4 Р Е Ш Е Н И Е № 620/10 СОФИЯ, 06.06.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в публично заседание на 28 септември 2010 година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при секретаря Даниела Никова изслуша докладваното от съдията Д. Ценева гражданско дело № 1164/09 година и за да се произнесе, взе предвид : Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. А. М., Д. А. М. и Р. А. М., чрез адв. Ю. П. против решение № 171 от 06.04.2009 г. по в.гр.д. № 65/2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С него е оставено в сила решението на Велинградския районен съд, постановено на 04.12.2008 г. по гр.д. № 111/08 г., с което е признато за установено по отношение на А. А. М., Д. А. М. и Р. А. М., че К. А., К. К., М. К., А. Б. и Д. Б. са собственици на УПИ Х-1402 в кв. 70 по плана на [населено място], целият с площ 750 кв.м. и ответниците са осъдени да им предадат владението върху реална част от този парцел с площ 96 кв.м., разположена в югоизточния ъгъл на УПИ Х- 1402 , оцветена в жълт цвят на скицата на вещото лице. Касаторите излагат доводи за недопустимост на решението поради липса на правен интерес от предявяване на ревандикационнен иск, тъй като ищците са разполагали с друг способ да реализират правата си; за нищожност на същото поради това, че ищците нямали право на иск относно процесния недвижим имот, тъй като той бил различен от придобития от тях по наследяване; за неправилност поради нарушение на съществени процесуални правила и на материалния закон. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация са изразили становище, че същата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като взе предвид наведените в касационната жалба оплаквания във връзка с данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното решение, Пазарджишкия окръжен съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на УПИ Х-1402 в кв. 70 по плана на [населено място] от 1994 г. с представения по делото констативен нотариален акт от 1978 г., издаден на името на техния наследодател Б. Е. К., с който същият е признат за собственик на парцел ІV с площ 750 кв.м., отреден за имот пл.№ 777 в кв. 70, идентичен с процесния. Спорният имот с площ 96 кв.м. е бил придаден към парцел ІV- 777 с плана от 1975 г. Въззивният съд е приел, че тази регулация е била приложена, като е обосновал този извод с обстоятелството, че в следващия регулационен план, одобрен през 1994 г., парцелните граници на парцел ІV били заснети като имотни. Посочил е, че доколкото по делото има твърдения за наличие на грешка в кадастралния план, те не следва да се обсъждат в това производство, тъй като съществува специален ред за установяване и поправяне на такива грешки. Намерил е, че нормите на § 6 и § 8 от ПР на ЗУТ са неприложими към действието на последващ регулационен план, какъвто се явява действуващият от 1994 г., както и че същите не могат да се прилагат директно, а след провеждане на специалната процедура по изменение на влезлите в сила дворищнорегулационни планове, при която връщането на придадените по регулация места към имота, от който са били отнети, ще намери отражение чрез нанасяне на новите имотни граници. Въззивното решение е валидно и допустимо. Наведените в касационната жалба доводи за нищожност на решението са неоснователни. В правната доктрина и в съдебната практика последователно се приема, че решението е нищожно, когато: е постановено от незаконен състав, или извън пределите на правораздавателната власт на съда, или не е изразено в писмена форма, или не е подписано от съдебния състав или отделен член, или пък решението е неразбираемо и неговият смисъл не може да се извлече дори при тълкуване. Нито едно от изброените основания не е налице в настоящия случай. Неправилно е разбирането на касаторите, че ищците не са процесуално легитимирани да предявят иска за собственост, тъй като не били собственици на имота. Процесуалната легитимация на ищеца се определя от правното му твърдение, заявено в исковата молба, а не от действителното правно положение, което съдът ще установи едва с решението. Ако ищецът не е носител на спорното материално право, искът му не е недопустим, а ще бъде отхвърлен като неоснователен. Неоснователен е и доводът за недопустимост на въззивното решение. Тезата на касаторите, че предявеният против тях ревандикационен иск е недопустим поради липса на правен интерес и съответно постановеното решение също е недопустимо, тъй като ищците имали на разположение специалния ред на чл. 135 З./ отм./ да реализират правата си, се основана на твърдението им, че процесният недвижим имот представлява придаваемо място. Това тяхно твърдение не кореспондира със събраните по делото доказателства по съображения, които ще бъдат изложени по - долу. По същество на спора: С определение № 343/10 от 23.04.2010 г. делото е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса дали последиците на § 8,ал.1 във вр. с § 6, ал.2 и 4 ПР на ЗУТ - отпадане отчуждителното действие на неприложените дворищнорегулацинни планове, настъпва автоматично при наличие на посочените в закона условия или след съответно изменение на дворищнорегулационните планове. Междувременно този въпрос е разрешен по задължителен за всички съдилища начин с ТР № 3/ 2010 г. от 28.03.2011 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че с изтичане на сроковете по § 6, ал.2 и 4 ЗУТ отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в образуваните съсобствени дворищнорегулационни парцели и за заемане на придадените поземлени имоти или части от тях, се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждането на административна процедура по § 8, ал.2 ПР на ЗУТ. В случая от доказателствата по делото е безспорно установено, че спорните 96 кв.м. са придадени от имота на касаторите към имота на ищците с регулационния план на селото от 1975 г. При изготвяне на сега действуващия регулационен план от 1994 г. парцелните граници са трансформирани в имотни и съвпадат с границите на парцел Х- 1402, което сочи, че регулацията от 1975 г. е била приложена. По плана от 1994 г. спорните 96 кв.м. нямат вече статут на придаваемо място, а са заснети като част от имота на ищците, за който е отреден парцел Х, а след като това е така, не може да се мисли за приложение на разпоредбите на § 6, ал.2 и 4 и §8, ал.1 ЗУТ, тъй като по заварената от този закон регулация няма регулационни сметки за уреждане във връзка с придаваеми места. Обосновано и законосъобразно въззивният съд е приел, че § 6, ал.2 и 4 и § 8, ал.1 ЗУТ са неприложими към предшествуващите дворищнорегулационни планове. Ако не са били налице условията на чл. 33, ал.2 З./ отм./ за заснемане на парцелните граници по плана от 1975 г. като имотни по новия план от 1994 г., касаторите имат на разположение друг път на защита. Затова като е приел, че ответниците владеят без основание спорните 96 кв.м. , които са част от собствения на ищците УПИ Х- 1402, въззивният съд е приложил правилно материалния закон. Въззивното решение като постановено в отсъствие на релевираните с касационната жалба основания по чл. 281, т.1, 2 и 3 ГПК следва да бъде оставено в сила. Водим от гореизложеното съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 171 от 06.04.2009 г. по в.гр.д. № 65/2009 г. на Пазарджишкия окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :