Р        Е        Ш       Е       Н       И        Е                                                           № 227                                        София, 29 април 2010 година                                           В   И М Е Т О    Н А     Н А Р О Д А               Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в съдебно заседание на тринадесети април две хиляди и десета година, в състав:                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вероника Имова                                                            ЧЛЕНОВЕ: Фиданка Пенева                                                                                Кети Маркова   при секретар Л. Гаврилова и с участието на прокурор от ВКП – Р. Карагогов изслуша докладваното от съдията Ф. Пенева  наказателно дело № 88/2010 г.     Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Н. С. Г., чрез упълномощения му представител – адвокат В от Кюстендилски адвокатски колектив, срещу въззивно решение № 207/1.12.2009 година по в н о х д № 213/2009 година постановено от Великотърновския апелативен съд, с което е изменена присъда № 17/12.06.2009 година по н о х д № 251/2009 година на Ловешкия окръжен съд. В жалбата са въведени всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 НПК. По основанието за допуснато съществено процесуално нарушение се твърди, че мотивите към обжалвания съдебен акт са изградени на базата на предположения, в нарушение на чл. 303 ал. 1 НПК. Възразява се срещу начина на формиране на вътрешното убеждение, поради необсъдени противоречие между някои от доказателствата по делото и превратно тълкуване на други. По основанието за нарушение на материалния закон не се излагат съображения, а по това за явна несправедливост на наказанието се твърди, че не са обсъдени смекчаващите отговорността обстоятелства. В съдебно заседание подсъдимият Г, редовно призован, не се явява. Неговият з. – адвокат Р представя писмена защита, в която по основанието за допуснато нарушение на закона отново развива доводи за процесуални нарушения – подсъдимият е признат за виновин въпреки липсата на доказателства. По основанието за допуснати процесуални нарушения се твърди, че не е съобразено от съда наличието на ABS – система в управляваната от подсъдимия процесна кола, което е основната техническа причина да не остават спирачни следи, както и това, че не е установено мястото на удара, от който е причинена смъртта на пострадалата, като задължителен елемент при изясняване на фактите и обстоятелствата относими към предмета на доказване при транспортните престъпления и в частност, в конкретния случай за установяване вината на подсъдимия. Защитата се позовава и на допуснато нарушение по чл. 13 ал. 1 НПК – неизпълнени задължения на инстанциите по фактите за разкриване на обективната истина, като по-конкретно се възразява срещу отказа да се допусне допълнителна задача към експертите за установяване на механизма на произшествието. Вместо това, без да има специални технически познания, на въпросите на защитата към експертите, отговор е даден от състава на решаващия съд. В писмената защита се възразява срещу това, че съдилищата са обсъждали предимно обвинителни доказателства, а доколкото са подложили на анализ обясненията на подсъдимия, са ги отхвърлили на базата на психологически анализ на поведението и възприятията му, без експертно становище по тези специални въпроси от сферата на науката. Направено е искане да се отмени въззивното решение и се оправдае подсъдимия или, в условията на алтернативност, делото се върне за ново разглеждане, с указания за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. От редовно призованите граждански ищци и частни обвинители – П. Ц. , Г. С. и С. П. , се явява само Г. С. и повереникът на всички – адвокат Х от Ловешкия АК. Последният представя писмена защита, в която обсъжда само касационната жалба и твърди, че тя не отговаря на изискванията на НПК, поради което следва да бъде оставена без разглеждане. За явяването си пред касационната инстанция се претендират направените разноски за адвокатско възнаграждение, с приложено пълномощно.   Прокурорът дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне на въззивното решение в сила.   Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:   Жалбата е неоснователна.   С цитираната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 17.11.2008 година на главен път гр. Я.. Гложене, преди моста на р. Вит, при управление на л.а. „Форд Ескорт” е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20 ал. 2, изр. 2 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Г. на 74 години от с. Г., като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата - прест. по чл. 343а, ал. 1, б. „б” във вр. с чл. 343, ал. 1, б. „в” и чл. 342, ал. 1 НК. Наложено му е наказание една година лишаване от свобода, условно, с тригодишен изпитателен срок, както и една година лишаване от право да управлява МПС. Осъден е да заплати по 20 000 лева обезщетение за причинените неимуществени вреди на наследниците на пострадалата-П. Ц. и Г. П. и 40 000 лева на С. Г. , както и съответната държавна такса и разноските направени от ищците по делото. Разпоредил се с веществените доказателства. Въззивният съд изменил тази присъда само в санкционната й част, като на основание чл. 55, ал. 1, б. „б” от НК, заменил наказанието лишаване от свобода с наказанието пробация, в размер на по една година за наложените пробационни мерки по т. 1 и 2 от чл. 42а ал. 1 НК, с периодичност – два пъти седмично за изпълнение на мярката задължителна регистрация по настоящ адрес. В останалата част потвърдил присъдата на първата инстанция. При проверката по делото по въведените касационни основания се установи, че изводите на инстанционните съдилища са правилни. Подсъдимият не е извършил деянието при условията на чл. 15 НК и следва да носи наказателна отговорност по повдигнатото обвинение, защото непредотвратимостта на удара между управлявания от него автомобил и пострадалата Н. Г. не се дължи на случайно деяние, а на виновно поведение от с. на жалбоподателя и подсъдим Г. При установените факти от съдилищата по същество, относно механизма на произшествието и момента на възникване на опасността за водача на лекия автомобил, потвърдени и при проверката на доказателствата – комплексната автотехническа експертиза, правните изводи са основани на изчерпателно изяснена фактическа обстановка по делото. Изяснен е основният въпрос по делото – от кой момент е възникнала необходимостта за дееца да реагира на създалата се опасна пътна обстановка, за да изпълни задължението си по чл. 20 ал. 2, пр./изр./ 2 от ЗДвП, чрез намаляване на скоростта или спиране. Установено е, че подсъдимият е имал обективната възможност да възприеме пострадалата и козите й от 65 метра. Той е намалил скоростта на движение на автомобила си до 40 км/ч, но това не е било достатъчно да за да спре при движението от с. на пострадалата – една-две крачки в ляво по посоката на движението си. Експертите са установили, че за да може да спре, с оглед на посочените обстоятелства, е следвало скоростта на колата му да е 30 км/ч. Спорният въпрос по делото е: бил ли е длъжен подсъдимият да предвиди посоченото поведение от с. на пострадалат или не, с оглед отговорността му по обвинение в непредпазливо престъпление. Още пред първоинстанционният съд, защитата на подсъдимия се е позовала на съдебна практика /р. № 708/75 г. по н.д. № 609/75 г на ІІІ н. о. при ВС на РБ/, в което е прието, че движещият се по банкета пешеходец не представлява препятствие или опасност за движението и от него не може да се очаква неправомерно поведение, поради което водачът на МПС не е длъжен да взема предохранителни мерки с изключение на случаите когато пешеходците са деца. При отговорът на поставения въпрос, инстанционните съдилища са отчели следната специфика на случая – към момента на удара, пострадалата вече се е била озовала на мостчето, на което няма банкет, за разлика от пътя преди него; надзора над козите пред нея предполагал отклонение от посоката й на движение, както в конкретния случай, с 1,20 м. от дясно на ляво. Подсъдимият не оспорва, че е възприел пешеходката и козите и затова намалил скоростта на движение. Той не спори, че е видял описаното движение на пострадалата в ляво, към автомобила му, но твърди, че не е могъл да спре, тъй като тя се оказала в опасната му зона. Именно това е бил длъжен да предвиди подсъдимият, с оглед на обстоятелството, че пострадалата се е движела след козите, за да ги преведе през моста и да ги предпази от следващият я автомобил. Водачите са задължени да вземат мерки за безопасност, като намалят скоростта или спрат когато възникне опасност за движението или от логическото развитие на една пътна ситуация ще настъпи рязка промяна в условията на движение. Ето защо, аварийното задвижване на спирачната система от подсъдимия, едва в момента на озоваване на пострадалата пред автомобила, с движението й в ляво, е несвоевременно и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат в нарушение на чл. 20 ал. 2, пр. 2 ЗДвП. Настоящият състав намира, с оглед на фактите по делото, че нарушението на правилата за движение от с. на подсъдимия се дължи не на разсейване, а на подценяване на усложнената пътна обстановка – път без обичайното място за пешеходци, /липсата на банкет/ задължението на пострадалата да преведе козите през мостчето и да ги опази от следващият я автомобил. От обясненията на подсъдимия личи неговата необоснована субективна увереност към момента на инцидента, че пострадалата ще се движи само крайно в дясно на пътното платно върху моста, по посока на движението си. Той не е съобразил, а е бил длъжен да предвиди отклонението в ляво на пострадалата, поради наличието на пътното платно на нейните кози. Тази субективна увереност у подсъдимия, че пострадалата не е опасност за движението на пътя е довело до подценяване на създадената пътна ситуация и е попречила на подсъдимия да вземе правилното решение, за да я предотврати, след като е могъл и е бил длъжен да го стори. Затова правилно е прието от инстанционните съдилища, че той следва да носи отговорност за нарушение на чл. 20 ал. 2, изр. /пр./ 2 ЗДвП. Поради изложеното е неоснователна тезата на защитата, че са налице правни пороци при формиране на вътрешното убеждение на съда постановил обжалвания съдебен акт, относно вината на подсъдимия за причинения престъпен резултат. В съответствие с изискванията на чл. 14 ал. 1 НПК, решението за доказана непредпазлива вина в поведението на подсъдимия е взето на основата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Освен това, въззивният съд аналитично е преценявал целия обем от събраните доказателства, които не е тълкувал еднопосочно, превратно или изопачено, а в законосъобразна логическа последователност. Поради това е неоснователен упрекът на защитата, че съдилищата са предпочитали обвинителни пред защитни доказателства. Законосъобразността на въззивното решение се оспорва и от гледна точка на задължението на съда да проявява процесуална активност при събиране на доказателствата, необходими за разкриване на обективната истина. ВКС, в настоящия си състав, счита, че не е било необходимо допълнително изясняване на механизма на произшествието, както твърди защитата в писмените си съображения, тъй като в съдебното заседание пред първата инстанция, вещите лица устно са защитили компетентно и безусловно своите заключения за мястото на удара, скоростта с която се е движел подсъдимия към момента на удара и др. факти и обстоятелства, необходими за правилните правните изводи, свързани с вината на подсъдимия. Именно тези доказателства е интерпретирал в решението си въззивният състав. Не са налице и касационните основания за изменение на въззивното решение, чрез намаляване на наказанието. В тази посока нито в касационната жалба, нито в писмената защита се излагат съображения по това касационно основание. ВКС намира, че особено след редукцията на наказанието от въззивния съд, поради отчитане на здравословните проблеми на подсъдимия, основанието за явна несправедливост на наказанието не е налице. Поради изложеното и поради липса на правно основание за касационна отмяна на въззивното решение, с което е изменена в санкционната част присъдата на Ловешкия окръжен съд, обжалваното решение следва да се остави в сила.   Водим от горното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение     Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 207/1.12.2009 година по в н о х д № 213/2009 година постановено от Великотърновския апелативен съд, с което е изменена присъда № 17/12.06.2009 година по н о х д № 251/2009 година на Ловешкия окръжен съд. ОСЪЖДА на основание чл. 189 ал. 3 НПК подсъдимия Н. С. Г. с ЕГН ********** да заплати на частните обвинители и граждански ищци С. П. Г., П. С. Ц. и Г. С. П. разноските за адвоката, който ги е представлявал пред третата инстанция, така като са направени – общо в размер на 600 /шестотин/ лева, видно от пълномощното представено пред ВКС.   Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.         ПРЕДСЕДАТЕЛ:       ЧЛЕНОВЕ: