11
Р Е Ш Е Н И Е
№198
[населено място] 13.05.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение, в открито съдебно заседание на тридесети ноември, през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО Д.
с участието на секретаря Наталия Такева и като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 2741/2014 год., за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] / в несъстоятелност / против решение № 402/27.02.2014 год. по т.д. № 149/ 2013 год. на Софийски апелативен съд, в частта му в която със същото е отменено решение от 29.05.2012 год. по т.д.№ 486/2005 год. на Софийски градски съд, като е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма] иск, с правно основание чл.327 ТЗ, за сумата от 3 860 367,46 лева , представляваща цена на дълготрайни материални активи – серовъглеродно производство,сделката по покупко-продажбата на които се твърди материализирана в договор от 26.03.2002 год. и за цената на които е издадена фактура № 95 950/26.03.2002 година,както и в частта му в която е оставено в сила първоинстанционното решение,за отхвърляне на иска по чл.86 ал.1 ЗЗД, за сумата от 1 524 877,91 лева – обезщетение за забава в изплащане на главницата, за периода 27.03.2002 год. до завеждането на исковата молба – 01.04.2005 год..Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяването му в противоречие със закона – чл.301 ТЗ,вкл. задължителна съдебна практика относно значението на счетоводното отразяване при праводателя на ответника на документа,материализиращ сделката / издадената фактура за цената на Д. /, включването й в дневниците за покупко-продажби и установеното ползване на данъчен кредит от купувача,както и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - изключване на доказателства, без да е налице основание по чл.156 вр. с чл.154 – чл.155 ГПК /отм./ и несъобразяване на годни и относими към установяване на релевантни за спора факти доказателствени средства – писмо от 29.03.2004 год.,изходящо от прокуриста на [фирма] / праводател на ответника по отношение на вземането, претендирано от ищеца,по силата на договор за прехвърляне на търговско предприятие / и значението му на изрично и конкретно признание на задължението на ответника, тъй като и относно формирания размер на признатия дълг препраща към извеждането му от счетоводните остатъци /салдата/ по водените от [фирма] балансови сметки и доколкото няма наведено от ответника твърдение и доказателства за плащане на продажната цена по процесната фактура или на част от нея. Досежно иска по чл.86 ал.1 ЗЗД за обезщетение, съизмеримо с лихва за забава върху главницата, предявен за сума от 1 524 877,91 лева,страната се позовава на противоречие със задължителна съдебна практика, според която право на кредитора, и при договорена изрична неустойка за забава в плащането, е да избере да претендира същата или обезщетение по реда на чл.86 ал.1 ЗЗД,в случай че същото обезщетява по-големи от договорената неустойка вреди, макар че съображенията на въззивния съд за отхвърляне на този иск са основани единствено на акцесорния му по отношение на иска по чл.327 ТЗ характер,респ. като последица от неоснователността на същия .
Ответната страна - [фирма] – оспорва касационната жалба. Счита, че въззивното решение не противоречи на утвърдената задължителна съдебна практика,за значението на осчетоводяването на фактурата,материализираща съществените елементи на договорното правоотношение,като доказателство за съществуването на това правоотношение и на задължението на купувача / в случая / . Намира, обаче, че конкретната хипотеза разкрива специфика, която въззивният съд е отчел,а именно – изрична договорна клауза за начина на удостоверяване предаването на стоката,поради което и осчетоводяването на фактурата , доказвайки сключването на консенсуалния по характер договор за покупко – продажба и преминаването на собствеността от продавача у купувача, не доказва предаването на предмета на сделката от продавача на купувача, а оттук – изискуемостта на цената.Страната намира, че създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна за въззивния съд съдебна практика свързва осчетоводяването на фактурата,включването й в дневниците за покупко-продажби на всяка от страните,включването й в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит с доказване сключването на съответния договор, узнаване сключването му от лице без представителна за страната по сделката власт,с оглед прилагане последиците по чл.301 ТЗ или с наличието на признание за съществуване на задължението,което обаче следва да се преценява с оглед всички доказателства по делото и без да размества доказателствената тежест в процеса,по отношение установяване настъпила изискуемост на претендираното с иска задължение по сделката.Акцентира и на противоречието между датата на издаване процесната фактура и последващ спрямо същата,твърдян от ищеца момент на фактическо предаване на стоката / с оглед датата на иначе изключения от доказателствата, като представен единствено в ксероксно копие , приемо-предавателен протокол /.Предвид последното счита, че фактурата, макар да създава публично правно отношение между декларатора – продавач и държавата, респ. с осчетоводяването й да възниква задължението за заплащане на ДДС,не замества факта на предаване на вещите от продавача на купувача, следващо – съобразно споразумението на страните – издаването на фактурата за цената. Ответната страна счита, че издаването на фактурата не може да промени момента на изискуемост на вземането на ищеца към ответника, съобразно изрично уговореното между страните по сделката.От друга страна, правото на приспадане на данъчен кредит е обусловено от прехвърляне собствеността върху стоката, какъвто е и смисъла на предпоставката „реална доставка„, не и с предаване владението върху вещите – предмет на покупко-продажбата, визирайки консенсуалния характер на договора.Поддържат се като правилни изводите на въззивния съд, че представеното изявление от прокуриста на [фирма] / праводател на ответното дружество / не съставлява признание на вземането на ищеца, тъй като не е изрично и конкретно за спорното вземане,нито се потвърждава, напротив – опровергава се от останалите събрани по делото доказателства.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – [фирма] - не е депозирало становище .
С определение № 506 / 26.06.2015 год. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос - за правното значение на осчетоводяването на фактура по покупко-продажба от купувача, включването й в дневниците за покупки и ползването на данъчен кредит от купувача - обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК по т.д.№ 454/2008 г. , по т.д.№ 593/2009 год., по т.д.№ 380/2008 год. , по т.д.№ 478/2010 год., по т.д.№ 465/2010 год. и по т.д.№ 1120/2010 год. – всички на състави на ІІ т.о. ВКС.
Върховен касационен съд,съобразно касационните доводи и възраженията на ответната страна и в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, за да се произнесе съобрази следното :
С договор от 26.03.2002 год. [фирма],понастоящем в несъстоятелност,е прехвърлило на [фирма] / обявено в несъстоятелност,с прекратяване на производството / дълготрайни материални активи - серовъглеродно производство, съгласно опис – приложение № 1 към договора / непредставен / , за сума от 3 828 600 лева без ДДС, при ДДС - 765 720 лева или общо за цена от 4 594 320 лева, за която е издадена едностранно съставена от продавача данъчна фактура № 95 950/26.03.2002 год., отразена в счетоводството на купувача – [фирма], включена в дневниците за покупки и при ползван от купувача данъчен кредит по сделката. Според договора / чл.4 / плащането на цената е уговорено на 60 равни месечни вноски, платими до 25-то число на месеца,за който се дължат,при изискуемост на първата вноска не по-късно от 25.06.2002 год. /чл.5/.В същия краен срок се дължи и предаването на самите активи от продавача на купувача,след писмено уведомление на последния,че е готов да ги получи / чл.15 /. Рискът от погиването преминава върху купувача от предаването на владението на активите,чрез приемо-предавателен протокол /чл.7/,който е уговорен и като доказателство за фактическото предаване /чл.10/. Представено е писмо изх.№ 223/29.03.2004 год.,с което [фирма] претендира от [фирма] потвърждаване на задължение към 31.12.2003 год.,възлизащо в размер от 4 966 636,52 лева,във връзка с годишното счетоводно приключване.Писмото не носи подпис на представляващ дружеството изпълнителен директор.Представен е отговор на същото,с потвърждаване задължения на [фирма] към [фирма],към 31.12.2003 год.,в размер на 4 966 636,52 лева, изходящо от прокуриста на първото дружество,автентичността на чийто подпис е потвърдена със заключение на съдебно-графологическа експертиза.В запитването и отговора не е посочен произход на потвърдените задължения,но изрично се сочи потвърждаване съгласно балансови сметки на [фирма] към 31.12.2003 год..В одобрения от съда списък на приети вземания на кредитори на [фирма], [фирма] фигурира с вземане от 5 415 695,25 лв.,въз основа „неплатени фактури„, към 16.05.2005 год. – датата на предявяване на вземането,в поредност по чл.722 ал.1 т.8 ТЗ – необезпечени вземания,възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност.
Процесуалноправната и материалноправна легитимация на ответника се обуславя от сключен с [фирма] договор за прехвърляне на търговско предприятие и невъзможност за събиране на вземането от прехвърлителя, предвид обявяването му в несъстоятелност, с прекратяване на производството и заличаването му като търговец.
Ответникът оспорва изпълнението на договора от страна на ищеца спрямо [фирма] – предаване владението на дълготрайните материални активи,позовавайки се на липсата на приемо-предавателен протокол,съгласно чл.10. Такъв,впрочем,с дата 02.04.2002 год., е представен в копие от конституираното трето лице – помагач на ищеца – [фирма],но предвид непредставянето на оригинал на документа, по оспорване на ответника, е изключен,на основание чл.101 ГПК / отм./. Съдебно-икономическа експертиза по делото е установила, че предвид прихващане задълженията на [фирма] от процесната сделка,с вземания на същото дружество от [фирма], дължимият счетоводно остатък,по договора за продажба на дълготрайни материални активи, формира претендираната главница от 3 860 367,46 лева .
За да отмени първоинстанционното решение,с което е уважен предявеният иск по чл.327 ал.1 ТЗ, въззивният съд е приел / стр.15 и сл. от мотивите на решението/,че поради непредставяне на приемо-предавателен протокол, съгласно чл.10 от сключения договор,не е установено изпълнение на продавача спрямо купувача - праводател на ответника, поради което и противопоставеното възражение за неизпълнен договор се явява основателно и препятства уважаването на иска.Не е възприел доводите на първоинстанционния съд за значението на отговора на прокуриста на [фирма], на писмо № 223 /29.03.2004 год., като признание на задължението, поради неупоменато в същия изрично основание на признатите задължения.Предвид липсата на доказателство за предаване на владението на активите,съдът е счел,че осчетоводяването на данъчната фактура установява единствено сключването на сделката / възникването на данъчното събитие с прехвърляне на собствеността /, но е ирелевантно за настъпване изискуемостта на цената по същата.Като неизходящо от представляващ [фирма] и при неустановено авторство на конкретни лица,по отношение писмо изх.№ 223/29.03.2004 год. на [фирма], единствено предвид материализирането му върху общ лист с отговора на прокуриста на [фирма], въззивният съд е счел,че се явява компрометирана автентичността на всеки от документите. Самото депозиране от ищеца на писмо изх.№ 223 / 29.03.2004 год. ,според съда, не би могло да се счете като действие на потвърждаване от търговеца , на извършени от името и за сметка на същия действия без представителна власт / отправянето на писмото от лица с неустановена самоличност /,по реда на чл.301 ТЗ или чл.42 ал.2 ЗЗД, тъй като представянето на документа е единствено процесуално действие на страната по доказателствата и не може да се отъждестви на фактическо или правно действие,относимо към претендираното материално право.От чл.5 на сключения договор въззивният съд е обосновал характер на продажбата, като такава на изплащане,при която само дължимостта на първата вноска от цената не е предпоставена от предаването на вещта,но не и последващите, заключавайки,че именно непредаването е причина за неплащането на последващите вноски.
Неоснователността на акцесорния иск по чл.86 ал.1 ЗЗД , за сумата от 1 524 877,91 лева е обусловена единствено от неоснователността на иска по чл.327 ТЗ.
По правния въпрос:
В цитираните,в обосноваване допускане на касационното обжалване решения,постановени по реда на чл.290 ГПК , както и в множество други, постановени по същия ред и съставляващи задължителна практика за въззивния съд, се приема, че факта на отразяване фактурата / съдържаща индивидуализиращите облигационното правоотношение елементи / в счетоводството на длъжника по установимия с фактурата неформален договор за търговска продажба, факта на включването й в дневника за покупки по ДДС и факта на ползването на данъчен кредит по нея, представляват недвусмислено признание на задължението на купувача и доказват неговото съществуване.Всички цитирани решения са постановени по спорове основани на търговска продажба на стоки,без да е коментирано значението на тяхната характеристика - като родово определени движими вещи или индивидуално определени такива .Въззивният съд е отказал да цени,за нуждите на спора относно изпълнението на задължението на продавача за предаване на вещите, факта на осчетоводяване на фактурата, материализираща твърдяната от ищеца [фирма] с праводателя на ответника – [фирма] търговска продажба от 26.03.2002 год. именно приемайки доказателствената й стойност по отношение единствено съществуването на договора / сключването му /. Напълно е ирелевирал факта на упражнено от купувача право на приспадане на данъчен кредит. В този смисъл,правните му изводи формално противоречат на цитираната съдебна практика, което е и обусловило допускане на касационното обжалване.
Според настоящият състав,за приемане фактите на осчетоводяване фактурата от купувача, включването й в дневниците за покупки и справките – декларации за съответен данъчен период и приспадането на данъчен кредит,като недвусмислено признание на задължението на купувача, е от значение характеристиката на продадените движими вещи - дали същите са индивидуално или родово определени.
Спорното правоотношение е възникнало при действието на ЗДДС / обн.ДВ бр.153 , в сила от 01.01.1999 год., отм. от деня на влизане в сила Договора за присъединяване на Република България към ЕС – 01.01.2007 г., от който момент е в сила понастоящем действащият ЗДДС/. Относимите към настоящия коментар основни разпоредби в двата закона са идентични,поради което разрешението, дадено въз основа ЗДДС отм., е приложимо и при действието на ЗДДС, в сила от 01.01.2007 година .
Съгласно чл.24 ЗДДС /отм./ „данъчно събитие” е доставката на стоки и услуги, по смисъла на чл.7 – чл.10 от закона, извършена от данъчно задължено по същия закон лице , с място на изпълнение на територията на страната.„Доставка„,по смисъла на закона,е прехвърлянето на собствеността върху стока или други вещни права върху стока или извършването на услуга, когато се извършва срещу насрещна престация , на основание сключена сделка или с цел такава да се случи.Съгласно чл.25 ал.1 ЗДДС отм., данъчното събитие възниква на по-ранната от двете дати – датата на прехвърлянето на собствеността или вещното право, респ. извършването на услугата или датата на плащането, а когато не може да се определи по – ранната се приема за дата на данъчното събитие датата на фактическото предоставяне на стоката или фактическото извършване на услугата. Действащият ЗДДС – чл.25 ал.1 – разпорежда, че данъчното събитие възниква на датата на която собствеността върху стоката е прехвърлена .Според ЗДДС отм. на датата на възникване на данъчното събитие ДДС става изискуем и подлежи на начисляване от доставчика на стоката или услугата. Аналогично е разрешението в действащия ЗДДС. Съгласно чл.64 ЗДДС отм. правото на приспадане на данъчен кредит възниква при ред предпоставки / относими към облагаемия характер на сделката,данъчната регистрация на страните по нея и пр./ , но и когато получената по облагаема доставка стока е използвана, използва се или ще бъде използвана за извършването на облагаеми доставки.Според ЗДДС в сила от 01.01.2007 год. – чл.68 ал.2 – правото на приспадане на данъчен кредит възниква, когато подлежащия на приспадане данък стане изискуем. Няма противоречие в данъчната практика по начисляването на ДДС и приспадането на данъчен кредит и по ЗДДС отм.и по ЗДДС в сила от 01.01.2007 год., че правото на приспадане на данъчен кредит е обусловено от възникването на данъчното събитие, респ. от извършването на доставката на стока или услуга, което пък и по смисъла на закона е обвързано с правните последици на сделката - при търговска продажба – с прехвърлянето на собствеността или други вещни права върху вещта. В този смисъл,за правното значение на факта на осчетоводяване на фактура, материализираща договор за търговска продажба и факта на упражнено право на приспадане на данъчен кредит от купувача по същата, обуславяща се явява характеристиката на продаваната вещ – като родово или индивидуално определена такава. Съгласно чл.24 ал.1 ЗЗД, при договори за прехвърляне на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго вещно право върху определена вещ, прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самия договор, без да е нужно да се предаде вещта. Алинея 2 на същата разпоредба предвижда ,че при прехвърляне право на собственост върху вещи, определени по своя род, собствеността се прехвърля щом вещите бъдат определени по съгласие на страните / отделянето им от рода / , а при липса на такова,с предаването им.Следователно,с оглед консенсуалния характер на договора за покупко-продажба, при индивидуално определени вещи със сключването на договора се прехвърля правото на собственост и настъпва данъчното събитие, предпоставящо изискуемост на ДДС, задължение за начисляване ДДС, а с изискуемостта на подлежащия на приспадане от купувача данък – и правото на приспадане на данъчен кредит.Действително,съобразно дадените в практиката на С. разрешения по приложението на Шеста директива на Съвета от 17.05.1977 год. относно хармонизиране на законодателствата на държавите – членки относно данъците върху оборота – обща система на ДДС , единна данъчна основа / 77 / 388 / Е. /, както и по приложението на Директива 2006 / 112 /ЕО относно общата система на данъка върху добавената стойност, правото на приспадане данъчен кредит е законосъобразно упражнено само и доколкото е налице реална доставка на стока или услуга. Касае се за осъществила се, съобразно разпоредбите на ЗДДС доставка , а с оглед преждеизложеното,правните последици на осъществена такава с индивидуално-определена вещ настъпват със самото сключване на договора,без значение в чие държане се намира вещта.
Следователно,отговорът на поставения правен въпрос е : При родово определените вещи, правото на приспадане на данъчен кредит възниква и е законосъобразно упражнено при постигнато от страните определяне на вещите / отделянето им от рода / или с фактическото им предаване, поради което упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача,при доставката на родово определени вещи, има правното значение на признание и за получаването на вещите.Такова значение,обаче,упражненото право на приспадане на данъчен кредит при индивидуално определените вещи не би могло да има,тъй като данъчното събитие настъпва с прехвърлянето на собствеността, а за последното е ирелевантно предаването на вещите.
Доколкото цитираната задължителна за въззивния съд съдебна практика е дала отговор в хипотезата на търговска продажба на стоки, а не и на конкретно определени, достатъчно индивидуализирани движими вещи, настоящият отговор единствено я допълва, възприемайки я изцяло за правилна,но в хипотезата на продажба на родово определени вещи.
По основателността на касационната жалба:
Съгласно сключения договор за продажба 26.03.2002 год. задължението на продавача за предаване на вещите е отложено с визиран краен срок, изтекъл на 25.06.2002 год..Ответникът се е защитавал с възражението, че вземането от цената не е изискуемо, тъй като вещите – предмет на покупко-продажбата – не са предадени на праводателя му - [фирма].Основното защитно средство на ищеца е факта на осчетоводяване фактурата за покупко-продажбата,включването й в дневниците за покупки на дружеството – купувач и приспадането на данъчен кредит, съответно на данъка добавена стойност по сделката. Последното е доказано и обуславя основателност на иска само и ако продаваните вещи са родово, а не индивидуално определени. За тази цел не би могъл да се ползва представеният в копие приемо-предавателен протокол от 02.04.2002 год.,изключен от доказателствата по делото.При това,уговореният в договора за покупко-продажба момент на преминаване риска от погиване или повреждане на вещите е относим към родово-определените вещи /чл.186а ЗЗД/.Въззивният съд е изключил доказателствената стойност на осчетоводяването на фактурата и упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит,въпреки неизяснена по делото характеристика на продадените вещи.Само качеството им на дълготрайни материални активи / съгласно определението за Д. по счетоводен стандарт 16/ не обуславя характеристиката им на родово или индивидуално определени вещи. Следователно, касационният довод на страната за неправилно,в смисъл на необосновано от доказателствата незачетена доказателствена стойност на тези обстоятелства / безспорно установени със заключението на съдебно-икономическата експертиза / се явява обоснован и доказан. Непроявената от първоинстанционния съд активност в отстраняване неяснотата относно характеристиката на вещите,съобразно задължението му по чл.109 ал.2 пр.първо във връзка с чл.108 ГПК /отм./, непроявена и от въззивния съд,е опорочила преценката относно релевантността на съответните доказателства и действителната им доказателствена стойност за спора. Неположената грижа за изясняване на спорните обстоятелства съставлява нарушение на чл.4 и чл.186 ГПК /отм./, което ищецът не е имал повод да наведе изрично пред въззивния съд,тъй като първоинстанционното решение е било позитивно за същия.Поради това,а и с оглед неограничения въззив при действието на ГПК /отм./ - чл.208 ГПК отм.,предпоставящ решаваща дейност на въззивния съд при промяна на правния резултат,въззивният съд е следвало да съобрази допуснатия от първоинстанционния пропуск в изясняване характеристиката на предмета на сделката, от който е било предопределено доказателственото значение на твърдяно от ищеца,респ. отричано от ответника, решаващо доказателствено средство.
Предаването на вещите от [фирма] на [фирма] не може да се приеме доказано единствено въз основа съдържанието на отговора на прокуриста на предприятието – купувач,даден в съответствие със запитване в писмо № 223/29.03.2004 год. . Документът е неправилно изключен от доказателствата. От самия факт на отправено запитване от лица без представителна власт за дружеството – ищец не следва извод за неавтентичност или друга причина за негодност, като доказателствено средство,на признанието на купувача,материализирано в отделен документ / с различен автор / , макар представен на общ хартиен носител с писмото – запитване. Дори да не би било представено самото писмо изх.№ 223/29.03.2004 год.,това не засяга доказателствената стойност и значението на волеизявлението на прокуриста на купувача [фирма], по признаване на задължения,съгласно балансови сметки към 31.12.2003 год..Съдържанието на самото писмо изх.№ 223 не допълва основание на претендираните за потвърждаване задължения,респ. произхода им, т.е. само за себе си е ирелевантно за преценка доказателствената стойност на другия документ – отговора на същото от прокуриста на [фирма]. Но дори да се сподели възприетата от първоинстанционния съд логика, изведена и от заключението на съдебно-счетоводната експертиза за осчетоводяване от купувача на фактурата от 26.03.2002 год. към момента на материализиране на признанието – че като осчетоводена,същата следва да е фигурирала в счетоводството и преценена при определяне пасива на задълженията на [фирма] към [фирма],съгласно балансовите сметки на [фирма], посочени като източник на формиране волята за признаване на задължението - то доказателствената му стойност отново зависи от характеристиката на продаваните вещи.Ако биха били индивидуално-определени, признатото задължение за заплащане на цената,възникващо по силата на самия консенсуален договор,не е равнозначно на нейната изискуемост, като се съобрази и уговарянето на 60 – месечно разсрочено нейно заплащане,считано от 26.03.2002 год.,при признание направено към 31.12.2003 г. / т.е. при обективно неизтекъл към този момент договорен срок за пълно издължаване на продажната цена /.Оттук и основното доказателствено значение на последиците от осчетоводяването на фактурата и ползването на данъчен кредит.
Ищецът следва да конкретизира предмета на сделката,към настоящия момент посочен единствено като обект на приложение № 1 към договора, непредставено,както и да докаже характеристиката на продадените вещи. В съответствие с конкретизацията следва да се допусне представянето на нови доказателства, вкл. с оглед предаването на вещите , в която връзка изводът на въззивния съд за изключителното доказателствено значение на протокола от 02.04.2002 год. и невъзможността за доказване предаването на вещите и с други доказателствени средства,не може да бъде споделен.Фактическото приемане от купувача, макар в противоречие с уговорената между страните форма на предаването, има правните последици на валидно изпълнение на задължението / арг. от чл.293 ал.3 вр. с ал.2 ТЗ /. Производството е по реда на ГПК /отм./, поради което и преклузивни срокове за ангажирането на доказателства няма, а отговорността за късното им представяне влече единствено имуществена санкция / т.7 на ТР № 1/2001 год. по тълк.дело № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС /.
С оглед гореизложеното, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която е допуснато касационното обжалване и върнато за ново разглеждане, в съответствие с дадените указания.При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за настоящото касационно производство.
Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 402/27.02.2014 год. по т.д. № 149/ 2013 год. на Софийски апелативен съд, в частта му в която със същото е отменено решение от 29.05.2012 год. по т.д.№ 486/2005 год. на Софийски градски съд и е отхвърлен иска на [фирма] против [фирма] , с правно основание чл.327 ТЗ, за сумата от 3 860 367,46 лева, на основание договор за покупко-продажба от 26.03.2002 год. и фактура № 95 950/26.03.2002 година,както и в частта му,в която със същото е оставено в сила решение от 29.05.2012 год. по т.д.№ 486/2005 год. на Софийски градски съд, за отхвърляне на иска по чл.86 ал.1 ЗЗД,за сумата от 1 524 877,91 лева – обезщетение за забава в изплащане на главницата, за периода 27.03.2002 год. до завеждането на исковата молба.
ВРЪЩА делото на въззивна инстанция за ново разглеждане на спора, съобразно дадените указания.
Решението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
|