6 РЕШЕНИЕ N 26 София, 18,04,2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, първо отделение в съдебно заседание на деветнадесети март две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЕМИЛ МАРКОВ при секретар: Наталия Такева и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията: Ел. Чаначева т.дело N 150/2011 година. Производството е по чл.290 ГПК. [фирма] – [населено място] е подал касационна жалба срещу решение № 158 от 20.10.2010г. по т. д. №355/10г. на Варненски апелативен съд . Касаторът е изложил оплаквания, определени от него като недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради дадена от съдилищата противоречива правна квалификация на предявения иск за заплащане на сумата 5672.43лв. съставляваща заплатена в изпълнителното производство по изп. д 14194/05г. на СИС при В. държавна такса - по чл.59 ЗЗД-от въззивния съд и по чл.55, ал.1 пр.1-во ЗЗД от първостепенния.Наведени са и доводи за неправилност на решението и по отношение на иска за мораторна лихва, както и в частта за заплатените разноски. Ответникът по касация- [фирма] – [населено място], чрез процесуалния си представител – адв. З. е на становище, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: С определение №803 от 21.12.2011г., постановено по делото, решението е допуснато до касационно обжалване, обосновано с вероятната му недопустимост в съответствие с указанията дадени с т.1 ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г. Касационната жалба е неоснователна. Касаторът е поддържал недопустимост на постановения съдебен акт по отношение на иска за заплащане сумата 5672.34лв.- съставляваща платена държавна такса в изпълнителното производство, проведено по титул, издаден на извънсъдебно изпълнително основание, по което принудително е била събрана сумата 65119,84лв.- съставляваща корекция по сметка по реда на чл.49 НППРЕМПП за ел. енергия и лихва върху тази сума, както и лихва за просрочие, признати с влязло в сила съдебно решение за недължими.По отношение на така заявения иск, страната е поддържала, че от диспозитива на съдебния акт не можело да се направи извод за квалификацията му, като не ставало ясно дали сумата е присъдена по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД или чл.59 ЗЗД. Касаторът е обосновал възраженията си като е разгледал изискуемите фактически състави, определящи кръга от факти, които подлежат на доказване и по двата иска, като е развил разбирането си, че тази сума не се дължи независимо как ще бъде квалифицирана претенцията. По иска по чл.59 ЗЗД е изложено разбиране за това, че решението ако иска се квалифицира така, ще бъде и недопустимо като постановено над петитума- изведено от дадената от ищеца правна квалификация на предявената от него претенция – по чл.55 ЗЗД, и във връзка с това, че касаторът счита фактическите обстоятелства, изложени в исковата молба съответни на такава правна квалификация. Доводите са правно необосновани и не установяват недопустимост на съдебния акт. Първостепенния – Варненски окръжен съд е бил сезиран с предявени в обективно съединение искове на [фирма] – [населено място] за заплащане сумата е 65119.84лв. – представляващи корекция по сметка по реда на чл.49 НППРЕМП, сумата 16859.02лв. – обезщетение за просрочие, държавна такса събрана в изпълнителното производство в размер на 5672.43лв., както и мораторна лихва в размер на 29513лв. считано от 12.02.2008г. до предявяване на иска.Следователно, в обективно съединение са били предявени няколко иска, които са разгледани от първостепенния съд, който е констатирал че сумата от 108993.88лв., събрана принудително от ответника и призната за недължима, съставлява основния иск и съответно този иск е разгледан на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, но тъй като същият е бил признат от касатора и съответно е осъществено плащане на сумата по време на висящото производство, то този иск е бил отхвърлен и не е бил предмет на въззивното решение, тъй като по него страните не са имали спор. Като спорен е останал разглежданият иск за заплащане на сумата равняваща се на държавната такса, заплатена от ищеца в изпълнителното производство, който е и различен от основния иск и който, както първостепенния, така и въззивния съд са разгледали съобразно заявените от ищеца и установени в производството факти относими към фактическия състав на иска по чл.59 ЗЗД- така без да дава изрична правна квалификация / разгледан е само основния иск съобразно чл.55, ал.1 ЗЗД/ Варненски окръжен съд е приел, че това е сума, с която се е обеднил патримониума на ищеца и която е платена във пряка причинна връзка с поведението на ответника. В същия смисъл са и мотивите на обжалваното решение, като и с него е разглеждан фактическия състав на субсидиарния иск, който е бил и изрично квалифициран по този начин. Следователно, правно необосновано страната е поддържала различие в приетата от инстанциите по същество правна квалификация, което неправилно е изведено от липсата на разграничаване на обективно съединените искове. Неоснователно е и разбирането изразено от касатора във връзка с това, че ако иска бил квалифициран по чл.59 ЗЗД, то налице бил и свръхпетитум, което правело произнасянето на въззивния съд недопустимо. Правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и същият изобщо не е обвързан от дадената от страните правна квалификация, нито от разбирането им / което също е равнозначно на определяне на основание на иска/ какъв би следвало да бъде той, с оглед очертаните фактически обстоятелства. В случая са предявени в обективно съединение няколко иска и поради това и твърденията на страната, че същите следва да бъдат квалифицирани по едни и същи начин не намира опора в закона, а и влиза в противоречие дори с поддържаното от нея по отношение на иска по чл.86 ЗЗД. Следователно, с оглед изложеното постановеното решение по разглеждания иск е допустимо. Неоснователно е оплакването на страната във връзка с това, че неправилно съдът е присъдил направените в изпълнителното производство разноски и мораторна лихва.Правно необосновано касаторът, счита, че за да е налице неоснователно обогатяване с разноските по изпълнението, следва действията на съдебния изпълнител да са били отменяни от съда. Страната е направила своят извод от факт/ проведеното принудително изпълнение/, чието доказване е било осъществено в производството, но същият е интепретиран неправилно с оглед защитната й теза, а не във връзка с обективните последици от този факт. Установено е било в производството, че недължимата сума, представляваща корекция по сметка е била събрана принудително от ищеца по време на висящо исково производство, третиращо нейната дължимост. Установено е, също така, че принудителното изпълнение е интервенирано от ответника по исковете – сега касатор, като той именно е атакувал спирането по чл.250 ГПК / отм./ и е инициирал изпълнение на вземането, въпреки че същото е било основано на извънсъдебно изпълнително основание и длъжника го е оспорил изрично,включително и по съдебен ред. Поради тези осъществени и безспорни между страните факти, направената от касатора аналогия с вземания, произтичащи от следващи нормалния ход на облигационното правоотношение юридически факти не установяват поддържаната от него зависимост на дължимост на вземането от отправяне на изрична покана, с оглед началния момент на неговата дължимост, както поддържа страната –след признаване от съда на недължимостта на събраната принудително сума. Този извод произтича от характера на изпълнителния процес, който се дефинира като санкция за неудолетворяване на изпълняемото право, поради това и за да бъде реализирано принудително изпълнение, то следва да е налице именно такова изпълняемо право или само наличието му обуславя законосъобразното възникване и провеждане на изпълнението. Когато това изпълняемо право не е безусловно / както е било в разглеждания случай/ т.е. то произтича от несъдебно изпълнително основание, оспорено от длъжника и е реализирано при висящ исков процес относно съществуването му, макар и законосъобразни действията на съдебния изпълнител не заличават материалноправната незаконосъобразност на изпълнителния процес, проведен без изпълняемо право в хипотеза когато това право е отречено с приключване на спора за неговото съществуване От тук произтича и правната последица от така проведеното изпълнение, а именно заличаване с обратно действие на всички извършени изпълнителни действия. В тази връзка иницииралия изпълнение, без да е признато изрично вземането в негова полза, дължи всички последици от нарушените права на длъжника- от неправомерното засягане на неговата правна сфера с принудителното изпълнение. Поради това, същият дължи и лихва от момента на получаване на недължимо платените суми, като санкция срещу това негово поведение.В тази връзка крайните изводи за основателност на иска по чл.86, ЗЗД са правилни, като правилно е определен и началния момент на дължимост на лихвата. Правно необосновано е и разбирането на касатора, че разноските, които дължи е следвало да бъдат преценявани, с оглед наличие на твърдяна от него добросъвестност поради това, че ищеца не бил го канил да заплати сумата, предмет на иска, преди завеждане на делото, а и като основание за плащане било само съдебно решение, което било с установителен диспозитив, а не с осъдителен, от което е изведено, че в случая той не бил дал повод за завеждане на иска, поради липса на претенция- било налице” единствено признато от съда вземане”. Пространно развитите доводи са правно необосновани и несъответстващи на фактическата обстановка по спора. Както вече бе обсъдено, претендираното от касатора вземане на извънсъдебно изпълнително основание е било оспорено по надлежния съдебен ред- с иск по чл.254 ГПК/отм./ като въпреки висящия процес по установяване наличието на изпълняемото право, сумите са били принудително събрани, а след влизане на решението, установяващо със сила на пресъдено нещо, че е липсвало изпълняемо право в полза на настоящия касатор, същият не ги е възстановил доброволно,въпреки съзнанието, че са недължимо платени, като част от понесените в резултат на принудителното изпълнение от ищеца разноски и лихви, той оспорва и до настоящия момент. Следователно, не са били налице предпоставките на чл.72, ал.2 ГПК / отм./ както неправилно счита страната, тъй като именно нейното поведение е станало причина не само за завеждане, но и за развитие на съдебния спор. И тъй като дължимостта на разноски се извежда от императивното правило на чл.64 ГПК/отм./, а не от субективното разбиране на страната, на която те са възложени за тяхната недължимост, то решенията на съдилищата в тази част са законосъобразни. С оглед изложеното не са налице основания за касиране на акта и обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. На ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите разноски в размер на 1000лв. на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА № 158 от 20.10.2010г. по т. д. №355/10г. на Варненски апелативен съд . ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на [фирма] – [населено място], направените в настоящето производство разноски в размер на 1000лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: