Р Е Ш Е Н И Е № 212 Гр. София, 02 декември 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КЕТИ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Я. Гебов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 853/2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на адв. П. Д. – защитник на подс. Х. А. Т. и на адв. С. Ч. – повереник на частните обвинители Й. М. Й., М. А. Ш., М. Д. С., Г. Д. С. и Д. С. С., действаща като законен представител на Г. Д. С. против решение № 31/30. 04. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 5/2019 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. В жалбата на защитника са изложени доводи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НК. Твърди се, че присъдата почива на предположения, тъй като не е проведен разпит на пострадалия А. Ш. преди смъртта му, не е извършен оглед на автомобилите, участвали в пътнотранспортното произшествие и поради това не са установени скоростта на движение на л. а. „марка“ и зоната на осветеност на късите му светлини, както и причината поради която л. а. „марка“ е спрял в активната лента и изправността на стоп-светлините на това превозно средство. Поддържа се освен това, че не е установен еднозначно и механизмът на пътнотранспортното произшествие. В подкрепа на тезата за неправилно приложение на закона защитата изтъква, че скоростта на движение на подсъдимия е била съобразена с обстоятелството, че се движи по магистрала. Настоява, че той не е имал задължение да се движи със скорост, позволяваща му да спре в зоната, осветена от късите светлини и че след като скоростта му е била в рамките на разрешената за този вид път и за конкретния пътен участък поведението му е правомерно, а деянието – случайно. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия. В жалбата на повереника е релевирано единствено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Сочи се, че съдът е надценил значението на действията на пострадалия Ш. като фактор за настъпване на пътнотранспортното произшествие и за наказателната отговорност на подсъдимия. Поддържа се, че нито едно от смекчаващите обстоятелства, макар да са правилно установени, няма изключителен характер, а в същото време е игнорирана високата степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от тежкия съставомерен резултат. Твърди се освен това, че така наложеното наказание няма да съдейства за постигане на индивидуалната превенция. Направено е искане за отмяна на решението и за връщане на делото с указания за увеличаване на наказанието. Подс. Х. Т. не изразява лично становище по основателността на касационните жалби. Защитникът му поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Намира, че жалбата на частните обвинители е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Жалбоподателите-частни обвинители не изразяват лично становището си по касационните жалби. В писмено становище повереникът им настоява подадената от него жалба да бъде уважена и да бъде оставена без уважение тази на защитника. Повереникът на необжалвалите частни обвинители А. Ш., А. Ш., М. Ш. и Я. С. (законен представител на М. Ш.) намира, че жалбата на подсъдимия е неоснователна. Не изразява становище по жалбата на останалите частни обвинители. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и пледира решението да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 24/09. 10. 2018 год., постановена по н. о. х. д. № 470/2017 год., Окръжният съд – Сливен е признал подс. Х. А. Т. за виновен в това, че на 28. 10. 2016 год. в района на км 247.300 на автомагистрала „име“, при управление на МПС – л. а. „марка“, с peг. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – на А. М. М. и на А. А. Ш., като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалите, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „г”, пр. 1 вр. чл. 343, ал. 3, б. "б", пр. 1, вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК, го е осъдил на две години лишаване от свобода и го е оправдал по първоначалното обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 3, б. "б", пр. 1, вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1 от НК. На основание чл. 66, ал.1 от НК съдът е отложил изпълнението на наказанието лишаване от свобода за изпитателен срок от четири години. На основание чл. 343Г от НК подсъдимият е лишен от право-управление на МПС за срок от три години. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото. Присъдата е проверена по жалби на подсъдимия и на частните обвинители Й. М. Й., М. А. Ш., М. Д. С., Г. Д. С. и Д. С. С.. С решение № 31/30. 04. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 5/2019 год. по описа на Апелативен съд – Бургас, първоинстанционният съдебен акт е изменен в санкционната му част, като е намален размерът на наказанието лишаване от свобода от две на една година; на наказанието лишаване от правоуправление на МПС – от три на две години; на изпитателния срок по чл. 66 от НК – от четири на три години. В останалата ѝ част присъдата е потвърдена. По жалбата на подсъдимия: Касационната жалба е неоснователна. Внимателният прочит на материалите по делото не дава основание да бъдат възприети аргументите на защитата, че решението почива на недопустими предположения. Изводите на въззивния съд относно скоростта на подсъдимия и механизма на пътнотранспортното произшествие не са произволни, а се основават на събраните доказателства, които са били обсъдени внимателно и задълбочено. Така, въпросът за избраната от Т. бързина на придвижване е получил своето вярно разрешение след като заявеното от него е било съпоставено с показанията на свид. С. Г. и заключенията на единичната и тройната автотехнически експертизи. Освен че твърденията на подсъдимия за движение с около 100 км/ч поначало не биха променили изводите за съставомерност на деянието поради това, че и с тази скорост не би могъл да спре безопасно в зоната, осветена от късите светлини, обясненията му досежно това обстоятелство били приети за недостоверни с оглед заявеното от свид. Г., че се е движил зад автомобила на подсъдимия с около 120 км/ч и дистанцията между двете превозни средства е била неизменна. Приблизително същата скорост от 121 км/ч са определили и вещите лица от състава на двете експертизи като са ползвали общоприет в експертната практика и отличаващ се със значителна точност метод, а в съдебно заседание са посочили убедителни аргументи защо са избрали именно него. При положение, че скоростта на л. а. „марка“ е била установена по несъмнен и категоричен начин контролираната инстанция не може да бъде упреквана, че не е събрала и други доказателства за това обстоятелство и по-специално, че не е възложила на експертите да изследват бордовия компютър на превозното средство. Аналогични изводи следва да бъдат направени и досежно осветеността на пътното платно от късите светлини на автомобила на подсъдимия. С оглед категоричното становище на вещите лица, заявено в съдебно заседание на 09. 10. 2018 год., че вследствие на удара е променена геометрията на светлините и е невъзможно възстановяването им в първоначалния им вид, съдилищата по фактите с основание са приели, че не се налага поставянето на допълнителна задача на експертизата в претендираната от защитата насока. В същото време експертите са използвали като изходни данни при своите изчисления възприетия в ЕС стандарт за осветеност на къси светлини, като са разяснили в съдебно заседание, че независимо от различната яркост на халогенните и LED крушките, те следва да осветяват съответно 75-80 метра отдясно и 50-55 метра отляво и всяко отклонение от тези показатели се счита за неизправност на този компонент на превозното средство. Съдът, от своя страна, е възприел заключението им като е отчел не само професионално аргументирания отговор на така поставения въпрос, но и факта, че именно предложения от вещите лица вариант се явява най-благоприятен на подсъдимия. В касационната жалба е поставен акцент върху причините поради които пострадалият А. Ш. е преустановил движението на управлявания от него автомобил, но това обстоятелство няма онова значение, което му придава защитата. За установяване механизма на пътно-транспортното произшествие съществени са били съвсем други обстоятелства: къде се е намирал л. а. „марка“ – в активната или в аварийната лента на магистралата; дали е бил в покой или в движение и каква е била скоростта му във втория случай; дали е бил обозначен с аварийни или други светлини и със светлоотразителен триъгълник. Всички те са доказани по изискуемия от НПК безспорен и категоричен начин – спирането на автомобила посредством показанията на свид. Ф. Г., съпоставени с обясненията на подсъдимия и заключенията на автотехническите експертизи; установяването му в активната лента – освен от обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите С. Г. и Ф. Г., още и от експертните заключения; невземането на мерки за обезопасяване на спрялото превозно средство – от обясненията на подсъдимия и показанията на всички разпитани свидетели. В същото време инстанциите по фактите съвсем не са оставили без внимание и коментираното обстоятелство. Изводът им, че причина за спиране на л. а. „марка“ е внезапното отваряне на предния му капак не се основава на предположения, а почива на показанията на свид. Г. за това обстоятелство, на заявеното от свид. С. П. по време на съдебното следствие за неизправност на ключалката на предния капак, както и на заключението на тройната автотехническа експертиза, съгласно което констатираните при огледа на местопроизшествието повреди по предното стъкло отговарят на внезапен удар в движение при отваряне на капака. При това, независимо дали причината за спиране е била тази неочаквана повреда или удовлетворяване физиологичните нужди на свид. Г. (в каквато насока действително се съдържат данни в представляващите източник на производни доказателства показания на свид. М. С.), същественото в случая е, че не е съществувала пречка от техническо или друго естество автомобилът да бъде преместен в аварийната лента. Ето защо обстоятелството, че не е бил разпитан приживе пострадалият А. Ш. и не е бил извършен оглед на ключалката на предния капак не дава основание да се приеме, че долустоящите съдилища са се отклонили от задължението си да установят истината по делото. Незаслужено се укорява апелативния съд, че не е проявил дължимата процесуална активност за установяване изправността на стоп-светлините на л. а. „марка“. При положение, че е било безспорно доказано, че спрялото превозното средство е било без каквито и да било светлини, ирелевантна за механизма на пътнотранспортното произшествие се явява причината за това – самоволни действия на водача му или внезапно възникнала техническа повреда. Наред с това долустоящата инстанция е съобразила, че макар при предявяване на фотоалбума вещите лица да са установили липса на зацапвания по светлоотразителните елементи на л. а. „марка“, са посочили, че поради субективните възприятия на водачите и възможността да бъдат третирани като част от мантинелата на магистралата, те не могат да дадат сигурна и достоверна информация за наличие на превозно средство на пътното платно. Поради това, изцяло в полза на подсъдимия, наличието на тези елементи от автомобила не е ползвано като фактор, обуславящ по-голяма видимост към намиращото се пред Т. препятствие. На последно място, не е основано на коректен прочит на материалите по делото и възражението, че не е установен по несъмнен начин механизмът на пътнотранспортното произшествие. Освен че в автотехническите експертизи не съществува претендираната от защитата многовариантност и несигурност, констатациите на въззивния съд са изградени върху взаимно допълващите се обяснения на подсъдимия и свидетелите Х. П., Ф. Г., С. и Н. Г. относно посоката на движение на двата автомобила; върху заявеното от Т. и всички разпитани свидетели, както и върху протоколите за оглед на местопроизшествието и заключението на тройната автотехническа експертиза – досежно пътните условия; върху обясненията на подсъдимия, заключенията на двете автотехнически експертизи и протокола за оглед на местопроизшествие – касателно местоположението на л. а. „марка“ непосредствено преди сблъсъка и мястото, на което са се установили двете превозни средства след него. При правилно установената фактическа обстановка контролираната инстанция е направила законосъобразни изводи относно съставомерността на деянието по чл. 343а, ал. 1, б. „г”, пр. 1 вр. чл. 343, ал. 3, б. "б", пр. 1, вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Доводи за наличието на случайно деяние са били правени и пред двете съдебни инстанции и след задълбоченото им обсъждане те правилно са ги отхвърлили като несъстоятелни. Както в правната доктрина, така и в съдебната практика еднозначно се приема, че за приложението на чл. 15 от НК е необходимо кумулативното наличие на няколко предпоставки: 1. деецът да е съобразил предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управлението на МПС и 2. да са налице условия, при които той да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. С оглед общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, водачът на МПС не би могъл да се позове успешно на случайно деяние, щом сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици, допускайки нарушения на правилата за движение, които се намират в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат. Настоящият случай попада именно в тази хипотеза, защото макар ударът да е бил непредотвратим за подсъдимия, избраната от него скорост от около 121 км/ч не му е позволявала да спре в зоната, осветена от фаровете на автомобила. Такава възможност при конкретните пътни условия Т. е имал при движение с около 76 км/ч. Несъстоятелна е тезата на защитата, че за разлика от разпоредбите на чл. 120 от ППЗДвП (отм., ДВ, бр. 22/1996 год.) актуалната нормативна уредба не задължава водачите да намалят скоростта при превключване от дълги на къси светлини, както и че не може да се изисква от тях нощно време да се движат със скорост, по-ниска от указаната в чл. 21, ал. 1 от НК. Като оставим настрана, че приетата от долустоящите инстанции фактология не сочи пътнотранспортното произшествие да е възникнало в момента на промяна на светлините от дълги на къси, нито да се дължи на действия на подсъдимия по превключването им, за да се обсъжда дали подсъдимият е бил длъжен да намали скоростта или не, коментираните доводи се основават на некоректен прочит на закона. Преди всичко, поднесената в жалбата аргументация не държи сметка за различията между разрешена и съобразена скорост, уредени съответно в чл. 21 и чл. 20, ал. 2 от НК. Първата от тях е максимално допустимата от закона за дадения пътен участък и за съответния вид моторно превозно средство, а втората е тази, която водачите следва да изберат с оглед особеностите на конкретната пътна обстановка и реалното проявление на посочените в чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП неблагоприятни фактори и която по необходимост винаги е по-ниска от разрешената. При това колкото повече и по-интензивни са неблагоприятните пътни условия, толкова по-малка е величината на съобразената скорост, респ., толкова по-голяма е разликата ѝ с разрешената такава. Задължението на подсъдимия в конкретния случай да се движи със скорост, по-ниска от максимално допустимата за магистрала, е произтичало именно от общата разпоредба на чл. 20, ал. 1, изр. 1 от ЗДвП, относима към всяка пътна обстановка, независимо от индивидуалните ѝ особености. В случая необходимостта от избор на такава скорост е било обусловено от условията на видимост преди произшествието – неосветен пътен участък и тъмна част от денонощието. Тук е мястото да се отбележи, че след като е останало доказателствено необезпечено, логично сред възприетите от контролираната инстанция факти не фигурира наличието на възходящ наклон, но дори и да бяха направени подобни констатации, те нямаше да доведат до претендирания от защитата извод, защото това би бил още един фактор, ограничаващ видимостта и изискващ повишено внимание при избора на скорост. Сам по себе си фактът, че е необходимо използването на светлините на превозното средство за подобряване на условията на видимост, означава, че водачът е поставен в значително по-рискова ситуация от обичайната поради невъзможността му да следи всеобхватно пътната обстановка. При положение, че той се движи с бързина, непозволяваща му да спре в осветената зона, появата на препятствие (независимо дали то е пешеходец, спрял или бавно движещ се автомобил или от друго естество) не може да се третира като непредвидима опасност. Рискът за движението е създаден още с неправилното подбиране на скорост, защото благодарение на нея водачът се е движил „на сляпо”, без достатъчна видимост към пътното платно и без да има обективни основания с категоричност да изключи възможността за появата на пречки за движението в невидимата част от пътя. Ето защо не се касае за абстрактна възможност за настъпване на произшествие, каквато водачът не е длъжен да има предвид, а за напълно предвидима пътна ситуация и потенциална опасност ( така и Р. № 63/10. 07. 2017 год. по н. д. № 1360/2016 год. на II н. о.). По този начин Т. сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици, от което следва, че деянието му не е случайно по смисъла на чл. 15 от НК и не са налице основания касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. По жалбата на частните обвинители: Касационната жалба е неоснователна. При индивидуализация на наказанието апелативният съд е отчел всички обстоятелства от значение за вида и размера му без да надценява някои от тях за сметка на останалите. Повереникът на подалите жалба частни обвинители акцентира върху високата степен на обществена опасност на престъплението по чл. 343, ал. 3 от НК предвид тежкия резултат от пътнотранспортното произшествие – смъртта на двама души. Същата обаче е отчетена от законодателя при формулиране съставите на престъпните посегателства и определяне на наказанията за тях. Ето защо като отегчаващо отговорността обстоятелство може да бъде обсъждана не опасността на престъплението по принцип, а тази на конкретното деяние. Разбира се, наред с множество други фактори, тя може да бъде изведена от тежестта на настъпилите общественоопасни последици, но задължително при съобразяване на забраната да не се третират като отегчаващи обстоятелства тези, които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление. Настоящият казус попада именно в хипотезата на чл. 56 от НК. В чл. 343, ал. 3 от НК законодателят е предвидил различни квалифицирани състави на непредпазливите престъпления против транспорта, един от които е причиняването на смърт на повече от едно лице. В случая вследствие допуснатото нарушение на правилата за движение е причинена смъртта на двама души, което е минимално изискуемото, за да намери приложение разпоредбата на чл. 343, ал. 3, пр. 4 от НК. Ето защо това обстоятелство правилно не е отчетено като отегчаващо от въззивния съд. Несподеляеми са доводите, че контролираната инстанция не е следвало изобщо да взема предвид съпричиняването от страна на пострадалия А. Ш. или поне да не му придава толкова голяма тежест при индивидуализация на наказанието. Отчитането на действията на другите участници в пътния инцидент е в съответствие с изискуемия от закона комплексен подход, налагащ да бъдат съобразени всички обстоятелства, при които възникнало произшествието. Нещо повече, в коментирания казус поведението на водача на л. а. „марка“ е не просто едно от многобройните смекчаващи отговорността обстоятелства, както е приел въззивният съд. Според настоящия съдебен състав то има изключителен характер по смисъла на чл. 55 от НК и това е така предвид грубите нарушения на правилата за движение, допуснати от Ш.. Със спирането на автомобила в активната вместо в аварийната лента без каквато и да било индикация, че се намира там и е в покой, пострадалият е създал конфликтна ситуация на пътя, като е поставил в опасност не само за себе си и пътниците в управляваното от него превозно средство, но и всички други автомобили, движещи се зад него в същата посока. Достатъчно е да се спомене, че в колата на подсъдимия също е имало пътник и само по щастливо стечение на обстоятелствата свид. Х. П. е останала невредима след катастрофата. За да обоснове тезата си за несъществено значение на съпричиняването от пострадалия, частното обвинение изтъква наличието на светлоотразителни елементи в задната част на л. а. „марка“. Съдът не може да бъде упрекван, че не е съобразил това обстоятелство и това е така предвид коментираното по-горе уточнение на вещите лица, че тези елементи не дават сигурна представа за съществуването на препятствие на пътя. Поради това и вграждането на светлоотразители в задните светлини не намалява по никакъв начин значението на поведението на пострадалия като фактор за възникване на пътнотранспортното произшествие и не дава основание да се приеме, че съпричиняването от А. Ш. е надценено като смекчаващо отговорността обстоятелство. На следващо място, неоснователно се поддържа, че долустоящата инстанция е придала изключителност на данните за личността на подсъдимия и на другите смекчаващи обстоятелства. При внимателен прочит на въззивното решение се установява, че основанието за прилагане на чл. 55 от НК е не съществуването на изключителни смекчаващи обстоятелства, макар че, както вече беше посочено, от такова естество е съпричиняването от пострадалия, а наличието на многобройни такива, които характеризират подсъдимия като личност с ниска степен на обществена опасност. За да направи този извод, съдът законосъобразно е взел предвид не само чистото съдебно минало на Х. Т., но и добрите му характеристични данни, семейното му положение, трудовата и обществената му ангажираност, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина от самото начало на наказателния процес, проявената критичност към деянието. Коректно са интерпретирани и данните за предходни административни наказания за нарушаване правилата за движение. С. анализ на всички тези обстоятелства убеждава, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 343, ал. 3 от НК в случая се явява несъразмерно тежко, т. е. налице е и втората предпоставка за приложение на чл. 55 от НК, а доколкото извършеното се явява инцидентна проява в живота на подсъдимия и не съществува риск от извършване на други незаконосъобразни прояви, законосъобразно е приложен и институтът на условното осъждане. Предвид тези съображения настоящият съдебен състав се солидаризира с констатациите на долустоящата инстанция, че наложената от нея комплексна санкция като вид, размер и начин на изтърпяване е съответна на обществената опасност на деянието и дееца и ще съдейства за реализиране както на индивидуалната, така и на генералната превенция. Що се отнася до обществените очаквания и нагласи, или както е посочено в жалбата „повишения обществен интерес и чувствителност на обществото към подобни деяния“, следва изрично да се подчертае, че те не могат да бъдат третирани като обстоятелства, относими към индивидуализация на наказанието и към преценката налице ли са предпоставките за условно осъждане на дееца и това е така не само поради факта, че са бързо изменящи се в зависимост от влиянието на редица фактори, но и защото това би означавало съдът да вземе решението си не по вътрешно убеждение, а въз основа на външен натиск. Ето защо това обстоятелство, дори и да бъде разглеждано като аспект от генералната превенция, не може да обоснове корекция на въззивния съдебен акт в желаната от частното обвинение насока. Предвид всички тези съображения касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото, да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 31/30. 04. 2019 год., постановено по в. н. о. х. д. № 5/2019 год. по описа на Апелативен съд – Бургас. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.