О   П   Р   Е   Д   Е   Л   Е   Н   И   Е   № 490   София, 02.07. 2010 година     Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни две хиляди и десета година в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА   БОНКА ЙОНКОВА     изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 298/2010 година   Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на “Ю” АД срещу определение № 25 от 18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 584/2009 г. на Видински окръжен съд. С обжалвания акт е потвърдено постановеното от Видински районен съд разпореждане № 9* от 02.10.2009 г. по ч. гр. д. № 1673/2009 г., с което е отхвърлено подаденото от “Ю” АД заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата 60 000 лв., като част от сумата 732 000 лв., по нотариален акт за учредяване на договорна ипотека и договор за банков кредит, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението - 29.09.2009 г., както и за направените по делото разноски. Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага подробни съображения срещу извода на съда за недоказаност на претендираното вземане, предвид непредставяне на документ или извлечение от счетоводните книги на банката по смисъла на чл. 417, т. 2 ГПК, като счита, че с оглед основанието, на което е подадено заявлението – чл. 417, т. 6 ГПК /въз основа на ипотечен акт/, ангажирането на тези доказателства в случая не е необходимо. Освен това, аргументира становището, че дори и при липса на предпоставките по чл. 418, ал. 2 и 3 ГПК, съдът може да откаже единствено допускането на незабавно изпълнение и издаване на изпълнителен лист, но не и издаването на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. Допускането на касационното обжалване се поддържа на всички предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Според частния касатор, въззивното определение съдържа произнасяне по два съществени процесуалноправни въпроса: 1. – за обсега на съдебната проверка относно предпоставките по чл. 417, т. 6 ГПК и 2. – за правомощията на съда при липса на предпоставките по чл. 418, ал. 2 и ал. 3 ГПК да отхвърли единствено искането за допускане на незабавно изпълнение, като издаде заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. По отношение на първия въпрос се твърди противоречие в съдебната практика и противоречие със задължителната съдебна практика – ТРОСТК на ВКС № 1 от 2005 г., а по отношение на втория въпрос – противоречие в съдебната практика и значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по частната касационна жалба – Е. М. С. от с. А., Община В. не заявява становище по същата. Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - депозирана е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и срещу подлежащ на обжалване акт. С оглед мотивите на атакуваното определение, настоящият състав намира, че значим за изхода на конкретното дело по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е само първият поставен от частния касатор въпрос - за обсега на съдебната проверка относно предпоставките по чл. 417, т. 6 ГПК. По отношение на него е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като представените въззивни определения и актове на ВКС доказват противоречивото му решаване. Неоснователно е обаче твърдението за противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 1 от 2005 г. на ОСТК на ВКС. Тази практика касае въпроси, свързани със записа на заповед като менителничен ефект и е неотносима към правомощията на съда в производството по издаване на изпълнителен лист във връзка с всички останали документи, въз основа на които законът допуска принудително изпълнение. Вторият поставен в частната касационна жалба въпрос - за правомощията на съда при липса на предпоставките по чл. 418, ал. 2 и ал. 3 ГПК – не може да бъде определен като значим, тъй като не е обуславящ изхода на делото. Процесното заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е отхвърлено единствено по съображение, че не е доказано съществуването на самото вземане, а не неговата изискуемост, в която хипотеза биха били релевантни разпоредбите на чл. 418, ал. 2 и ал. 3 ГПК. Затова именно по този въпрос липсва произнасяне в атакуваното определение. Доколкото не е осъществена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, посоченият въпрос не може да обоснове допускане на касационното обжалване, поради което не следва да се обсъждат поддържаните във връзка с него основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По основателността на частната касационна жалба: За да потвърди първоинстанционното разпореждане за отхвърляне на подаденото от “Ю” АД заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата 60 000 лв. въз основа на нотариален акт за вписване на договорна ипотека във връзка с договор да банков кредит и договор за продажба на част от ипотекирания имот в полза на ответника по заявлението Е. М. С. от с. А., въззивният съд е приел, че по делото не са ангажирани доказателства за налично към датата на подаване на заявлението вземане на банката по процесния договор за кредит. Според решаващия състав, в съответствие с разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК, съществуването на твърдяното от банката-жалбоподател вземане по договора за кредит следва да бъде установено с документ или извлечение от счетоводните й книги. Настоящият състав намира, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено, но не по изложените в него съображения. Неправилно въззивният съд е преценявал основателността на заявлението за издаване на заповед за изпълнение с оглед предпоставките на чл. 417, т. 2 ГПК. Искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ответника Е. М. С., с което е сезиран Видински районен съд, е основано на разпоредбата на чл. 417, т. 6 ГПК. Това следва категорично както от документите, на които се е позовал заявителят в т. 12 от заявлението, така и от допълнителните изявления и информация по т. 14, където като основание за ангажиране отговорността на ответника е посочен фактът, че същият е закупил имот, върху който е учредена договорна ипотека. Аргумент в тази насока е и изричното позоваване на нормата на чл. 173, ал. 3 ЗЗД. В съответствие с тези твърдения и данни, въззивният съд е следвало да обсъди предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист единствено с оглед изискванията на чл. 417, т. 6 ГПК, т. е. налице ли е редовен от външна страна ипотечен акт, установяващ подлежащо на изпълнение вземане на заявителя срещу ответника по заявлението. При преценката на това основание са ирелевантни документите по чл. 417, т. 2 ГПК, а именно – документ или извлечение от счетоводните книги на банката, установяващи наличието на вземане по договора за кредит, във връзка с който е учредена ипотеката. Застъпеното в обратния смисъл становище от Видински окръжен съд е в противоречие с процесуалния закон. Независимо обаче от изложените мотиви, като краен правен резултат въззивното определение е правилно. Доколкото при основанието по чл. 417, т. 6 ГПК документът за издаване на заповед за незабавно изпълнение е самият ипотечен акт, то съществуването на претендираното вземане следва да се установява именно от този акт, а не от други документи. Тази предпоставка в настоящия случай не е налице. Ипотечният акт, на който се позовава банката-заявител – нотариален акт № 173 от 22.05.2001 г., том І, рег. № 2* дело № 2* г. на Н. Б. Т. , рег. № 1* установява съществуването на вземане на “Ю” АД по договор за кредит в размер на сумата 732 000 лв. към “С” ООД, гр. В., а не към ответника по заявлението Е. М. С.. С оглед на това, макар да е придобил част от ипотекирания имот, последният не е пасивно легитимиран по искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, т. 6 ГПК. Безспорно, съгласно чл. 173, ал. 1 ЗЗД, кредиторът има право да се удоволетвори от цената на ипотекирания имот, в чиято и собственост да се намира той. Това удоволетворяване, обаче, не може да се осъществи чрез заповедното производство. Ето защо, подаденото от банката-ипотекарен кредитор срещу настоящия собственик на имота заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е неоснователно и правилно е било отхвърлено. Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК   О П Р Е Д Е Л И :   ОСТАВЯ В СИЛА определение 25 от 18.01.2010 г. по ч. гр. д. № 584/2009 г. на Видински окръжен съд. Определението не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: