6 Р Е Ш Е Н И Е № 3 гр. София, 08 март 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети януари две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Мина Топузова Спас Иванчев при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Антони Лаков, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1291 / 2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба, изготвена лично от подсъдимия К. К. Ц. и по жалба от защитника му - адвокат Л. И. от АК – [населено място], срещу решение № 269 от 03 ноември 2016 година на Великотърновския апелативен съд, постановено по внохд № 274 / 2016 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 42 от 23 август 2016 година на Плевенския окръжен съд, по нохд № 555 / 2016 година по описа на този съд. В касационните жалби са релевирани идентични касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. В жалбата на подсъдимия Ц. се твърди, че извършеното от него престъпление неправилно е квалифицирано като грабеж, а не като кражба, поради което и наложеното му наказание е явно несправедливо. В изготвената от защитника на подсъдимия касационна жалба са заявени посочените отменителни основания, като изложените доводи са основно във връзка с неправилното приложение на закона, което е довело и до определяне на несправедливо наказание в размер на седем години и шест месеца лишаване от свобода. Отправените искания са за изменяване на решението с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наложеното наказание. В съдебното заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим К. Ц. не участва лично, редовно призован, като е вписал в призовката си, че не желае да присъства. Представлява се от назначения му от първоинстанционния съд за служебен защитник адвокат Л. И., който поддържа касационната жалба при направените в нея оплаквания и излага доводи в тяхна подкрепа. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Въззивният съдебен акт, предмет на касационната проверка, е постановен в рамките на второ поред съдебно разглеждане на делото, след отмяна на постановената осъдителна присъда от 20. 04. 2016 година по нохд № 189/2016 година на Плевенския окръжен съд, с решение № 175 от 13. 07. 2016 година на Великотърновския апелативен съд, по вонхд № 149/2016 година и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането и оценката на доказателствата по делото. При новото разглеждане е постановена присъдата, с която отново е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия К. К. Ц. за това, че на 23. 07. 2013 година, в [населено място], Плевенска област, при условията на опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – два пространствени кубични метра акациеви дърва за огрев на обща стойност 120 лева, от владението на Д. Д. М. от същото село, без нейно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил заплашване, за да запази владението си върху отнетите вещи, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 3 във вр. ал. 1, във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК и при условията на чл. 54 от НК, е осъден на седем години и шест месеца лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затвор, като е оправдан по обвинението във вр. чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК. Приспаднато е времето, през което подсъдимият е задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 20. 04. 2016 година. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на подсъдимия Ц.. В производство, инициирано по жалба на защитника на подсъдимия, е извършена въззивната проверка на присъдата и е постановено атакуваното сега по касационен ред решение, с което присъдата е потвърдена изцяло. ВКС намира жалбите на подсъдимия Ц. и на неговия защитник за допустими, като подадени от надлежни страни срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол и в предвидения за това законен срок. Разгледани по същество, жалбите са частично основателни. Релевираното в касационните жалби отменително основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК не е налице. При неоспорени факти по делото, както са приети за установени от предходните съдебни инстанции, подсъдимият и защитата му възразяват приложението на материалния закон. Изложените в подкрепа доводи са твърде оскъдни и лаконични, но позволяват да се изведе твърдението, че към тези факти е приложима правната норма на чл. 196 от НК, а не тази на чл. 199 от НК, както това е сторено от съдилищата. Следва да се отбележи, че напълно идентично възражение се съдържа и във въззивната жалба на защитника на подсъдимия Ц. и то е било предмет на въззивната проверка, като е получило надлежен отговор в решението на съда (стр. 5-7 от същото). Изложените правни съображения кореспондират с данните по делото и са съответни на закона, поради което няма причини да не бъдат споделени. Същественото в случая е, че подсъдимият е проникнал в двора на съседите си – пострадалите М. и е прехвърлил през оградата, в собствения си двор, закупените от тях и подготвени за зимата дърва за огрев. Когато действията му били забелязани от свид. М., тя се опитала да го прогони от имота си и да го накара да преустанови прехвърлянето на дървата, като се развикала на висок глас. Подсъдимият й казал, че търси някакво коте, но свидетелката продължила да вика срещу него в опит да запази имуществото си. Тогава подсъдимият се обърнал към нея, извадил нож от калъфа на кръста си, насочил го срещу й и заявил, че ще „изколи всички и ще ги унищожи”. Единствено намесата на съседи накарала подсъдимия да се прехвърли обратно през оградата в двора си, като преди това хвърлил там и останалите няколко дърва. Тези действия на подсъдимия са несъмнено установени по делото от показанията на свид. М., а отнетите от него дърва за огрев са намерени непосредствено след това в дома му от свидетелите К. (кмет на селото) и свид. М. (съпруг на свидетелката). Извършеното от подсъдимия осъществява особената форма на грабеж, при която е налице кражба, но завареният на мястото на престъплението деец употребява заплашване (или сила), за да запази владението си върху откраднатите вещи. Действията на подсъдимия дават основание и за извода, че в случая е налице специалната цел при използване на заплахата, а именно – да запази владението върху вещите, а не по някаква друга причина (напр. да избяга от местопроизшествието или нещо друго). Установената по делото фактология не позволява констатации за обратното – подсъдимият живее в съседство, разпознат е, изправен е срещу възрастна жена, която се опитва да прекрати кражбата на собствените й вещи, намесили са се и съседи и единствено желанието на подсъдимия да запази установеното вече от него владение върху тях е причината за отправената заплаха, а това несъмнено сочи на съставомерност на деянието по основния състав на чл. 198, ал. 3 във вр. ал. 1 от НК, извършено при условията на опасен рецидив (чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК), както правилно е приел и обосновал въззивният съд (стр. 5 – 7 от решението). При изложените съображения ВКС намира, че към надлежно установените по делото факти е приложена съответната материалноправна норма, което обуславя законосъобразността на атакувания съдебен акт. Що се касае до релевираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, то е налице. За извършеното престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НПК законът предвижда наказание лишаване от свобода за срок от пет до петнадесет години (и възможност за конфискация на част от имуществото на дееца). Наложеното наказание от седем години и шест месеца лишаване от свобода е определено при условията на чл. 54 от НК, под средния размер, предвиден в закона. При индивидуализирането му съдът е отчел всички установени по делото обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. Правилно е оценил, като отегчаващи отговорността на подсъдимия, степента на неговата обществена опасност, която следва да бъде преценена като висока, наличието на предходни осъждания, извън обуславящите правната квалификация на деянието като „опасен рецидив”, особената безцеремонност на осъществяване на престъплението по отношение собствеността на възрастна жена, негова съседка. Съобразено е и наличието на смекчаващи отговорността му обстоятелства – ниската стойност на предмета на престъплението, тежкото семейно положение на подсъдимия, направеното частично самопризнание за стореното. Настоящата инстанция намира, че във връзка с отчетените от съдилищата предходни осъждания на подсъдимия Ц., е необходимо да бъде добавено следното: Две от престъпленията, предмет на осъжданията по нохд № 12/1990 година и по нохд № 25/1997 година, са извършени от подсъдимия Ц. като непълнолетен. Преобладаващата част от престъпленията, предмет на осъжданията, се намират помежду си в отношение на съвкупности, всяка от които се приема като едно осъждане, макар и резултат на постановени няколко присъди (напр. присъдите по нохд № 574/1994 година, нохд № 929/1995 година, нохд № 615/1995 година, нохд № 455/1996 година и нохд № 25/1997 година). Наличието на съвкупност от престъпления, предмет на осъждането по нох дела №№ 196/2008 година, 2199/2008 година, 3095/2008 година, 1025/2008 година и 2170/2008 година, правилно е отразено в решението на въззивния съд, но във връзка с правната квалификация на настоящето престъпление като „опасен рецидив”, поради което не следва да бъде обсъждано на плоскостта на определяне на наказанието, съгл. разпоредбата на чл. 56 от НК. Така че, част от отегчаващите отговорността на подсъдимия Ц. обстоятелства в известна степен са надценени, а от друга страна – недостатъчно са съобразени обстоятелствата, свързани със социалното му положение, процесуалното поведение, направените самопризнания относно извършената кражба, сравнително невисоката стойност на предмета на престъплението. Затова ВКС намира, че наказанието на подсъдимия следва да бъде определено незначително над предвидения в закона минимум от пет години лишаване от свобода, а именно – за срок от пет години и шест месеца, като в този смисъл бъде изменен атакуваният съдебен акт. Така определено, наказанието удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите по чл. 36 от НК. Промяната в срока на наказанието не повлиява определения първоначален режим на изтърпяването му. При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които е допустима служебна намеса, каквито са абсолютните нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 – т. 4 от НПК и нарушенията на закона, накърняващи съществено интересите на подсъдимия. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 269 от 03 ноември 2016 година на Великотърновския апелативен съд, постановено по внохд № 274 / 2016 година по описа на този съд, като н а м а л я в а наложеното на подсъдимия К. К. Ц. наказание лишаване от свобода на пет години и шест месеца. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.