- 7 -
РЕШЕНИЕ
№ 264
гр. София 21.03.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 05.10.2016 (пети октомври две хиляди и шестнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2060 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 2941/21.03.2016 година, подадена от Т. С. А., срещу решение № 49/11.02.216 година на Окръжен съд Пазарджик, гражданска колегия, първи въззивен състав, постановено по гр. д. № 7/2016 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Пазарджик е отменил изцяло решение №278/06.11.2015 година на Районен съд Велинград, V-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 168/2015 година и вместо това е постановил ново такова по съществото на спора, с което е отхвърлил предявения от Т. С. А. срещу С. И. А. иск по чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 и чл. 422 от ГПК, и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. С така предявеният иск А. е поискала да бъде признато за установено по отношение на А., че тя има парично вземане по отношение на него в размер на 17 500.00 лева, която сума е неоснователно получена, чрез извършен на 22.01.2010 година превод по банковата му сметка, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 21.04.2014 година до окончателното плащане. В подадената от Т. С. А. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният установителен иск по чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 и чл. 422 от ГПК, и чл. 55 от ЗЗД да бъде уважен.
Ответникът по касационната жалба С. И. А. е подал отговор на същата с вх. № 4635/05.05.2016 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Пазарджик, а ако такова бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
Т. С. А. е била уведомена за обжалваното решение на 19.02.2016 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 2941/21.03.2016 година, като е подадена по пощата на 18.03.2016 година. Поради това, с оглед на разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
С постановеното по делото определение № 615/12.07.2016 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за правомощията на въззивната инстанция да се произнася по въпроси, които не са били наведени като спорни от страните нито във въззивното производство, нито в първоинстанционното такова; за това включват ли се в съпружеската общност придобитите по време на брака от единия съпруг на негово име парични влогове и ако да приложима ли е за тях установената в чл. 21, ал. 2 във връзка с ал. 1 от СК презумпция и трябва ли след прекратяването на брака съпруга, който е титуляр на влога да защитава правата си по реда на чл. 29, ал. 3 от СК, или тези влогове представляват лична собственост на съпруга на чието име са придобити и дали сумите получени от единият от съпрузите, в качеството му на земеделски производител като безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” от програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година, подкрепена от ЕЗФРСР, се включват в съпружеската имуществена общност или представляват лична собственост на получилия ги съпруг.
Във връзка с първия от така поставените въпроси следва да се има предвид, че съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните, като съгласно чл. 8, ал. 2 от ГПК те посочват фактите, на които основават исканията си, и представят доказателства за тях. При разглеждането на спора съдът е обвързан от определения от страните предмет на делото като по силата на чл. 7, ал. 1, чл. 8, ал. 3 и чл. 10 от ГПК съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните като им съдейства за изясняване на делото от фактическа и правна страна. Наред с това той осигурява възможност на страните да се запознават с исканията и доводите на насрещната страна, с предмета на делото и неговото движение, както и да изразят становище по тях, като им осигурява на страните възможност и им съдейства за установяване на фактите, които са от значение за решаването на делото. От това следва, че при разглеждането на спора съдът е обвързан от посочените от страните факти, твърдения и правни доводи и трябва да се произнесе само в очертаните от тях рамки като не може да се произнася по такива които не са въведени от страните в производството по определения ред. Това е общото правило като по отношение на въззивния съд е налице и изричната разпоредба на чл. 269 от ГПК. Съгласно тази разпоредба въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. От това правило има изключения които са установени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, а именно когато трябва да се приложи императивна материалноправна норма и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.
Съгласно действащият СК, обнародван в ДВ бр. 47/23.06.2009 година, който е в сила от 01.09.2009 година в случаите когато отношенията между съпрузите се уреждат при закона режим на общност съпружеската имуществена общност обхваща само придобитите от тях по време на брака в резултат на съвместен принос вещни права. Това изрично е посочено в разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от СК. Тази разпоредба не съдържа правило, което да е аналогично на това по чл. 19, ал. 1 от СК, с което съпружеската имуществена общност да обхваща и паричните влогове, които са били придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, а такова липсва и в останалите разпоредби уреждащи законовия режим на общност в отношенията между съпрузите. От това следва, че по сега действащия СК паричните влогове са изключени от режима на съпружеска имуществена общност и се считат лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо от това дали са придобити по време на брака и в резултат на съвместен принос на двамата съпрузи. По силата на § 4, ал. 1 от ПЗРСК правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имуществата, придобити от съпрузите по заварени бракове. Това означава, че след влизането на действащия СК в сила паричните влогове стават лична собственост на съпруга, на чието име са придобити, независимо от това дали преди това режимът на съпружеската имуществена общност се е разпростирал и по отношение на тях по силата на чл. 19, ал. 1 от СК (отм.). Затова по отношение на паричните влогове са неприложими установените в чл. 21, ал. 2 и чл. 29, ал. 3 от СК правила относно съпружеската имуществена общност. В случай, че съпругът, който не е титуляр на влога е допринесъл за набирането на наличните по него средства той разполага с възможността да защити правата си по реда на чл. 30 от СК. Във връзка с отговора на този въпрос трябва да се отговори и на третия от поставените въпроси, а именно дали сумите получени от единият от съпрузите, в качеството му на земеделски производител като безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” от програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година, подкрепена от ЕЗФРСР, се включват в съпружеската имуществена общност или представляват лична собственост на получилия ги съпруг. По съществото си тази сума представлява парично вземане на съпруга, на когото е отпусната помощта Затова тя не може да бъде включена в съпружеската имуществена общност, която по силата на чл. 21, ал. 1 от СК обхваща само вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, но не и вземанията на всеки един от съпрузите, поради което е лична собственост на съпруга, който я е получил.
С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е неправилно по следните съображения:
Съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел, че страните в производството са бивши съпрузи, чиито граждански брак е прекратен с решение № 458/22.12.2014 година на Районен съд Велинград, постановено по гр. д. № 794/2014 година. По време на брака, на 22.01.2010 година, А. е превела по сметката на А. в [фирма] [населено място] сумата от 17 500.00 лева. Тази сума представлявала част от преведеното на А. от ДФ „Земеделие” [населено място] първо плащане на безвъзмездната финансова помощ по договор № 13/112/03568/19.10.2009 година за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” от програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година, подкрепена от ЕЗФРСР. За да отхвърли предявения иск съставът на Окръжен съд Пазарджик е изложил мотиви за това, че А. е получила и второто плащане по посочения договор. Същевременно по сметката й в [фирма] [населено място] са постъпвали различни суми, като не е било ясно кой е вносителят на същите. Наред с това са били извършвани различни плащания като не било ясно каква част от тях се отнасят до конкретни дейности по договора за финансова помощ и каква за други дейности. Също така не било установено, че процесната сума е останала неизползвана и се е запазила в същия размер към датата прекратяване на гражданския брак между страните, към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, към момента на предявяване на установителния иск или към момента на приключване на съдебното производство. Според въззивният съд установяването на това обстоятелство е било в тежест на Т. С. А.. Освен това съставът на Окръжен съд Пазарджик е приел за неоснователно твърдението на касаторката, че получената сума представлява нейно лично имущество и няма характер на съпружеска имуществена общност. В тази връзка е посочено, че фактът, че сумата е получена от А. като финансова помощ по цитирания по-горе договор, не прави касаторката едноличен собственик, независимо от това, че тя е поела личен ангажимент да постигне определен стопански резултат. Според въззивният съд лично имущество е само посоченото в чл. 21 и чл. 22 от СК като разширителното тълкуване на разпоредбите и изключения от тях не били допустими. Наред с това, в конкретния случай не била налице и хипотезата на чл. 22, ал. 3 от СК. Въз основа на това е прието, че от момента на превеждането на финансовата помощ от ДФ „Земеделие” [населено място], по сметката на касаторката в [фирма] [населено място], на 19.01.2010 година, сумата е станала съпружеска имуществена общност по силата на чл. 21, ал. 2 във връзка с ал. 1 от СК. Тази й характеристика не е била променена при прехвърлянето и от банковата сметка на касаторката в банковата сметка на С. И. А.. Въззивният съд е изложил мотиви и за това, че всички разходи по повод на предоставената на Т. С. А. финансова помощ и вложения финансов ресурс за изпълнение на показателите по договора били извършени по време на брака между страните, тъй като липсвали данни действието на договора да е било продължено, а и такъв факт не е бил твърдян в хода на производството. От момента на прекратяването на брака между страните съществуващата между тях съпружеска имуществена общност е била трансформирана в обикновена съсобственост и доколкото никоя от страните не била поискала определянето на по-голям дял в установените от закона преклузивни срокове, притежаваните от тях квоти в съсобствеността били равни. Затова в тежест на А. било да установи, че към момента на прекратяването на брака спорната сума е била налична по сметката на С. И. А., за да може да претендира, в най-добрия случай, половината от нея представляваща нейната част от прекратената съпружеска имуществена общност. Такива доказателства не са били ангажирани, а също така и не са били представени такива за евентуалното движение на тази сума след момента на прекратяването на брака и за какви нужди евентуално е използвала. Според състава на Окръжен съд Пазарджик при липсата на такива доказателства няма основание да бъде прието, че искът е основателен.
В конкретния случай нито една от двете страни в производството не е правила довод, както пред първата така и пред въззивната инстанция, че получената от Т. С. А. безвъзмездна финансова помощ по договор № 13/112/03568/19.10.2009 година за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” от програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година, подкрепена от ЕЗФРСР представлява съпружеска имуществена общност, поради което въззивният съд не е могъл да разглежда този въпрос и да се произнася как се уреждат отношенията между страните с оглед на общността. Като е направил това съставът на Окръжен съд Пазарджик е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неправилност на решението му. Освен това нарушение при произнасянето си но този въпрос въззивният съд е допуснал и нарушение на материалния закон като е приел, че получената от А. безвъзмездна финансова помощ се включва в съпружеската имуществена общност. Видно от изложеното по-горе тя е лична собственост на Т. С. А..
Както се посочи по-горе по делото е установено, че на 22.01.2010 година, А. е превела по сметката на А. в [фирма] [населено място] сумата от 17 500.00 лева. Тази сума представлявала част от преведеното на А. от ДФ „Земеделие” [населено място] първо плащане на безвъзмездната финансова помощ по договор № 13/112/03568/19.10.2009 година за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери” от програмата за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година, подкрепена от ЕЗФРСР. Предявеният в настоящето производство иск е с правно основание по чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 и чл. 422 от ГПК, и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Предвид на това Т. С. А. носи доказателствената тежест да докаже извършеното плащане, на сумата чието възстановяване се иска, което в случая направено. Тя обаче не носи доказателствената тежест да установи твърдението си, че плащането е извършено без основание. Доказателствената тежест за установяване на правно основание даващо право да бъде получено и задържано плащането се носи от получилата го страна, която в случая е С. И. А.. При това доказването на съществуването на това основание трябва да бъде пълно, т. е. основанието да бъде установено чрез всички съществени елементи на правоотношението, а не само да се предполага. Затова не може да бъде прието, че С. И. А. е изпълнил задължението си за установяване на основанието само, чрез поставените от него по реда на чл. 176 от ГПК въпроси към Т. С. А., тъй като от дадените от нея обяснения не може да бъде изведен извод за сключен между страните конкретен договор, както и неговото съдържание. На поставените й въпроси А. един път е дала отговор, че по принцип е превела парите на А. за да ги съхранява по неговата сметка и като й потрябват да й ги даде за да ги инвестира в разсадника, а втори път е отговорила, че му ги е прехвърлила със задължението да й ги върне, когато й потрябват. Тези изявления обаче са много общи и от тях не могат да бъдат извлечени данни за действително съществуващи между страните в производството договорни правоотношения и тяхното съществено съдържание. Предвид на това А. не е доказал съществуването на основание даващо му право да задържи получената сума, предмет на настоящето производство, което прави предявеният от А. иск основателен. Този извод не се оборва от наведените в производството от А., че е превел по сметката на А. в [фирма] [населено място] спорната сума. Това негово твърдение се основава на извършените по тази сметка вноски на каса, като се изключат вноските извършени от А. и плащанията към земеделския производител, които вноски са били в размер над спорната сума. Същото обаче е недоказано тъй като не е установено авторството на вноските, на който той основава твърдението си. Също така липсват и доказателства за това, че сумата е изразходвана за реализиране на проекта, по който е предоставена безвъзмездната помощ, тъй като не е установено А. да е участвал в реализирането на дейността, нито да е извършвал плащания във връзка с нея.
С оглед на горното С. И. А. не е доказал наличието на правно основание даващо му възможност да задържи получената от Т. С. А. сума. Затова предявеният от касаторката иск се явява основателен и следва да бъде уважен. Това налага обжалваното решение на Окръжен съд Пазарджик да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде признато за установено по отношение на С. И. А., че Т. С. А. има парично вземане по отношение на него в размер на 17 500.00 лева, която сума е неоснователно получена, чрез извършен на 22.01.2010 година превод по банковата му сметка, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 21.04.2014 година до окончателното плащане
С оглед изхода на спора С. И. А. ще трябва да заплати на Т. С. А. сумата от 3 535.00 лева разноски по делото пред всички съдебни инстанции.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА изцяло решение № 49/11.02.216 година на Окръжен съд Пазарджик, гражданска колегия, първи въззивен състав, постановено по гр. д. № 7/2016 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. И. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] по предявен срещу него от Т. С. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 и чл. 422 от ГПК, и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, че дължи на Т. С. А. сумата от 17 500.00 лева, получена без основание, чрез извършен на 22.01.2010 година превод по банковата му сметка в [фирма] [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от 21.04.2014 година до окончателното плащане за която сума по ч. гр. д. № 40/2015 година по описа на Районен съд Велинград е издадена заповед № 15/22..01.2015 година за заплащане на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
ОСЪЖДА С. И. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] по предявен срещу него от Т. С. А. от [населено място], [улица], с Е. [ЕГН] да заплати на Т. С. А. сумата от 3 535.00 лева разноски по делото пред всички съдебни инстанции.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2. |