5 Р Е Ш Е Н И Е № 88 С., 08,07,2015 година В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА ИВО ДИМИТРОВ При участието на секретаря: Н. Такева изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 1205/2014 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Д. Ц. Ч. от [населено място] е подала касационна жалба против решение №1 от 03.01.2014г. по гр.д. 1301/13г. на Пловдивски апелативен съд. Касаторът Ч., чрез пълномощника си – адв. Ел. П. е поддържала оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложила разбирането си за неправилност на решението, поради приетото от съда, че тя е следвало да докаже като кредитор, а не е доказала наличието на каузално правоотношение, с оглед това, че с отговор на въпрос по чл.176 ГПК била заявила, че била упълномощена от брат си да събере вместо него сумата по запис на заповед, тъй като той бил в чужбина.Страната е посочила, че твърденията на ответника за наличие на друго каузално правоотношение не били доказани, а за нея не съществувало задължение да установява кауза по абстрактната сделка. Ответникът по касация – В. Д. П. от [населено място] е на становище, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 76 от 02.02.2015г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С решението, предмет на обжалване, състав на Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение №420 от 09.10.2013г. по т.д. №436/2013г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е бил отхвърлен предявения от Д. Ц. Ч. против В. Д. П. иск с правно основание чл.422 ГПК- за признаване за установено по отношение на ответника, че същият дължи сумата 100 000лева, по запис на заповед от 15.02.2013г. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че направеното правозащитно възражение на ответника за недължимост на сумата по записа на заповед, поради изпълнение на задълженията му по сочена от него каузална сделка – покупка на апартамент, която е била обезпечена с менителничния ефект, е неоснователно, поради недоказаност на връзката между записа на заповед и твърдяната каузална сделка.Въпреки това, обаче, съставът е приел правилност на постановения от първата инстанция краен резултат за неоснователност на претенцията, с оглед дадените по реда на чл. 176 ГПК обяснения на ищцата по спора – поемател по записа на заповед, съдържащи твърдения, че тя е подписала менителничният ефект като пълномощник на брат си. Съдът е направил извод, че ищцата е въвела в процеса обстоятелство за основанието, на което е бил издаден записа на заповед, което е възприето като установяващо недължимост на сумата спрямо нея. Касаторът е поставила като релевантен въпрос / уточнен по реда на т.1 на ТРОСГТК №1/09г./ този, относно това достатъчно ли е, за да се приеме основателност на иска по чл.422 ГПК, ищецът – поемател по запис на заповед да установи само редовността на записа на заповед от външна страна или следва ако оспори твърденията на противната страна относно соченото от него като съществуващо каузално правоотношение, да установява други отношения извън менителничния ефект. Така поставеният релевантен въпрос е разрешен от въззивният съд в противоречие със сочената от страната практика по чл.290 ГПК. С ТР ОСГТК на ВКС на РБ №4/13г., тази практика е обобщена, като е дадено задължително тълкуване по поставения въпрос. Съгласно т.17 на ТР ОСГТК №4/13г. ищецът – поемател по запис на заповед, за съществуване вземането, по която е предявил иска по чл.422 ГПК, не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане, както и да доказва възникването и съществуване на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника като издател, по повод или във връзка, с които е издаден записа на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в производството по чл.422 ГПК, то подлежи на доказване, но по правилото на чл.154 ГПК- всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, обуславящи за претендираното, съответно за отричаното право. Нещо повече, изрично в мотивите към обсъжданата т.17 на ТР №4/13 е прието, че ищецът – кредитор и в хипотеза, в която сочи обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането си основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо предмета на защита на ответника. Следователно, в разглеждания случай, въвеждайки кауза- предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен на 12.09.2010г. между страните, а процесния запис на заповед издаден в обезпечение на интереса на купувача – касатор в настоящето производство, с оглед плащането на по-голямата част от стойността на недвижимия имот, ответникът носи доказателствена тежест за установяване на тези твърдения. Ищецът носи доказателствената тежест да установи само редовен от външна страна запис на заповед. С оглед обсъдените по-горе мотиви на въззивния съд, приел неоснователност на иска, поради това, че ищецът е въвел друго основание за издаване записа на заповед, възприето от съда като установяване на недължимост на сумата е допуснал противоречие с така установената задължителна практика.Или, след като въззивният съд е направил своите изводи по поставения релевантен въпрос в отклонение от нея, обжалваният съдебен акт е неправилен и следва да бъде касиран. Решаващият състав е обосновал решението си с мотиви, интерпретиращи незаконосъобразно релевантните и установени по спора факти, които са формирали неправилно обоснована фактическа обстановка по спора. Ищецът Ч. не е въвела основание за издаване на процесния запис на заповед с исковата си молба при предявяване на иска по чл.422 ГПК. Тя се е позовала на валидността на менителничният ефект, която не е била оспорена от ответника. Наличие на каузално правоотношение спрямо което записа на заповед има обезпечителна функция е въвел ответника с отговора по чл.131 ГПК, като е поддържал, че между страните бил сключен предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот – на 12.09.2010г., по който купувача – ищцата по делото е заплатила по-голямата част от стойността му/ 25000евро/. Издал записа на заповед, след като върху апартамента – предмет на предварителния договор, била наложена възбрана от органите на Н. и недвижимият имот можел да бъде продаден по реда на публичната продан за удовлетворяване вземането на Н..В. била вдигната, като по отношение на предварителния договор ищцата Ч. завела иск по чл.19, ал.3 ЗЗД – за обявяването му за окончателен. Така обоснованото възражение е довело ответника по иска до извода, че за ищцата не били настъпили вреди, поради което той нямал задължения по процесния запис на заповед. Изложените обстоятелства, обаче не кореспондират, с представените доказателства, които не ги установяват – сумите дадени по предварителния договор се различават от тази по записа на заповед, поемане на такова обезпечение не е уговорено в приложения предварителен договор, а и задължение за сумата, указана по записа на заповед не е установена по сделката с недвижимия имот. Или ответникът, посочил каузално правоотношение не е установил връзката му с процесния менителничен ефект,както правилно е констатирал и въззивният съд, разглеждащ доказателствата, представени по спора. Първостепенният съд е допуснал въпроса за причината за издаване на записа на заповед, поставен от ответника по реда на чл. 176,ал.1 ГПК и в съдебно заседание от 01.10. 2013г. ищцата е отговорила, като е посочила, че поддържаната от ответника кауза не е причина за сключване на абстрактната сделка, а същата е сключена, с оглед пълномощията, които имала от брат си. Правно необосновано въззивният съд е възприел отговора на ищцата по чл.176 ГПК, като признание за недължимост на сумата по процесния запис на заповед. Както бе посочено по-горе, съобразно задължителната за съдилищата практика, сочената от ищеца причина за издаване на записа на заповед, обуславя предмета на защита на ответника,след като ищцата е установила редовността на ценната книга и няма задължения да установява наличие на сделка, обосноваваща каузално правоотношение по повод на абстракната сделка- в случая – наличие на сключен между Ч. и брат й договор във връзка, с който е заявила, че е подписала ценната книга. Освен това наличието на такова задължение спрямо трето лице не е признато от ответника, нито същият е поддържал в тази връзка недължимост на сумата по записа на заповед. Съдът, без да съобрази изложеното, е възприел вътрешните отношения на ищцата с трето лице за доказани и опровергаващи задължението възникнало по абстрактната сделка, без да развие съображения за доказателствата даващи основание за такъв извод. За да премине доказателствената тежест у ищеца, то следва ответникът да докаже връзката между процесния запис на заповед и твърдяния от него договор, задължението, по който е поддържал че се обезпечава с менителничния ефект, рекспективно да установи, че при дадени пълномощия той няма задължения спрямо упълномощителя. В случая такава връзка не е установена. Липсват и каквито и да било доказателства, относно отношенията на страните с трето лице, поради което не може да бъде прието, че е опровергано валидно възникналото задължение на издателя на менителничния ефект. Ето защо при липса на валидно въведено оспорване на дължимостта на сумата по записа на заповед на основание, че ищцата не е кредитор по ефекта, както и при липсата на каквито и да било доказателства за недължимост на сумата, следва да се приеме, че въззивният съд неправилно и незаконосъобразно е отрекъл правото на вземане на ищцата по спора – сега касатор. Съобразно изложеното и на основание чл.293, ал.2 ГПК, обжалваното решение следва да бъде отменено, а по същество предявеният иск - уважен. На основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед представения списък по чл.80 ГПК от касатора, както и във връзка с осъщественото доказване по отношение на претендираните по списъка суми, на същият следва да се присъдят разноски в размер на 4530лв. за касационната инстанция, така както са поискани. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №1 от 03.01.2014г. по гр.д. 1301/13г. на Пловдивски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска, предявен от Д. Ц. Ч. против В. Д. П.,че В. Д. П. дължи на Д. Ц. Ч. 100 000лв. по запис на заповед от 15.02.2013г с падеж 15.03.2013г., ведно със законната лихва считано от подаване на заявлението по чл.417 ГПК - 18.03.2013г. до окончателното изплащане. ОСЪЖДА В. Д. П. да заплати на Д. Ц. Ч., сумата 4530лв. – разноски пред ВКС. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: