди самото разпознаване на досъдебното производство, проведено на 19. 05. 2014г. (Вж. протокол- л. 68- 70, том 1, ДП), на пострадалата били показвани снимки от разследващите органи, които са я насочили към С., но за това действие не бил съставен протокол. Идентичен довод е изтъкван и пред САС, който с решението си му е дал аргументиран и съответен на закона отговор. В разпита си пред въззивната инстанция пострадалата подробно е обяснила, че е участвала в разпознаване, при което подсъдимият й е бил представен заедно с останалите вписани в протокола лица. Още при разпита си на досъдебното производство, предшестващ разпознаването (л. 67, том 1, ДП) свид. М. е описала отличителните белези, въз основа на които счита, че е в състояние да го идентифицира. Впоследствие, в съдебната фаза, убедено и категорично е поддържала пред инстанциите по фактите, че именно подсъдимият С. е лицето, което я е нападнало, нанесло й е удара с нож в корема, предизвикал тежкото нараняване, отнело е парите от касата на магазина и е избягало. Повече от добросъвестно, в отговор на поставените й въпроси, М. е съобщила, че при първоначалното й посещение в полицейското управление са й били показани голям брой фотоснимки на различни лица, които внимателно разгледала, а след това посочила тази на подсъдимия с обяснението, че това е извършителят на престъплението. Поначало показването на снимки от фотомасиви, картотеки и пр., обслужващи оперативно- издирвателната дейност, насочена най- напред към откриването на евентуалния извършител на престъпно посегателство, не може да се третира като процесуално- следствено действие, регулирано от НПК. Затова и тази дейност, която не е част от наказателния процес, не представлява процесуално действие по разследването, не може да бъде третирана като такава и не се регулира от нормите, установени в НПК, за да се изисква съставянето на изричен протокол, съобразно правилото на чл. 128 НПК. Различно би било положението при доказано насочващо и сугестиращо поведение, проявено от оперативните служби или разследващите- ако например на свидетел е предявена една единствена снимка, той я е възприел, запомняйки показаното му фотоизображение, и впоследствие е проведено действително разпознаване, при което той е посочил същото лице. Ето защо, в случая и при конкретните доказани по делото обстоятелства липсва основание да се заключи, че разпознаването на извършителя от пострадалата свидетелка М. на досъдебното производство е било извършено в нарушение на чл. 169- чл. 171 НПК. Изложеното от свид. С. М., оценено в контекста на цялостната приета по делото фактология, се допълва от показанията на посочените по- горе свидетели, заключенията на изслушаните и приети по делото съдебни експертизи, писмените доказателства. И окръжният, и апелативният съд са подложили на всестранен и обективен анализ всички доказателствени източници, без да са допуснали нарушения при събирането, проверката и оценката на доказателствата. Безспорно установена, в пълнота и в детайли, е цялостната хронология на изпълнението на престъплението и участието на касатора в него. При тези данни, касационният съдебен състав приема, че въпросът за авторството на престъплението е решен правилно от инстанциите по същество. Установени са конкретните действия на С. по осъществяване на изпълнителното деяние на съставното престъпление грабеж, включващо отнемане на инкриминираната парична сума, и принуда, обективирана чрез употребата на сила, в конкретния случай- с нож, при доказания в процеса механизъм като способ за това. Доказано е по делото, че в резултат на нанесения на пострадалата удар с нож в областта на корема, й е било причинено прободно- порезно нараняване, придружено с нараняване на черния дроб и последвал масивен кръвоизлив в коремната кухина, усложнено с развитието на перитонит, което без своевременна висококвалифицирана медицинска помощ неминуемо би довело до смърт. Законосъобразно е преценена медико- биологичната характеристика на телесната повреда във връзка със заключението на съдилищата за причинена тежка телесна повреда. В този смисъл, изводите по същество- за вината и отговорността на жалбоподателя, законосъобразно са изградени върху правилно установена фактология, основана на комплексната оценка на всички доказателствени материали, събрани по делото, обсъдени всестранно, задълбочено и обективно от съдилищата. Изводът на първостепенния, подкрепен и от въззивния съд, че обвинението е доказано по изискуемия от закона несъмнен начин, е предпоставило законосъобразния извод подсъдимият С. С. да бъде признат за виновен и осъден за извършеното от него престъпление, квалифицирано по чл. 199, ал. 1, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1 НК, при констатираното наличие на всички обективни и субективни признаци на посочения по- тежко наказуем състав на грабеж. Следователно, материалният закон е приложен правилно. Мотивите на проверявания въззивен съдебен акт са съответни на изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК и съдържат аргументиран отговор на всички доводи на подсъдимия, изтъкнати във второинстаницонното производство, поради което и преповтарянето им от касационната инстанция е безпредметно. Неоснователен е и доводът в жалбата за явна несправедливост на наложеното наказание. В намаления си от въззивната инстанция размер, наказанието лишаване от свобода за срок осем години, е отмерено справедливо и в съответствие с критериите на чл. 54 НК. Отчетени са обществената опасност на деянието и дееца, подбудите, смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Правилно като смекчаващи отговорността обстоятелства апелативният съд е приел младата възраст на жалбоподателя, социалното му и семейно положение, изтеклият продължителен период от време след деянието, данните за релевантната му към датата на престъплението минала съдимост като непълнолетен, предвид настъпила реабилитация по право. Не се констатират обаче други смекчаващи обстоятелства, които да не са били взети предвид от съдилищата, или тяхната относителна тежест да се е оказала подценена. Законосъобразен е също и изводът за отсъствие на предпоставките на чл. 55, ал. 1 НК, предвид липсата на многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства. Така, наказанието лишаване от свобода, определено в размер под средния, предвиден в закона, е съобразено както с целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, така и с принципа за съответствието му с извършеното престъпление, прогласен с нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Поради това и същото не съдържа характеристиките на явната несправедливост, по смисъла на регламентираното с разпоредбата на чл. 348, ал. 5 НПК касационно основание. Предвид гореизложеното, като намери, че жалбата на подсъдимия С. С., с която е сезиран, е неоснователна, ВКС прие, че съобразно правомощието си по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, следва да остави в сила обжалваното въззивно решение. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 227 от 4. 06. 2019г., на Софийския апелативен, съд, Наказателно отделение, 5 състав, постановено по ВНОХД № 1366/ 2019г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :