5 Р Е Ш Е Н И Е №232
гр. София, 11 януари 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Валя Рушанова дело № 851/2016 година, съобрази следното:
Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 2 от НПК по постъпила касационна жалба от частния тъжител и граждански ищец С. К. Г. срещу въззивна нова присъда на Софийски градски съд, с която е отменена присъда на Софийски районен съд, и подсъдимият М. М. М. е признат за невиновен и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 146, ал. 1, предл. 1- во във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК.
С жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т.2 от НПК, като се оспорва извода на градския съд относно липсата на съставомерност на деянията, извършени от подсъдимия при хипотезата на чл. 26 от НК. Новата присъда се обжалва и в частта относно отхвърления в размер на 5000,00 лв. граждански иск, предявен за претърпени неимуществени вреди от пострадалата. Поставя се акцент върху оценката на гласните доказателствени източници като се иска преоценка на същите с по-голяма степен на кредитиране на показанията на свидетелите В. и О. за сметка на тези на К. и Ч. - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.
Прави се искане за отмяна на оправдателната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В съдебно заседание на касационната инстанция касационния жалбоподател и неговия повереник не се явяват.
Защитникът на подсъдимия намира касационната жалба за неоснователна и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Във възражение срещу касационната жалба се поддържа, че обвинението не е доказано по безспорен начин, както и че осъщественото от неговия подзащитен не покрива обективните и субективни признаци на престъпен състав. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение пред всички инстанции, като счита, че на осн. чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 и т. 3 от ЗАдв касаторът следва да бъде осъден да ги заплати, тъй като защитникът е оказвал безплатна правна помощ.
Прокурорът счита жалбата за неоснователна и пледира въззивната присъда да бъде оставена в сила като обоснована и законосъобразна.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда от 03.11.2015 г. по н.ч.х.д. 3451/2013 г. Софийски районен съд е признал подсъдимия М. М. М. за виновен в това, че за времето от 16.28 ч. на 04.11.2012 г. до около 22.00 ч. на 07.12.2012 г. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] при условията на продължавано престъпление, казал на С. К. Г. нещо унизително за честта и достойнството й, както следва:
1. На 04.11.2012г. в 16.28 ч., на посочения адрес, казал на С. Г. нещо унизително за честта и достойнството й като написал електронно писмо и го изпратил от електронната си поща [електронна поща] на електронната поща на Г. [електронна поща], с което й заявил, че предлага секс срещу заплащане по публикувани в интернет обяви;
2. На 07.12. 2012г. около 22.00ч., на посочения адрес, казал на С. Г., в проведен помежду им телефонен разговор, нещо унизително за честта и достойнството й като я нарекъл „проститутка“, поради което и на основание 78а от НК го освободил от наказателна отговорност за извършено престъпление по чл. 146, ал. 1, предл. 1-во във вр. с чл. 26 от НК и му наложил административно наказание „глоба“ в размер на 1500, 00 лв.
Съдът е осъдил подсъдимия М. М. М. да заплати на частния тъжител С. К. Г. сумата в размер на 5000, 00 лв., представляваща обезщетение за причинени й неимуществени вреди от деянията, ведно със законната лихва от деня на уврежданията – 04.11.2012 г. и 07.12.2012 г., до окончателното им изплащане.
С присъда № 197 от 01.07.2016 г. по в.н.ч.х.д. № 2307/2016 г. на Софийски градски съд, първоинстанционната присъда е изцяло отменена, а подсъдимият е оправдан, съответно – отхвърлен е и приетия за съмвестно разглеждане граждански иск, предявен от частната тъжителка.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че подадената касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от лице с процесуална легитимация, страна по чл. 349, ал. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 253, т. 3 и т. 4 от НПК, в законоустановения от нормата на чл. 350, ал. 2 от НПК срок.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
По касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК
При възприемане на фактическите констатации на първоинстанционния съд, въззивният състав е направил различна преценка за приложението на материалния закон, като е дал противоположен отговор на въпроса за виновността на подсъдимия. При упражняване на правомощието си по чл. 336, ал.1, т.3 от НПК втората инстанция е приложила правилно материалния закон. Възприетата от инстанциите по същество фактическа обстановка е обоснована от показанията на свидетелите Т., К. и Ч., частично от показанията на свидетелите О. и В., от писмените доказателства по делото – писма и справки от мобилния оператор [фирма], справка от система за електронно разплащане на [фирма], справки от НБД “Население“, справки за трансакции от „Р. б.“ и писмо от ГД „БОП“.
Въззивният състав правилно не е възприел доводът на подсъдимия за несъставомерност поради липса на непосредствена връзка между обидения и обиждащия. Известно е, че за осъществяване състава на чл. 146, ал. 1 от НК не е достатъчно обиденият физически да присъствува на мястото, където са казани обидните думи и изрази или са извършени обидните действия. Необходимо е също така те да бъдат възприети от него. Това ще стане, като ги чуе или види, като същите бъдат възприети. (р. № 664 от 30.XII.1972 г. по н. д. № 652/72 г., ВС, I н. о.). Следователно не е абсолютно необходимо между дееца и пострадалия да е налице пряк визуален контакт, за да бъде осъществен от обективна страна съставът на престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК. Достатъчно е обиденият да е възприел изрази, които засягат чувството му на лично достойнство като останалото е въпрос на разпространение на словесното обидно съдържание (устно - чрез непосредствено изявление на дееца пред пострадалия; опосредено- чрез трето лице, на което е заявено да предаде изразите, чрез телефон или чрез писмо, или пък в дигитален вид, с оглед на съвременните форми на интерактивна комуникация).
Безспорно установен факт по делото е, че частната тъжителка е възприела изпратено й от подсъдимия писмо по електронна поща, чието съдържание е интерпретирала като обидно и засягащо честта и достойнството й.
За ангажиране на наказателната отговорност на дееца за престъпление по Раздел VІІ, гл. ІІ от НК „ Обида и клевета” е необходимо да се констатира не само субективната оценка на пострадалия в контекста на засягането на честта, достойноството или доброто му име, но и обективното наличие на изрази, думи, жестове или твърдения, от чието съдържание недвусмислено се извличат обективните и субективните елементи на престъпленията по чл.146 и чл.147 от НК. В конкретния казус от съществено значение се явява въпросът дали съдържанието на инкриминираното електронно писмо съдържа изрази, засягащи честта и достойнството на тъжителката. В електронното си писмо подсъдимият е коментирал техните взаимоотношения, обръщайки се към нея с име на жена, предлагаща сексуални услуги, и, заявявайки, че тъжителката е тази жена. Извършеният от въззивния съд прочит на писмото се споделя от касационната инстанция- формално в него не се съдържат обидни думи и изрази спрямо частната тъжителка. Според настоящия съд процесното деяние не консумира състав на престъпление, а представлява неподходящо изразени думи и фрази, осъществена комуникация чрез неправилно подбран начин на изразяване. Всичко това може да се дължи освен на общото интимно минало, което са имали страните, също така и на спецификата на междуличностните им взаимоотношения. За да е налице състав на обидата по чл. 146 от НК, деецът трябва да е дал своя негативна оценка на личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения, обидни жестове, които по своето съдържание засягат честта и достойнството на адресата на същата информация и се обективират с такава цел (Р. № 93 от 22.05.2013 г. по н. д. № 163/2013 г. на ВКС, III н. о.), а в настоящия случай обективно не е налице нито един от тези способи за изразяване на негативната оценка на дееца, поднесена на адреса и засегнала неговата чест и достойнство.
По отношение на субективната страна на деянието въззивният съд е изтъкнал подробни съображения, които се споделят от касационната инстанция. Престъплението „обида“ от субективна страна се извършва умишлено и поради това следва да бъде доказано, че деецът е искал или допускал чрез думи или действия с унизително съдържание, да засегне честта и достойнството на Г.. От показанията на свидетелката К., които са били надлежно обсъдени от въззивната инстанция и които съдът не е възприел като опровергани, се установява, че подсъдимият е имал съмнения за идентичност между лицето в сочената от него обява и частната тъжителка и причината за изпращане на електронното писмо е и разсейване или потвърждаване на неговите съмнения, още повече, че времето на изпращането му е в период на поредно съдебно заседание по решаване на въпроса за упражняване на родителски права върху малолетното им дете от него или от неговата майка – конституираната като частна тъжителка и гражданска ищца. Именно поради тази причина въззивният съд правилно е стигнал до извода, че подсъдимият не е съзнавал общественоопасния характер на деянието, не е предвиждал неговите общественоопасни последици и не е искал или допускал настъпването на тези последици. Тук е мястото да се направи констатацията, че по въпроса за умисъла мотивите за несъставомерност на деянието са ясни, достатъчни и логични (житейски правдиви).
Доводите за доказаност на второто деяние- за отправена към нея от страна на подсъдимия обида, изразяваща се в думата „проститутка“ в проведен между двамата телефонен разговор на 07.12.2012 г. подлежат на обсъждане единствено в контекста на касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, доколкото се оспорва процесуалната дейност на градския съд при оценката и анализа на съдържащите се по делото доказателствени материали. Контролираната инстанция е извършила анализ на относимите за това деяние показанията на свидетелите М. В., З. О., Г. К. и П. Ч., както и информацията съдържащата се в справки от мобилен телефонен оператор. В своите показания свидетелите О. и В. са заявили, че на 07.12.2012 г. около 22.00 часа частната тъжителка се е обадила от своя телефонен номер на мобилен телефонен номер, ползван от подсъдимия и посочен от свидетелката В., като разговорът е бил проведен в присъствието и на двете свидетелки и възприет от тях, тъй като Г. е активирала опция „високоговорител“ на своя мобилен апарат. Именно в този разговор двете свидетелки, които са и приятелки на тъжителката, са чули отправената обида към Г. – „проститутка“. В противовес на тези показания са изнесените твърдения от страна на свидетеля Ч. и свидетеля К., които са били в жилището на подсъдимия на процесната дата и в инкриминирания час и посочили, че по това време подсъдимият не е осъществявал разговори по мобилните си телефони. Така по основния въпрос - налице ли е деяние - по делото са били оформени две групи гласни доказателствени средства, съдържащи противоположни твърдения. Въззивният съд е съобразил това и е извършил дължимия анализ на показанията, отчитайки собствената им логичност, яснота, непротиворечивост, както и корелацията им с останалите доказателствени материали. Така е дал убедителен и аргументиран отговор защо е кредитирал едната група свидетелски показания и не е съобразил съдържащата се в другата група показания информация. Наведените в касационната жалба доводи не държат сметка за мотивите на решаващия съд относно оправдаването на подсъдимия. Те се изразяват не в оценката на думата „проститутка”, а в приемането на недоказаност тя въобще да е била изказвана в телефонен разговор между подсъдимия и тъжителката, така както е било посочено в частната тъжба. Важен момент в процеса на доказване на този въпрос са били изисканите и приложените по делото справки от мобилни оператори, чието съдържание правилно е било отчетено като такова подкрепящо твърдението на св. Ч. и К., че в инкриминирания период от време от номера на частната тъжителка до номера на подсъдимия не са провеждани телефонни разговори.
В заключение, въззивната инстанция правилно е достигнала до законосъобразния извод, че подсъдимият не е осъществил престъпление по чл. 146, ал. 1 вр. чл. 26 от НК, поради което не са налице основанията по чл. 348, ал. 1 от НПК за отменяне на присъдата на въззивния съд и същата, като правилна и законосъобразна, следва да бъде оставена в сила.
ВКС констатира, че при постановяване на новата присъда, градският съд не се е произнесъл по разноските за водене на делото. В настоящето производство ВКС не би могъл да се произнесе по искане за присъждане на разноски, направени в хода на производството пред трите инстанции. Предпоставка за удовлетворяване на претенции по чл. 38, ал.2 от ЗАдв е „насрещната страна да е била осъдена за разноски”, какво осъждане понастоящем не е налице. Ето защо настоящия съдебен състав счита, че следва да остави без разглеждане искането за присъждане на разноските, а същото следва да бъде отправено до първоинстанционния съд по реда на чл. 306, ал.1, т. 4 от НПК, с оглед осигуряване възможност за извършване на инстанционен контрол.
Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 197 от 01.07.2016 г., постановена по в.н.ч.х.д. № 2307/2016 г. на Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ искането на защитата на подсъдимия за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|