Р Е Ш Е Н И Е № 153 гр. София, 21 март 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети март, две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ :ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ:КЕТИ МАРКОВА ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при секретар ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора РУСКО КАРАГОГОВ изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. № 55/2011г. Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийска апелативна прокуратура срещу постановеното по внохд №647/2010г. решение на Апелативен съд /АС/ - София, с което е потвърдена присъда №461 от 21.12.2009г. на Софийски градски съд /СГС/, по нохд №1790/2007г. В касационния протест, изцяло възпроизвеждащ съдържанието на подадения пред въззивната инстанция протест се визират допуснати нарушения на процесуалния и материален закон. Бланкетно очертаната позиция се аргументира с несъответност на приетите от Софийски АС фактически положения на приобщения доказателствен материал и с неясно формулирана, произволна интерпретация на установените по делото обстоятелства, включени в предмета на доказване. Изразява се категорично несъгласие с формираните правни изводи в атакувания съдебен акт за субективните измерения на неправомерната дейност на З. Р.-М., обосновали неправилно заключение за престъпна съставомерност на инкриминираното поведение по чл.219, ал.4, вр.ал.1, вр.чл.26 от НК, като с волеизявлението, че подсъдимата е съзнавала общественоопасния характер на извършеното, предвиждала и желала настъпването на вредоносните последици, се мотивира наличен пряк умисъл. Предлага се правоприлагане на чл.354, ал.1,т.4, вр.чл.348, ал.1,т.т.1 и 2 от НПК. Недоволна от въззивното решение е останала и подсъдимата З. Р.-М., която в депозирана чрез своя упълномощен защитник жалба декларира касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК, без да релевира негови конкретни проявления. Подадена е касационна жалба и от процесуалния представител на конституираното в качеството граждански ищец търговско дружество [фирма], словно материализираща оплаквания за незаконосъобразна преквалификация на инкриминираното деяние по чл.219, ал.4, вр.ал.1 от НК. Излагат се подробни доводи за безспорна доказаност на обективните и субективни признаци на умишлената безстопанственост по чл.219, ал.4, вр.чл.219, ал.3, вр.чл.26 от НК, финализирали с твърдение, че дерогирането на наказателната материалноправна уредба от въззивния състав, предпоставя пороци на съдебния акт и в гражданската му част. В съдебно заседание на 10.03.2011г., прокурор при Върховната касационна прокуратура поддържа протеста. Подсъдимата З. Р. и упълномощеният от нея защитник, редовно уведомени не се явяват, като в представени по делото допълнителни писмени бележки се лансира тезата за стриктно спазване на законовите изисквания и охрана интересите на дружеството при реализираните продажби на недвижими имоти, и за липса на квалифициращото обстоятелство - „особено тежък случай” при лимитиране правните очертания на инкриминираното посегателство. В настоящата процедура гражданският ищец [фирма] участва чрез договорен адвокат, който в хода на съдебните прения моли за упражняване на касационните правомощия по чл.354, ал.1, т.4 от НПК - отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционния контрол, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда от 21.12.2009г., обявена по нохд №1790/2007г., СГС е признал З. Н. Р.-М. за виновна в това, че за времето от 25.04.2001г. до 05.06.2002г. в[населено място], в качеството си на длъжностно лице - изпълнителен директор на [фирма], не положила достатъчно грижи за управлението на повереното на приватизираното еднолично акционерно дружество общинско имущество и при условията на продължавана престъпна дейност извършила разпоредителни сделки с недвижими имоти, включени в дълготрайните му материални активи, от което последвали значителни щети за търговския субект в особено големи размери, на обща стойност 602 668,77 лева, като случаят е особено тежък - престъпление по чл.219, ал.4, вр.ал.1, вр.чл.26 от НК, поради което приложил Закона за амнистията, в сила от 22.04.2009г. На основание чл.304 от НПК подсъдимата е оправдана по повдигнатото обвинение за умишлена безстопанственост по чл.219, ал.4, вр.ал.1 от НК и за разликата до пълния размер на инкриминираната вреда от 644 308,77 лева. С визирания съдебен акт е отхвърлен и предявеният от [фирма] граждански иск срещу З. Р.-М. в размер на 602,668,77лева, поради изтекла погасителна давност, а в останалата му част до пълния размер от 644 308,77 лева като недоказан. С въззивно решение №382 от 01.12.2010г., АС-София е потвърдил изцяло постановената по нохд №1790/2007г., първоинстанционна присъда. По протеста на Софийска апелативна прокуратура. Съдържимите се в подадения протест оплаквания, че приобщените доказателствени средства налагат различна от описаната в атакувания съдебен акт фактология обуславят налична “необоснованост”- неспазване правилата на формалната логика при осъществената от решаващия орган оценка на доказателствата, която е извън обхвата на касационната компетентност. Върховният съд не може да подменя вътрешното убеждение на въззивната инстанция по фактите, включени в предмета на доказване. Същият е оправомощен да извърши проверка относно спазването на процесуалните предписания, гарантиращи правилното му формиране в съответствие с принципната разпоредба на чл.14 от НПК, при релевирани в тази насока изрични доводи, подкрепени от изискуемата фактическа и юридическа аргументация. В коментирания аспект не може да бъде разгледано бланкетно заявеното игнориране на процесуалния закон, индициращо на неяснота и неопределеност. Характеристики на отменително основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК не очертава и предложената от прокурора трактовка на значимите за повдигнатото обвинение обстоятелства, обективираща израз на изградена собствена позиция. Непосочването на конкретни процесуални нарушения при събирането и интерпретацията на съвкупния доказателствен материал, и на обезпечаващи ги данни обосновава процесуална недопустимост на наведените подробни възражения за несъответност на фактическите констатации във въззивното решение на инкорпорираните доказателствени източници и предпоставя необходимост от обвързващо съблюдаване на приетата от АС-София фактическа обстановка, при която настоящият касационен състав следва да обсъди фрагментарно представените съображения за относимото материално право. В рамките на установените в атакувания съдебен акт фактически положения контролираният съд правилно е приложил материалния закон. Инкриминираното поведение на З. Р.-М. се субсумира от обективните и субективни признаци на лимитираната от чл.219, ал.4, вр.ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК квалифицирана безстопанственост. Престъплението по чл.219НК съставлява неполагане на достатъчно грижи от длъжностно лице при ръководене, управление, стопанисване и запазване на повереното имущество, или при осъществяване на възложената му работа, реализуемо чрез фактически и юридически действия, или чрез бездействие. Според задължителната и константна съдебна практика изпълнителното деяние е свързано с преценката за констатирано нарушение или неизпълнение на конкретни права и задължения, произтичащи от действащи нормативни актове, от безспорни положения в науката и житейската практика, от общопризнати и утвърдени правила за съответната стопанска област. При несъобразяване на особения субект с очертаните изисквания и съществуваща причинна връзка с настъпилите общественоопасни последици - повреда или унищожаване на вещ /частично накърняване на нейната субстанция или засягането й до степен да бъде напълно негодна/, разпиляване на имущество /то не може да се ползва по предназначение или не е на разположение на стопанската организация/, и други значителни имуществени щети за предприятието или за стопанството; и при доказана вина,в предписаните форми е консумиран визираният престъпен състав /ППВС7/76г.,изм.с ППВС№6/84г. и ППВС№7/87г./ Описаните в съдебното решение неправомерни прояви на З. Р.-М., квалифицирани като непредпазлива безстопанственост сочат на сключени разпоредителни сделки с недвижими имоти, през периода от 25.04.2001г. до 05.06.2002г., в качеството на изпълнителен директор на [фирма] и на член на Съвета на Директорите /СД/ на [фирма] - собственик на 70% от акциите на приватизираното дружество с общинско имущество. В обсега на предоставения с решение №81/24.07.2000г. на С. общински съвет мандат и при формално съблюдаване волята на колективния орган на управление /СД/ при покупко-продажба на инкриминираното имущество да бъде соъбразявана данъчната оценка, подсъдимата дала съгласие да бъде прехвърлена недвижима собственост на представлявания от нея търговски субект /производствена база, ателиета, магазинни и складови помещения, находящи се в[населено място], на [улица], [улица], [улица], [улица], [улица] и [улица]/, като предоверявайки се на обслужващия дружеството консултант П. П., приела да получи несъответстваща на справедливата пазарна стойност на имотите, неизгодна продажна цена. При определяне на тези параметри мотивирано е споделена използваната от вещите лица в изготвените съдебни икономически експертизи, методика за анализ на пазарните аналози. Разпоредителните сделки с процесното имущество, включено в дълготрайните материални активи на приватизираното акционерно дружество са реализирани при игнориране на действащите по време на инкриминираното престъпление - Устав и Договор за управление №РД 15-490/11.03.1998г., вменяващи в задължение на З. Р.-М. осъществяваните административно-организационни и стопанско-разпоредителни функции да не водят до обедняване на търговския субект, и са предпоставили настъпилите за [фирма] имуществени вредни последици, в размер на 602 668,77 лева. Доказани са и визираните в особената норма на чл.219, ал.4, вр.ал.1, вр.чл.26 от НК субективни характеристики на инкриминираното посегателство. В пределите на очертаната от предписаното управленско поведение оперативна самостоятелност, подсъдимата не е положила необходимата грижа на добър стопанин при изпълнение на възложените от Съвета на директорите правомощия Същата е следвало да направи проверка на предложените от П. П. данни, инкорпориращи и дейност по запознаване с неговия екип, извършващ консултантски услуги, който не е притежавал компетентност за даване на достоверна, икономически и пазарно обоснована оценка на недвижими имоти. Пренебрегвайки предявените към нея изисквания за дължимо отношение към повереното й по силата на заеманото длъжностно качество общинско имущество, З. Р.-М. не е охранила интересите на [фирма] и възпрепятствала постъпване на справедлив паричен еквивалент в патримониума на дружеството, при сключване на инкриминираните договори с недвижими имоти, което реално довело до нецелесъобразното му ощетяване. В контекста на изложеното касационният състав не възприема декларацията на представителя на обвинителната власт за умишлено увреждане на представлявания от подсъдимата търговски субект, съпроводена с искане за саниране на неправилно очертаната правна квалификация, чрез отмяна на атакуваното съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане. В разисквания смисъл убедителна е аргументацията на въззивната инстанция, базираща се на приобщената доказателствена съвкупност, че инициативата за продажба на процесните имоти е на колективния орган за управление на [фирма] и че реализираните от З. Р.-М. действия са съобразени с визирания от Съвета на Директорите минимум за продажна цена. С проявен професионализъм е акцентирано на съществуващите дългогодишни служебни отношения на юридическия сътрудник П. с процесното дружество, предпоставили доверие към експертните му оценки; и на обстоятелството, че според спецификите на приватизационната процедура, подсъдимата не е имала достъп до заключенията на консултантска фирма [фирма]. Съгласно чл.2, ал1, т.1 от Наредбата за условията и реда за предоставяне на информация, съставляваща служебна тайна, при продажбите по Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, докладът на лицензираните оценители за обектите, подлежащи на приватизация, и приложенията към него, освен онази информация, която подлежи на публикация е служебна тайна и не се предоставя на управителните органи. В настоящия казус не са събрани доказателства за нарушение на тази забрана. Очертаната конкретика не обосновава изводи за целенасочено престъпно поведение на З. Р.-М. в пряка причинна връзка с настъпилите вреди за търговското дружество, за преследвани лично облагодетелстване и ползи за приобретателите на имотите; с ясно съзнание за обществената опасност на инкриминираното деяние и при предвидимост на общественоопасните последици - индиция за изискуемата се от чл.219, ал.3 от НК форма на вина. По жалбата на подсъдимата З. Р.-М.. Интерпретираната фактология, безусловно обезпечаваща консумиран от обективна и субективна страна престъпен състав на чл.219, ал.4, вр.ал.1 от НК, мотивира неоснователност и на касационната жалба на подсъдимото лице. Промяна в изведеното заключение не внасят доводите на защитата за стриктно спазване на нормативните предписания при прехвърлителните сделки с недвижими имоти, на които е даден подробен отговор в съобразителната част на касационното решение, при разглеждане на депозирания прокурорски протест. Некоректна е и лансираната теза за недоказаност на квалифициращия признак - „особено тежък случай” на инкриминираното престъпление. Анализът на доказателствената съвкупност за продължителния инкриминиран период; за броя на вредоносните договори; за размера на настъпилите имуществени щети за приватизираното акционерно дружество, значително надхвърлящ границите на „особено големите размери”; и отчетената в кореспондираща връзка груба и социално укорима небрежност, демонстрирана от З. Р. М., удовлетворява изискванията на чл.98, т.8 от НК- за изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. По жалбата на гражданския ищец [фирма]. Предложените в касационната жалба на търговско дружество [фирма] аргументи за незаконосъобразна преквалификация на инкриминираното посегателство от умишлена безстопанственост по чл.219, ал.4, вр.чл.219, ал.3 от НК, в престъпление по чл.219, ал.4, вр.ал.1 от НК, са неотносими към основанието, съдържанието и параметрите на претендираната гражданска отговорност. Те не сочат на накърнени права и интереси на встъпилата в наказателния процес страна,поради което ВКС не им дължи съответен коментар. Акцесорният характер на гражданския иск в наказателния процес предпоставя неговата зависимост от решаването на въпросите, свързани с повдигнатото обвинение, поради което и той поначало споделя неговата съдба. Когато подсъдимият бъде оправдан, понеже не се установява описаното в обвинителния акт или в частната тъжба деяние да е извършено противоправно или виновно, или не е доказано с нужния интензитет авторството на същото, предявената гражданско-правна претенция ще бъде отхвърлена. Гражданската отговорност обаче може да съществува и без да налице наказателна отговорност. Такива са случаите на престъпна обективна или субективна несъставомерност на инкриминираното деяние, при които не е изключен гражданският деликт; при погасена наказателна отговорност, поради изтичане на предвидената в наказателния кодекс давност; съответно при последвал Закон за амнистия, каквато е конкретиката по настоящото наказателно дело. Подобни съображения, преценени в корелация с обстоятелството, че предявеният в конкретния казус граждански иск е погасен по давност, предпоставя произнасяне във фактическите и правни очертания на посоченото основание за отхвърляне на гражданскоправната претенция. Атакуваният съдебен акт обективира правилно тълкуване на разпоредбите на чл.110-чл.115 от ЗЗД, регламентиращи института на погасителната давност; и съблюдаване на указанията на ВКС на РБ, дадени с ТР5/05.04.2006 г. на ОСГК и ОСТК, по д.№5/2005г. и ТР1/04.01.2001г., по д.№1/2000г. на ОСГК. Непозволеното увреждане, проявна форма на което е престъплението обуславя гражданска претенция за репариране на причинените имуществени и неимуществени вреди, и процесуална възможност за реализация по предвидения от закона ред, като неупражняването й в предписания в чл.110 от ЗЗД петгодишен давностен срок, погасява правото на обезщетение. Проблематиката за времевите предели на погасителната давност, и за основанията за спиране и прекъсване на давностния срок е разисквана от доктрината и съдебната практика. По категоричен начин е прието, че с оглед съдържимите се в чл.114, ал.3 от ЗЗД предписания, началният момент от който възниква вземането за вреди от непозволено увреждане е денят на откриване на дееца, като предвид обстоятелството, че в повечето случаи същият е известен, давността започва да тече от извършване на деликта /вземането става изискуемо, като длъжникът изпада в забава съгласно чл.84, ал.3 от ЗЗД/. Няма съмнение, че сред хипотезите, лимитативно изброени в чл.115 от ЗЗД, при които давност не тече, е и висящият съдебен процес за вземането. Видно от установеното по настоящото дело, инкриминираното престъпно деяние е осъществено през времето от 25.04.2001г. до 05.06.2002г., а воля за претендиране на гражданска отговорност от неговия извършител е изразена с предявения на 13.08.2007г., в съдебната фаза на наказателното производство граждански иск за имуществени вреди. Към посочения момент е била изтекла предвидената в закона погасителна давност, поради което и приетата за съвместно разглеждане гражданскоправна претенция, с оглед своевременно направените пред първостепенния и въззивен съд възражения за погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, се явява неоснователна. Мотивиран от изложеното ВКС формира вътрешно убеждение за липса на касационни основания, обосноваващи отмяна или ревизия на съдебния акт на въззивната инстанция, с който е потвърдена присъда №461/21.12.2009г., обявена по нохд №1790/2007 г., по описа на С. градски съд. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №382 от 01.12.2010г. на Апелативен съд - София, постановено по внохд №647/2010г. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.