1 Р Е Ш Е Н И Е № 102 гр. София, 25.11.2022 В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ПЪРВО търговско отделение, в открито заседание на двадесет и шести септември, през две хиляди двадесет и втора година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ при участието на секретаря Ангел Йорданов, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2173/2021 год. и за да се произнесе съобрази следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ривиера“ООД против решение № 122/08.03.2021г. по т.д.№ 2235/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1388/26.07.2019г. по т.д.№ 2551/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която са уважени предявените от касатора против „ ПФК Левски „ АД обективно съединени искове , с правни основания чл.79 ал. 1 ЗЗД вр. с чл.51 ТЗ - за сумата от 39 564,91 лева и с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД – за сумата от 6 989,81 лева, като вместо това исковете, за така присъдените суми / за разликата до предявените отхвърлителното първоинстанционно решение е влязло в сила / са отхвърлени. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като е разгледано възражение, предявено извън преклузивните за това срокове по чл.131 ГПК и доколкото не се касае за нищожност, за която съдът следи служебно, без позоваване на страната. Излага и довод за постановяване решението в противоречие с материалния закон – чл.35г ал. 1 т. 3 ЗФВС, тъй като съдът неправилно е възприел императивен характер на нормата, досежно изискуемата регистрация на посредника / спортния агент / в регистъра при съответна лицензирана спортна федерация, от което е извел нищожност – поради противоречие със закона – на сключения комисионен договор със страна / посредника /, която не установява такава регистрация. Отделно се позовава на обстоятелството, че факта, относно значението на тази регистрация, не е посочен от първоинстанционния съд като подлежащ на установяване от ищеца, поради което въззивен довод с този предмет съставлява довод за неправилност / непълнота / на доклада на първоинстанционния съд, в който случай въззивният е следвало да даде на носещата тежестта за доказването му страна указания и възможност да представи относимите доказателства, съгласно т. 2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Страната намира, че по начало доводите на ответника във въззивната му жалба са неконкретизирани, в аспект на правните последици на сделката при така сочената недоказаност на регистрация и съответно са подлежали на уточняване, по указания на съда. Касаторът излага съображения против възприетия от съда разрешителен режим по чл.35г ал.1 т.3 ЗФВС / отм./, съответно - против изведения императивен характер на нормата, както и за необоснованост на извода на съда, че липсата на регистрация опорочава самата сделка до степен на нищожност. Ответната страна - „ПФК Левски„ АД – оспорва касационната жалба, намирайки за постановени в съответствие със закона правните изводи на въззивния съд и оспорвайки довода за допуснати от същия съществени процесуални нарушения. Излага съображения в подкрепа на извода на въззивна инстанция, за императивен характер на нормата на чл. 35 г ал.1 ЗФВС / отм./ , изводим и от ал. 3 на същата разпоредба. Отрича да е налице променена от въззивния съд правна квалификация на исковете , респ. възникнало за същия задължение, съгласно т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, нито такова за уведомяване на страните, че служебно ще се произнесе по нищожността на сделката между тях. С определение № 380/22.06.2022 г. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност, в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК ? Допълнителният селективен критерий е обоснован в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК - с Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС . Върховен касационен съд, първо търговско отделение, в съответствие с правомощията си по чл. 290 ГПК, доводите и възраженията на страните, за да се произнесе, съобрази следното: Ищецът – „Ривиера„ ЕООД е предявил против „ПФК Левски„ АД обективно съединени искове, с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД - за осъждане ответника да заплати на ищеца неиздължена част от дължимо комисионно възнаграждение, на основание договор от 12.01.2016 г. , за осъществено посредничество за придобиване от ответника икономическите и спортните права върху професионалния футболист Б. М., за спортно състезателни сезони 2015/2016 г. , 2016/2017 г. и 2017/2018 г., ведно с обезщетение за забава в издължаването му, на основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД. Позовавайки се на т.3 вр. с т.1 от сключения на 12.01.2016 г. комисионен договор, ответникът е противопоставил възражение, че пълния договорен размер на комисионното възнаграждение се дължи само доколкото професионалният футболист ще има действащ трудов договор с Клуба за целия договорен период / три състезателни сезона / . Тъй като договорът със същия е прекратен на 22.06.2017 г., с прехвърляне на икономическите и спортните права от ответното дружество в полза на трето лице - клуб „Коняспор Кулюблю“ Турция, то „ ПФК Левски„ АД дължи възнаграждение, пресметнато спрямо общия договорен размер, но пропорционално на времето, за което е притежавало спортните права върху професионалния футболист Б. М. и каквото възнаграждение твърди да е изплатило. Исковете са оспорвани и по размер, в евентуалност от приемането им за основателни. Първоинстанционният съд е отхвърлил възражението на ответника, основано на тълкуване на т. 3 вр. с т. 1 от комисионния договор и изложил съображения относно размера на исковете, основани на приложението на чл. 76 ЗЗД, спрямо частичните погашения от ответника. В мотивите съдът се е позовал на нормата на чл.35г от ЗФВС / обн. ДВ бр. 58 от 09.07.1996 г., отм., но в сила към момента на сключване на договора за посредничество /, съгласно която трето лице може да посредничи при договаряне за придобиване или трансфер на състезателни права, ако отговаря на следните условия : 1/ да е регистрирано като търговец ; 2/ да има сключен договор със спортен клуб или физическо лице, което желае да придобие статут на спортист или да промени клубната си принадлежност; 3/ да е вписано в регистъра на лицата, които осъществяват посредничество при съответната лицензирана спортна федерация. Съдът е посочил, че за вписването / третото условие / няма данни по делото, но и че липсата на такава регистрация не би опорочила сключения договор, позовавайки се на чл.30 от Правилника за дейността на футболните агенти. Исковете са частично уважени – за 39 564,91 лева главния и 6 989,81 лева – акцесорния иск. Във въззивната си жалба „ ПФК Левски „ АД оспорва правилността на извода на първоинстанционния съд, че липсата на регистрация, съгласно чл.35г ал. 1 т. 3 ЗФВС /отм./ не опорочава процесния договор, тъй като се касае за императивна правна норма. Твърди, че регистрацията на посредника по този ред е задължително условие за осъществяване от същия на посредническа дейност по реда на ЗФВС – за придобиване или трансфер на състезателни права, който закон се явява специален спрямо разпоредбите на ТЗ, касаещи търговското посредничество. Изрично е обвързал липсата на регистрация с опорочаване „валидността на възникналото правоотношение„ / стр.4 пар.1 от въззивната жалба /. Кумулативно са въведени възражения срещу извода на съда относно тълкуването на т. 3 вр. с т. 1 от процесния договор и по дължимостта на размера на ДДС върху размера на дължимо възнаграждение, в случай че се докаже такова. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, в частта , в която са уважени обективно кумулативно съединените искове и отхвърлил същите, по съображения че : 1/ по делото липсват доказателства за регистрация на ищеца, съгласно чл.35г ал. 1 т. 3 от ЗФВС / отм./ , но и в отговора на въззивната жалба на ответника ищецът не твърди да притежава такава, а излага съображения в подкрепа изводите на първоинстанционния съд, че липсата й не засяга действителността на сделката, откъдето съдът извежда безспорност на факта, че ищецът не притежава такава регистрация; 2/ съдът служебно може да се позове на нищожността на договор, ако същата е изводима от установените по делото факти ; 3/ процесният договор е нищожен, поради сключването му в противоречие с императивна правна норма, каквато се явява чл.35г ал. 1 т. 3 ЗФВС / отм./ . За императивния характер на нормата съдът се е обосновал с използвания в редакцията на чл.35г ЗФВС / отм./ модален глагол „мога„ , в упражняването на уредени от законодателя правомощия за посредничество, за придобиване или трансфер на състезателни права , само в случай на кумулативно изпълнение на посочените в нормата условия. Касае се, според съда, за разрешителен, а не за регистрационен режим. По правния въпрос : В ТР № 1/29.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието : Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. По основателността на касационната жалба : Видно е, че в процесния случай липсата на регистрация по чл.35г ал. 1 т. 3 ЗФВС /отм./ , за сключващия сделката посредник , е обстоятелство, неустановимо пряко от съдържанието на договора / а и смисълът на визираното в ТР е самата сделка – предвид предмета и основанието й – да се явява нищожна /, нито липсата на регистрация е установима от събраните по делото доказателства, тъй като правните доводи на ищеца, основани на преклузията по чл.131 ГПК, в отговор на доводите на ответника във въззивната му жалба, не са равнозначни на признание на факта, че такава регистрация липсва. Същевременно, изводът за нищожност на процесната сделка / неустановима пряко от съдържанието й, нито безспорно установима от доказателства по делото / се основава на възражение, заявено извън преклузивния срок по чл.131 ГПК – с въззивната жалба срещу първоинстанционното решение. Изключването на служебния контрол за нищожност в конкретния случай е изключвало необходимостта от преценка на характера на правната норма на чл.35г ал. 1 т. 3 ЗФВС / отм./ и правните последици от несъблюдаването й. Не се касае за приета от съда директна колизия на правната сделка – с оглед предмета и основанието й - с императивна, според същия, материалноправна норма. Независимо от предходното, не биха могли да се споделят и правните изводи на съда за императивен характер на чл. 35г ал. 1 ЗФВС / отм./ и за разрешителен, а не регистрационен режим, съгласно същата, предвид следното : Според правната теория, разграничението на правните норми като императивни и диспозитивни е с оглед това дали нормата задължително трябва се приложи или страните могат да приемат нещо различно от предписаното, т.е. различието е във възможността адресатът на правната норма да се отклони от предписаното в нея.Императивните правни норми, респ. задължителното съблюдаване на въведеното с тях правило, са установени в обществен интерес, а диспозитивните - в интерес на едната или и на двете страни. Императивните норми са преимуществено норми на публичното право – конституционно, административно, административно – наказателно, наказателно, данъчно. Нормата на чл. 35г т. 3 ЗФВС /отм./ не е императивна, създадена в обществен интерес, тъй като не обслужва такъв. Визираните в разпоредбата на чл. 35г ал. 1 ЗФВС /отм./ условия за посредничество обслужват интересите на спортисти и спортни клубове при придобиване или трансфер на състезателни права. По смисъла на чл. 35б ал. 1 ЗФВС /отм./ състезателните права се определят като съвкупност от правото на спортиста да участва в тренировъчната и състезателната дейност на спортен клуб и свързаните с това участие права. Трансферните права, по смисъла на чл.35в ал.1 ЗФВС /отм./, са съвкупността от правото да се договаря промяна на клубната принадлежност на спортист и правото да се получи трансферна цена. Сделката със състезателно или трансферно право не засяга, нито защитава обществен интерес. Императивните правни норми по начало се въвеждат законодателно / не задължително със закон, но с акт, действащ по задължителен начин на национално равнище / и по правило уреждат еднакъв режим относно всички правни субекти. В чл. 35г ал. 3 ЗФВС /отм./ законодателят е предоставил право на лицензираните спортни федерации / юридически лица с нестопанска цел, за осъществяване на общественополезна дейност – чл. 14 ал.4 ЗФВС отм. / сами да приемат, вкл.възможност да приемат различни, правила за регистъра на лицата по ал. 1, т.е. не са въведени императивно, общовалидни условия за регистрация, на които посредникът следва да отговаря, извън посоченото самостоятелно в чл.35г ал.1 т.1 ЗФВС /отм./ условие - да е търговец. Предоставено им е и правото да поддържат такъв регистър. Не би могъл да се обоснове извод за императивност от ал.3 на чл. 35г ЗФВС /отм./, според която „освен лице по ал.1, спортист може да бъде представляван при договаряне за придобиване или трансфер на състезателни права от адвокат / т.1 /, от родител или от съпруг / т.2 / “. Несъстоятелен е довода, че като изключение от правилото на ал.1 на чл.35г ЗФВС / отм./, ал.3 на същата норма само го потвърждава. Преди всичко, двете алинеи имат различен кръг адресати : спортисти и спортни клубове / ал.1 / и само спортисти / ал.3 /. В този смисъл ал. 3 не е изключение от уреденото в ал.1, а разширява кръга на възможните посредници на спортисти. Чл. 35г ал. 3 ЗФВС /отм./ единствено облекчава предвиденото в ал.1 „търговско посредничество„ като допустимо и от лица без качество на търговец, по отношение на физически лица - спортисти. Регистрацията на търговец по реда на чл. 35г ал. 1 т. 3 ЗФВС / отм./ индивидуализира и оповестява за третите лица търговеца, като такъв, сключващ по занятие конкретния вид сделки - за придобиване и трансфер на състезателни права, но не урежда търговско посредничество, различно от уреденото в Част първа, Глава VІ - та , раздел ІІІ-ти на ТЗ. Респективно, правилата на ТЗ на общо основание се прилагат и за спортните агенти. Никоя от разпоредбите на Глава VІ-та на ЗФВС /отм./ не изключва директното договаряне от спортисти / за придобиване на състезателни права / или от спортни клубове / за трансфер на състезателни права /, респ. не предвижда посредничеството като задължително. Разпоредбите на чл. 35г ал. 1 и ал. 3 ЗФВС /отм./ не случайно използват модалния глагол „мога„, в съответна форма. Поради това, само от липсваща за посредника регистрация, по смисъла на чл. 35г ал. 1 т. 3 ЗФВС /отм./ не би могло да се изведе опорочаване на сключена чрез посредничеството му сделка за придобиване или трансфер на състезателни права, до степен нищожност за сключилите я лица. Предвидените в чл. 35г ал. 1 ЗФВС / отм. / условия единствено улесняват ангажирането на компетентно посредничество за конкретния вид сделки / доколкото всяка лицензирана спортна федерация може да въведе свои, квалифицирани условия за регистрация на посредник / измежду предварително оповестен кръг търговци / регистрираните /- така в новия ЗФВС, обн. ДВ бр.86 от 18.10.2018 г. – чл. 81 ал. 1 вр. с чл. 27 ал.2 т. 4 вр. с чл. 28 ал.1 т.6, при това визиращ само право, не и задължение за федерацията да води такъв регистър – чл. 27 ал. 2 т. 4 ЗФВС /нов/. Отказът на страна по такава сделка да ползва посредничеството на регистриран, по реда на чл.35г ал.1 т.3 ЗФВС / отм./ търговец, респ. ползването на нерегистрирано по този ред лице, след като не е лишена от правото да договаря сама, не би могъл да опорочи сделката, още по-малко до степен нищожност, което е и в подкрепа на неимперативния характер на нормата на чл. 35г ал. 1 т. 3 ЗФВС / отм./, след като ползването на услугите на посредник не е задължително за договарящите страни правило на поведение. С оглед гореизложеното, въззивното решение се явява неправилно, порад допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила - произнасяне по невъведено в преклузивния за това срок възражение на ответника, въведено като въззивен довод, провокирало произнасяне в противоречие с чл. 26 ал. 1 пр. първо ЗЗД, досежно неправилно възприетата от съда квалификация на чл. 35г ал. 1 т. 3 ЗФВС / отм./ като императивна правна норма. Това налага отмяна на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора от настоящата инстанция . За да уважи исковете - в размер на 39 564,91 лева, с правно основание чл. 79 ЗЗД, за дължим остатък от възнаграждение за посредничество и в размер на 6 989,81 лева – обезщетение за забава в издължаването на главницата, за периода 08.03.2017 г. – 03.12.2018 г. - първоинстанционният съд е приел за несъстоятелно поддържаното от ответника тълкуване на т. 3 вр. с т. 1 от сключения с ищеца, титулуван като „комисионен „ договор от 12.01.2016 г., с който, като сключен след фактическото осъществяване от „Ривиера„ ЕООД на посредничество между ПФК „Левски„ АД и футболиста Б. М., за придобиване от спортния клуб на икономически и състезателни права върху същия , в качеството на професионален футболист, по същество е признато изпълнението на посредника „Ривиера„ ЕООД и е договорено възнаграждение за вече осъщественото посредничество. Според т.1 от договора : Клубът / ПФК „Левски „ АД / се задължава да заплати на агента / „ Ривиера „ ЕООД / комисионна в общ размер от 28 080 евро без ДДС, за периода от време, в което горепосоченият футболист има действащ трудов договор с Клуба„ . Следват договорени три дати за разплащане на възнаграждението, както следва : до 15.01.2016 г. - 4 000 евро без ДДС, до 20.02.2016 г. – 10 000 евро без ДДС и до 10.06.2016 г. – 14 080 евро без ДДС. Т.3 от договора предвижда : „ В случай, че клубът по време на периода на трудовия договор / в титулната част посочен като спортно-състезателни сезони 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г. / прехвърли икономическите и спортни права върху Футболиста на трети клуб, настоящият договор се прекратява автоматично и нито една от страните няма да има никакви задължения и/или искове срещу другата, независимо на какво основание „ . От съвместното тълкуване на т. 3 вр. с т.1 ответникът поддържа възражението, че дължи възнаграждение пропорционално на периода, в който е имал действащ трудов договор с футболиста Б. М. , респ. само за половината от преждепосочения период от 3 състезателни сезона, тъй като на 22.06.2017 г. е прехвърлил икономическите и спортните права върху същия в полза на трети клуб. Следователно, от тази дата е прекратен трудовия договор с футболиста и съгласно т.3 следва да се счита прекратен и сключения с ищеца договор. Противопоставил е възражение, че с извършените плащания, в общ размер от 24 387,98 лева , изцяло е издължил припадащата се част от възнаграждението, като в евентуалност – доколкото се приеме за дължим остатък от възнаграждение – твърди,че не дължи размера на ДДС върху същото, предвид неиздадени от ищцовото дружество данъчни фактури, с отразяването му . На същото обстоятелство – неиздадени данъчни фактури - ответникът оспорва настъпила изискуемост на евентуално дължим и неразплатен остатък. Ищецът оспорва противопоставеното от ответника тълкуване на т.3 вр. с т.1 от сключения договор, оспорвайки наличието на правна логика в същото. Собственото му тълкуване е , че възнаграждението не би било дължимо в случай на прехвърляне на икономическите и спортните права върху футболиста преди датата на някой от уговорените три падежа , но в случая то следва същите, следователно е дължимо изцяло. Първоинстанционният съд е приел, че съобразно принципите на тълкуването в чл.20 ЗЗД – с оглед смисъла, който произтича от целия договор, целта му, обичаите в практиката и добросъвестността - следва да се отчете съдържанието на дължимата от агента / ищец / услуга по посредничество и фактическата й завършеност към датата на сключване на процесния договор, както и разсрочване на плащането в рамките на определен период, преди първия от визираните състезателни сезони 2016/2017 г.. Оттук съдът е приел, че визираното в т.1 не би могло да се възприеме като воля на страните заплащането на възнаграждението да бъде предопределено от продължителността на сключения с футболиста трудов договор, а само доколкото същият би бил действащ в срока на договорено плащане – до 10.06.2016 г.. Обосновал се е с вложен в договорения 6-месечен период на плащане смисъл , а именно : за този период всяка от страните по сделката / спортния клуб и професионалния футболист / да би могла да прецени интереса си от нейното запазване . Клаузата на т.3 от договора съдът е счел, че е уговорена единствено с цел да препятства възможността агентът да претендира сума, с оглед последващо възмедно трансфериране на права върху футболиста в полза на друг клуб. Извел е аргумент от чл. 25 ал. 2 от Правилника за дейността на футболните агенти на Българския футболен съюз от м. юли 2015 г. , според който : „ Когато възнаграждението е дължимо на периодични вноски и трудовият договор на играча или треньора, във връзка с който е бил представляван от футболния агент, има по-дълъг срок на действие от договора за представителство, футболният агент има право на договорените вноски и след изтичане на договора за представителство до изтичане на трудовия договор на играча или треньора „. Крайният извод на първоинстанционния съд, макар по частично различни съображения, следва да бъде споделен. Сключеният договор за посредничество не е договор с продължавано изпълнение, така че съдържанието на престациите да е в зависимост от времетраенето му. С осъществения между представлявания от агента футболист или спортен клуб и насрещната страна контакт, за сключването на договор за прехвърляне на състезателни права, престацията на агента / посредник е реализирана. За същата е уговорена възмездност. Последната, с оглед общите разпоредби на облигационното право относно изпълнението, респ. неизпълнението на договорите, след като не се касае за договор с продължавано изпълнение, може да бъде променена само при обосноваване на основание, за което посредникът е отговорен / каквото не се твърди, нито е визирано в т. 3 вр. с т. 1 от процесния договор / или по взаимно, последващо съгласие на страните. Предварително съгласие на агента - да получи по-малко от договореното възнаграждение, независимо от точното си и пълно изпълнение, още повече, поради причини, които не накърняват правата на насрещната страна, а дори изхождат от интереса й, би съставлявало предварителен отказ от право, който е недействителен. Поради това, да се вложи поддържания от ответника смисъл в клаузите на т. 3 вр. с т. 1 от договора, би означавало да се сподели тълкуване, предпоставящо нищожност на така договорената клауза и на това основание същата отново е неприложима. Правилни са съображенията на ищеца и първоинстанционния съд, че подобно тълкуване е и правно нелогично, в противоречие с принципа за добросъвестността в търговските отношения. Какъв е действителния смисъл на приетото в т.3 и дали той е така споделения от първоинстанционния съд, е без значение за спора. С оглед противопоставеното от ищеца с допълнителната искова молба възражение, че извършените частични плащания следва да бъдат съобразени , с прилагане поредността в чл. 76 ал. 2 ЗЗД, като всяко от тях погасяващо натрупаната до момента лихва за забава ,а остатъкът от същото – погасяващ изискуемата към този момент главница, първоинстанционният съд – въз основа заключение на съдебно-икономическа експертиза и собствени изчисления, е приел за дължим остатък с ДДС - 39 564,91 лева и мораторна лихва за забава, считано от датата, до която такава е съобразена, като погасена с частичните плащания на ответника – 08.03.2017 г. и до подаване на исковата молба, в размер на 6 989,81 лева. Във въззивната си жалба ПФК „Левски„ АД не е въвел довод за неправилност на фактическите констатации в първоинстанционното решение – за разплатена, съответно неразплатена част от задължението, с прилагане реда по чл. 76 ал. 2 ЗЗД, нито по принципната приложимост на чл. 76 ЗЗД - че плащанията са приети с изрично посоченото от платеца основание, като плащане на главница с ДДС. Поради това, установеният от първоинстанционния съд неразплатен остатък, с прилагане на чл. 76 ал. 2 ЗЗД, следва да бъде зачетен от настоящата инстанция, доколкото чл. 76 ЗЗД не е императивна правна норма. Несъстоятелен е довода на ответника, че поради неиздаване на данъчна фактура за неиздължената част от възнаграждението, вземането на ищеца от остатъка на същото не е изискуемо, като на същото основание не се дължи и размера на начислимия от ищеца ДДС. Следва да се отбележи, че в случая липсва изрична уговорка вземането от възнаграждение да стане изискуемо с издаването на данъчна фактура. Такава воля на страните , изрично оспорвана от ищеца , не е ясно изводима от предвиденото в т. 2 от договора - че „сумите се заплащат по банков път … срещу надлежно издадена фактура„ - не само с оглед формулировката на клаузата, но и предвид уговорените в т.1.1, 1.2 и 1.3 изрични падежи и разполагането на така сочените от ответника различни моменти на изискуемост в отделни договорни клаузи. Ако биха целели изискуемостта да настъпва при кумулативното настъпване на определена като краен падеж дата и наличието на данъчна фактура най-късно към този момент или момента на предложено в рамките на отлагателните срокове плащане от длъжника, волята на страните обичайно следва се формализира в обща клауза относно изискуемостта. Разполагането на това условие в т.2 от договора, касаещ начина на разплащане, навежда на уговорка, касаеща документалното обосноваване на банкова операция, доколкото страните са уговорили разплащане по банков път. Данъчната фактура представлява частен свидетелстващ документ за настъпването на облагаемо данъчно събитие и начислен данък добавена стойност. Не от издаването й възниква вземането на изпълнителя, нито дължимостта на ДДС върху стойността на облагаеми по ЗДДС доставки на стоки и услуги. Съгласно чл. 2 т. 1 от ЗДДС, с ДДС се облага всяка възмездна доставка на стока и услуга. Според чл. 25 ал. 1 ЗДДС / в приложимата към спора редакция, с изм. и доп. обн. в ДВ, бр.95 от 8 декември 2015 г. / данъчно събитие по смисъла на този закон е доставката на стоки или услуги, извършена от данъчно задължени по този закон лица, а съгласно ал. 2 данъчното събитие възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена или услугата е извършена / освен изключенията по ал.3 на чл.25, в които настоящата хипотеза не попада /. Съгласно чл. 25 ал. 6 т. 1 ЗДДС, на датата на възникване на данъчното събитие по ал. 2, данъкът по този закон става изискуем за облагаемите доставки и възниква задължение за регистрираното лице да го начисли. Неизпълнение на задължението за начисляване на ДДС, в случая очевидно обусловено от отказа на възложителя да плати, формира отговорност на данъчно задълженото лице към фиска, но не отпада нито изискуемостта на задължението на възложителя, нито изискуемостта на ДДС върху вземането на изпълнителя, чиято равностойност получателят на услугата дължи. С оглед гореизложеното, следва да се сподели като правилен правния резултат, постановен от първоинстанционния съд, като исковете следва да бъдат уважени съответно : главния – в размер на 39 564,91 лева и акцесорният - в размер на 6 989,81 лева. Досежно акцесорната претенция за мораторна лихва възраженията на ответника също са сведени до оспорване настъпила изискуемост , поради неиздадена данъчна фактура, не и до противопоставен от ищеца ред на погасяване с извършени частични плащания на лихви за забава, за предходен, спрямо последното плащане от 07.03.2017 г., период , вкл. като въззивен довод срещу правилността на първоинстанционното решение. С оглед изхода на спора и своевременно отправено искане, на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да възмезди на ищеца понесени във въззивна инстанция разноски , в размер на 900 лева – платено адвокатско възнаграждение и за понесени такива в касационна инстанция, в размер на 961 лева – платени държавни такси . Водим от горното, Върховен касационен съд,първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение № 122/08.03.2021г. по т.д.№ 2235/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1388/26.07.2019г. по т.д.№ 2551/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му, с която са уважени предявените от „ Ривиера „ЕООД против „Професионален футболен клуб Левски„ АД обективно съединени искове , с правни основания чл.79 ал. 1 ЗЗД вр. с чл.51 ТЗ - за сумата от 39 564,91 лева и с правно основание чл.86 ал. 1 ЗЗД – за сумата от 6 989,81 лева, като вместо това исковете, за така присъдените суми, са отхвърлени, както и отменява решението, в частта му с характер на определение, за дължими в полза на „Професионален футболен клуб Левски“АД от „Ривиера„ЕООД разноски, в размер на 3 281,09 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА : ОСЪЖДА „Професионален футболен клуб Левски„ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на „Ривиера „ЕООД , ЕИК[ЕИК], на основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 51 ТЗ, сумата от 39 564,91 лева – остатък от дължимо възнаграждение за посредничество, съгласно договор от 12.01.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 03.12.2018 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл. 86 ал.1 ЗЗД сумата от 6 989,81 лева - обезщетение за забава в издължаване на главницата, за периода 08.03.2017 г. – 03.12.2018 г.. ОСЪЖДА „Професионален футболен клуб Левски„ АД да заплати на „Ривиера„ЕООД, на основание чл. 81 вр. с чл. 78 ал. 1 ГПК, понесените във въззивна инстанция разноски, в размер на 900 лева - платено адвокатско възнаграждение и понесените в касационна инстанция разноски от 961 лева – платени държавни такси . Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: