О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60495 София, 16.06.2021 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март през две хиляди двадесет и първата година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 9 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в гр. София, чрез прокурор Б. С., против въззивно решение № 12279 от 9 ноември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 1643/2020 г. по описа на апелативния съд в София, в частта му, с която е отменено решение № 7841 от 19 ноември 2019 г., постановено по гр.д. № 7823/2019 г. по описа на Софийския градски съд, за отхвърляне на предявения от И. К. В. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 152, ал. 2, т. 1, вр. ал. 2 НК, за което е оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 18322/2014 г. по описа на районния съд в гр. София, потвърдена с решение по в.н.о.х.д. № 4138/2015 г., по описа на Софийския градски съд, ведно със законната лихва от 13.06.2016 г., за разликата над 4500 лева до 10000 лева и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. още 5500 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва от 13.06.2016 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на обжалваното решение. Сочи се, че определеният размер на обезщетението е завишен и не съответства на реално претърпените вреди и на визирания в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Поддържа се, че въззивният съд не е изложил мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и твърдените от ищеца вреди. Не били съобразени интензитетът на конкретно предприетите мерки за процесуална принуда спрямо ищеца; обстоятелството, че не е налице трайно негативно отражение върху физическото и психическото здраве на В., както и върху личния му живот. Сочи се, че обвиняемият е бил на възраст, предполагаща по-висока устойчивост към наказателното преследване. Не били отчетени и предходните осъждания на ищеца (7 на брой) за престъпления от общ характер, както и това, че са му налагани наказания „лишаване от свобода“, които е търпял ефективно. Неправилно била оценена продължителността на наказателното производство, протекло в рамките на година и десет месеца във всички фази на процеса, като ищецът е бил оправдан още пред първата съдебна инстанция. Освен това липсвали доказателства за поправянето на В. и за положени от негова страна усилия да възстанови накърнения си обществен авторитет. При определянето на обезщетението не били съобразени и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В срока за отговор на касационната жалба И. К. В., с адрес в [населено място], чрез адв. П. К., възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Във въззивното решение е прието за установено, че на 19.03.2014 г. ищецът е привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 152, ал. 2 НК, като е оправдан по повдигнатото обвинение с присъда, постановена по н.о.х.д. № 18322/2014 г. по описа на районния съд в гр. София, влязла в сила на 14.01.2016 г., след потвърждаването ѝ от Софийския градски съд. Ищецът е задържан под стража на 18.03.2014 г., в периода 19.03.-18.12.2014 г. е с взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „домашен арест“ за периода 18.12.2014 г.-27.02.2015 г., а до влизане в сила на оправдателната присъда му е наложена мярка за неотклонение „подписка“. Наказателното производство се е отразило негативно на ежедневието и психиката на ищеца – бил притеснен, че няма кой да се грижи за детето му и може да му го отнемат; след освобождаването му от ареста бил променен, отслабнал, стресиран; притеснявал се да излиза от дома си, бил депресиран; приятелите му се отдръпнали от него, а децата отбягвали сина му; не успял да присъства на погребението на майка си, която починала по време на задържането му. Не е установено обвинението да е засегнало професионалното развитие на ищеца или да се е отразило на здравословното му състояние. Прието е, че общата продължителност на наказателното производство е в рамките на разумния срок. При тези данни е прието, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за понесените от ищеца неимуществени вреди от незаконното обвинение. При определяне на размера на дължимото обезщетение са отчетени възрастта (40 години към момента на образуване на досъдебното производство) и социалния статус на ищеца, тежестта и характера на повдигнатото обвинение – за престъпление срещу половата неприкосновеност на непълнолетна, обусловило висока степен на обществена непоносимост към обвиняемия; продължителността и интензитета на наложените мерки за неотклонение, останали недооценени от първоинстанционния съд. Най-силен бил интензитетът на търпените вреди по време на наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” за девет месеца, когато от една страна ищецът е бил с ограничена свобода, а от друга е изживявал притеснения за съдбата на сина си, когото отглеждал сам, и се страхувал, че може да му отнемат детето, докато е в ареста. Въпреки че протестирането на оправдателната присъда удължило висящността на производството с още шест месеца, се приема, че то не е допринесло в значителна степен за страданията на ищеца, тъй като към момента на постановяването ѝ и до влизането ѝ в сила на ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение. Предишните осъждания на ищеца за извършени престъпления срещу собствеността, по които наказанието лишаване от свобода е търпяно ефективно, са отчетени с оглед преценката относно личността на ищеца и субективното възприятие на повдигнатото му обвинение, като се приема, че интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с този на лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение, но от друга страна е прието да са налице доказателства, че отчуждаването на познати и приятели, което е създало социален дискомфорт за ищеца, е именно в резултат на конкретното обвинение за престъпление срещу личността и половата неприкосновеност, а не на предходната престъпна дейност. В същото време случаят не е бил медийно отразен и ищецът е оправдан още на първа инстанция. Поради това въззивният съд счита, че обезщетение в размер на 10000 лева съответства на претърпените от ищеца неимуществени вреди, като на обезщетяване подлежат само преките и непосредствени вреди от повдигнатото обвинение, които се търпят лично от ищеца, но не и вредите, понесени от родителите и сина му. Касационният съд приема, че следва да допусне касационното обжалване по обусловилия изхода на спора и конкретизиран от настоящия съдебен състав въпрос относно задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и съдържанието на този принцип, като преценката на даденото от въззивния съд разрешение следва да се съпостави с постановките на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., както и с решение № 226 по гр.д. № 1821/2019 г., III г.о., решение № 135 по гр.д. № 4581/2019 г., III г.о., решение № 179 по гр.д. № 1294/2011 г., III г.о., решение № 25 по гр.д. № 5302/2013 г., III г.о. След отговора на този въпрос, при произнасяне на касационния съд по същество на спора, ще се извърши и преценка дали твърдените от ищеца неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от увреждането, каквото е другото питане на прокуратурата. Въпросът на касатора за необходимостта съдът да изложи мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, по който въпрос се твърди, че е налице противоречие с разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, ще бъде разгледано като довод за неправилност на въззивния съдебен акт. За касационното обжалване прокуратурата не дължи държавна такса. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о., О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 12279 от 9 ноември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 1643/2020 г. по описа на апелативния съд в София в обжалваната му част, с която е отменено решение № 7841 от 19 ноември 2019 г., постановено по гр.д. № 7823/2019 г. по описа на Софийския градски съд, за отхвърляне на предявения от И. К. В. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от повдигнато незаконно обвинение за разликата над 4500 лева до 10000 лева и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. още 5500 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва от 13.06.2016 г. до окончателното изплащане. Делото да се докладва на председателя на IV г.о. за насрочването му в открито съдебно заседание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: