4
O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 201
гр. София, 17.03.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско
отделение, в закрито заседание на седемнадесети март, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3636/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България срещу решение № 43 от 15.06.2021г. по в. гр. дело № 309/2021г. на Пазарджишки окръжен съд /ПзОС/, в частта му, с която е потвърдено решение № 260101 от 16.03.2021г. по гр.д. № 1477/2020г. на Пазарджишки районен съд в частта му, с която касаторът е осъден да заплати на ищцата С. С. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата 6 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 205, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 201 НК, производството по което е приключило с влязла в сила оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 14.02.2019г. до окончателното изплащане.
Жалбоподателят - Прокуратурата на Република България поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли то да бъде отменено частично, като бъде намалено по размер присъденото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към касационната си жалба, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ответникът поставя правния въпрос, преформулиран от касационната инстанция, за съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за това дали при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът дължи преценка на всички конкретно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Твърди, че този правен въпрос е разрешен от въззивния съд в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.II ППВС № 4/1968г., в т. 3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по т. д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, в решение № 47/02.04.2014г. по гр.д. № 5159/2013г. на Трето г.о., в решение № 241/16.11.2012г. по гр.д. № 1618/2011г. на Трето г.о., в решение № 27 от 11.03.2013г. по гр.д. № 151/2013г. на Трето г.о., в решение № 147 от 14.06.2013г. по гр.д. № 151/2013г. на Трето г.о. и в решение № 256/04.11.2015г. по гр.д. № 1277/2015г. на Трето г.о..
Ищцата С. подава отговор на касационната жалба, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, поради което е допустима.
Въззивният съд е приел за установено от приетите по делото доказателства, че процесното досъдебно производство е продължило около 1 година и 6 месеца /образувано е на 27.07.2016г., лицето е привлечено като обвиняем на 15.11.2017г. и е приключило на 17.01.2018г. с мнение за предаване на обвиняемия на съд/; съдебното производство е продължило около 1 година - обвинителният акт е внесен в съда на 17.01.2018г., като съдебното производство пред двете инстанции е приключило на 14.02.2019г. с оправдателна присъда, т.е. общо наказателното производство е продължило около 2 години и 6 месеца. Взетата мярка за неотклонение е "парична гаранция". Намерил е за установено също, че ищата не е осъждана и няма криминалистически регистрации. Престъплението, за което е повдигнато обвинението / чл. 205, ал. 1, т. 1 НК вр. с чл. 201 НК – длъжностно присвояване/ е наказуемо с „лишаване от свобода“ до 5 години, поради което не е "тежко престъпление" по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. От показанията на разпитаните свидетели ПзОС е счел за установено, че процесното наказателно преследване е дало трайно отражение върху физическото и психично здраве на ищцата, която е служител на общинската администрация от 35 години с безупречна репутация, а повдигнатото обвинение е било разгласено от пресата в 2 местни всекидневника. След случилото се ищцата се затворила в себе си, ограничила контактите си, спряла да излиза. Колегите и съседите започнали да гледат с недоверие на нея. Коментирали изнесеното в местните медии. Уронено било доброто й име в обществен и в професионален план. Не можела да спи през нощта. Укорявала се за това, че е посрамила семейството си пред обществото и че семейството й ще ходи с наведена глава. Започнала да вдига кръвно налягане и да посещава лекар. Преди всяко съдебно заседание взимала успокоителни, както и лекарства за сън преди лягане, като и понастоящем пие антидепресанти. Въз основа на горепосочените факти, въззивният съд е счел, че паричният еквивалент на неимуществените вреди от процесния деликт е сумата 6 000лв.. Посочил е, че макар престъплението, за което ищцата е обвинена да не е "тежко" по смисъла на закона, наказателното производство не е приключило в разумен срок, като досъдебното производство е продължило около една година и шест месец. Мярката за неотклонение, не е ограничила личната свобода на ищцата. Счел е, че незаконното обвинение е дало сериозно отражение върху психиката на ищцата и върху нейното здравословно състояние. Посочил е конкретните обстоятелства, които са от значение за определения размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди: възрастта на ищцата /60 годишна възраст/, предполагаща по - бавно и по - тежко преодоляване на последиците от едно наказателно преследване отколкото младия човек, вкл. медийното разгласяване в малкото населено място, и конкретните проявления на наказателната репресия върху психичното и цялостното й здравословно състояние при неотшумели и понастоящем последици; общественото и професионално положение на ищцата - уважаван човек в обществото, с добро име и с чисто съдебно минало, и самоукоряването на пострадалата за това, което ще причини на семейството си, което е зачел като най – тежкото проявление на наказателната репресия. Посочил е, че независимо, че по делото няма медицински документи за увреденото здраве на ищцата /в много случаи такава медицинска документация липсва, тъй като лицата не прибягват до лекарска помощ или прилагат самолечение, както е в настоящия казус/, този факт е установен от неопроверганите от другите доказателства свидетелски показания.
Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице релевираните от ответника основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният от касатора - ответник правен въпрос осъществява общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е от значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение. Той е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, която е безпротиворечива, част от която цитирана в касационната жалба, вкл. задължителната такава. ПзОС е посочил кои установени по делото конкретни обстоятелства съобразява при определяне на размера на претендираното обезщетение, подробно очертани по-горе, изпълнявайки задължителните постановки на ППВС № 4/1968г., поради което не е осъществено релевираното противоречие с последното. Не е налице и противоречие с т.3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото Прокуратурата на РБ не е навела довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца /направеното възражение е бланкетно, без посочени конкретни обстоятелства/, което да не е съобразено от съда, като същевременно по делото не е установено наличие за процесния период на други паралелни наказателни производства срещу ищцата, завършили с оправдателна присъда или прекратяване на посочените в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ основания, за да е небходимо да се съобразяват вредите от всички тях при индивидуализиране на обезщетението за процесното незаконно обвинение с оглед определяне интензитета на последните.
Съобразявайки всички конкретни обстоятелства от значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди по справедливост, обсъждайки ги в тяхната съвкупност и взаимовръзка в мотивите на съдебното решение, въззивният съд е определил справедливия му размер, в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не са налице и основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК – вероятна нищожност или вероятна недопустимост на атакуваното въззивно решение.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 650лв., съставляваща платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 43 от 15.06.2021г. по в. гр. дело № 309/2021г. на Пазарджишки окръжен съд в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на С. С. С., ЕГН: [ЕГН], сумата 650 лв. – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |