Р Е Ш Е Н И Е № 128 гр. София, 07.12.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при секретаря Ина Андонова изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 4841/17г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. С. от [населено място], Софийска област, срещу въззивно решение № 216 от 05.06.17г., постановено по в.гр.д.№ 60/17г. на Софийския окръжен съд, ІІ с-в, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: при предявен иск по чл.108 ЗС за признаване изключителна собственост и предаване владението на недвижими имот, подлежи ли той на отхвърляне изцяло, ако бъде установено, че ищецът притежава само идеални части от имота, а останалите идеални части са собственост на ответника или искът следва да бъде уважен до размера на притежаваните от ищеца права. Ответникът по жалбата изразява становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното: С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 124 от 21.07.16г., постановено по гр.д.№ 944/15г. на Елинпелинския районен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от С. Г. С. против И. Н. С. обективно съединени искове с правна квалификация чл.108 ЗС за установяване, че ищецът е изключителен собственик на УПИ ІІІ-430 в кв.5 по плана на [населено място], с площ от 680 кв.м., заедно с построените в него лятна кухня, плевня и други подобрения; на УПИ VІ-338 в кв.42, с площ от 875 кв.м., заедно с построената в него масивна жилищна сграда на един етаж и на УПИ VІІ-338 в кв.42, с площ от 930 кв.м. и за осъждане на ответницата да му предаде владението върху имотите. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че процесните имоти са принадлежали на Г. С. Т., който след смъртта си на 21.12.1989г. е оставил за свои наследници по закон трима синове – Б. Г. С., Ц. Г. С. и С. Г. С.. През 1991г. между тримата е сключена съдебна спогодба по гр.д.№ 165/1991г. на Елинпелинския районен съд, по силата на която процесните имоти са поставени в дял на ищеца в първоинстанционното производство С. С., който е уравнил дяловете на братята си парично. Страните по настоящото дело са бивши съпрузи, които са били в брак от 17.10.1985г. до 17.12.2014г., прекратен с развод по взаимно съгласие с решение по гр.д.443/14г. на Елинпелинския районен съд. Съгласно одобреното от съда споразумение между тях придобитият недвижим имот по време на брака, представляващ семейно жилище в [населено място], [улица] остава в обикновена съсобственост. От сключването на брака двамата са живели в жилищната сграда, като ответницата и понастоящем живее там. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че след смъртта на Г. Т. всеки от синовете му е придобил по наследство правото на собственост върху съответната идеална част от наследствената маса, по отношение на която ищецът е изключителен собственик и тя е негово лично имущество съгласно чл.22, ал.1 СК. За разликата над този размер /идеалните части на другите двама съделители/ е прието, че процесните имоти са придобити в режим на съпружеска имуществена общност от бившите съпрузи възмездно чрез уравняване на дяловете, което се презюмира, че е извършено със семейни средства. Твърдението на ищеца, че суми за уравнение на дяловете при спогодбата не са изплащани е прието за недоказано, респ. че материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ/съдебно-спогодителния протокол/ не е опровергана. Посочено е също, че в случай на неплащане на уравненията на дяловете съдебната спогодба не подлежи на обезсилване “ех lege”, а може да бъде развалена по реда на чл.87, ал.3 ЗЗД единствено по искане на съделителя кредитор по вземането за уравнение на дела, което не е сторено, но не и от съделителя длъжник, поради което ответникът по настоящото дело не може да черпи права от собственото си недобросъвестно поведение. Изложени са и допълнителни съображения, че дори ответницата да не притежава права върху имотите по силата на възмездна сделка, тя притежава такива наред с ищеца по силата на изтекла в полза на двамата съпрузи още през 2001г. придобивна давност. По поставения правен въпрос, обусловил изводите на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира следното: При съсобственост правото на собственост върху вещта се съпритежава от няколко лица. Нормата на чл.31, ал.1 ЗС гарантира правото на всеки съсобственик да ползва общата вещ и задължението на всеки да не пречи за упражняване на правото на собственост на останалите съсобственици според правата им. Искът по чл.108 ЗС гарантира съдебна защита на това право на съсобственика в обема на притежавания от него дял. Макар и в обем на идеална част, правото на собственост на съсобственика включва трите правомощия – да се владее собствената идеална част, да се ползва съвместно с другите съсобственици и да се разпорежда с нея при известни ограничения, предвид правото на изкупуване. Исковете по чл.32, ал.1, чл.32, ал.2 и чл.34 ЗС не могат да заместят защитата, която дава искът по чл.108 ЗС, тъй като не осигуряват предаване на владението на съсобствената идеална част, което се постига с ревандикационния иск. Когато ищецът претендира да е собственик на цялата вещ, а по делото се установи наличие на съсобственост между него и ответника, съдът следва да уважи ревандикационния иск до обема на притежаваните от ищеца права върху вещта, а не да отхвърля иска изцяло, тъй като в този случай той не би могъл да предяви повторно иск за тези си права на същото основание поради преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение спрямо фактите, на които е основана претенцията и които ищецът е длъжен да изчерпи в рамките на предявеното основание. Предвид отговора на поставения правен въпрос се налага изводът, че въззивният съд неправилно и в нарушение на материалния закон приел, че предявените искове подлежат на отхвърляне изцяло, независимо от обстоятелството, че 2/3 ид.части от процесните имоти принадлежат на ищеца (1/3 ид.част по наследство и 1/3 ид. част от прекратената съпружеска имуществена общност), вместо да уважи исковете до този размер. Неоснователни са доводите на касатора, че бившата му съпруга не притежава никакви права върху имотите, тъй като в съдебната спогодба от 1991 г. съделителите са заявили, че с нея са уредили всички имуществени отношения във връзка с процесните имоти и нямат претенции един към друг при условие, че съделителят С. Г. С. заплати държавната такса в размер на 511,80 лв., а доколкото доказателства за плащането на таксата по делото липсвали, имуществените отношения не са били уредени и съдебната спогодба не е влязла в сила. В случая след сключването на съдебната спогодба касаторът се е снабдил с констативни нотариални актове за всеки един от трите имота на основание чл.483, ал.1 ГПК /отм./, при издаването на които районният съдия е извършил проверка за наличието на необходимите предпоставки за това, като наред със съдебно-спогодителния протокол е била представена и вносна бележка за внесена държавна такса. Освен това районният съд не би могъл да издаде заверен препис от този протокол на страните, ако дължимата държавна такса не е платена, нито касаторът е могъл да се снабди с констативни нотариални актове за имотите без наличието на такъв препис, а при неплащане на дължимата държавна такса тя е следвало да бъде събрана принудително. Правноирелевантен за пораждане действието на съдебната спогодба и за правата на страните е доводът, че след нейното сключване през различни периоди от време в жилищния имот са живели синовете на единия от братята на касатора и са правили подобрения в него. След като ответницата е придобила 1/3 ид.част от имотите на посоченото основание, тя не е могла да придобие тази част повторно и по давност, нито е могла да придобие някаква част от притежаваните от ищеца права върху тях на оригинерно основание, тъй като съгласно чл.115, б.”в“ ЗЗД, вр. с чл.84 ЗС давност между съпрузи не тече. С оглед изложеното и на основание чл.293, ал.1 и 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която предявените искове са отхвърлени за 2/3 ид.части от процесните имоти, като вместо него се постанови друго, с което предявените искове бъдат уважени до размер на 2/3 ид.части от тях. В останалата му част въззивното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на спора въззивното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, като на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на касатора сторените от него разноски за всички инстанции в размер на 448 лв., изчислени съобразно уважената част от исковете и по компенсация. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : О т м е н я въззивно решение № 216 от 05.06.17г., постановено по в.гр.д.№ 60/17г. на Софийския окръжен съд, ІІ с-в, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която предявените искове са отхвърлени за 2/3 ид.части от процесните имоти и в частта за разноските и вместо него постановява: П р и з н а в а за установено по отношение на И. Н. С. от [населено място], Софийска област, с ЕГН [ЕГН], че С. Г. С. от [населено място], Софийска област, с ЕГН [ЕГН], е собственик на 2/3 ид.части от следните недвижими имоти: 1. Дворно място с площ от 680 кв.м., съставляващо УПИ ІІІ-430 в кв.5 по плана на [населено място], [община], Софийска област, при съседи: улица, Н. Б., Б. П. В. и наследници на Ц. Г., заедно с построените в него лятна кухня, плевня и други подобрения; 2. Дворно място с площ от 875 кв.м., съставляващо УПИ VІ-338 в кв.42 по плана на [населено място], [община], Софийска област, при съседи: от две страни улица, Г. С. Т., заедно с построената в него масивна жилищна сграда на един етаж, със застроена площ от 89,6 кв.м. и приземен етаж от 60 кв.м. и 3. Дворно място с площ от 930 кв.м, съставляващо УПИ VІІ-338 в кв.42, по плана на [населено място], [община], Софийска област, при съседи: от две страни улица и С. С.. О с ъ ж д а И. Н. С. да предаде на С. Г. С. владението върху 2/3 ид.части от описаните имоти на основание чл.108 ЗС. П о т в ъ р ж д а в а въззивното решение в останалата му част, с която исковете са отхвърлени за 1/3 ид.част от имотите. О с ъ ж д а И. Н. С. да заплати на С. Г. С. сумата 480 лв./четиристотин и осемдесет лева/ разноски за всички инстанции. ПРЕДЕСДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: