Р Е Ш Е Н И Е № 188 гр. София, 10.08.2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Надежда Трифонова при секретаря Г. Иванова в присъствието на прокурора Любенов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 937 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия С. К. И. против решение № 10256 от 27.07.2020 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 275/2020 г. В жалбата са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Твърди се, че първоинстанционният съд е приел за разглеждане и се е произнесъл по обвинителен акт, който не отговаря на изискванията по чл. 246 НПК; решението е постановено при липса на мотиви, тъй като не са били обсъдени поредица от доводи, наведени от защитника на подсъдимия; то представлява буквален препис на мотивите на първоинстанционния съдебен акт, а това не позволява да се разбере дали въззивната инстанция е изпълнила задълженията си, произтичащи от принципа за формиране на вътрешното съдийско убеждение по чл. 14 НПК; показания от досъдебното производство на ключови свидетели, разпитани в нарушение на правото на защита на подсъдимия, са били решаващи за признаване на виновността му по съответни пунктове от обвинението; съдът е възприел експертиза, изготвена в нарушение на чл. 152 НПК, не е назначил повторна експертиза по собствена инициатива и немотивирано е отхвърлил надлежно направеното искане от страна на защитника на подсъдимия; боравил е с предположения при разрешаването на съществени въпроси и не е изложил доводи откъде извлича умисъла на дееца за извършване на престъплението; допуснал е нарушение на закона, тъй като в справките-декларации липсва затаена истина по смисъла на чл. 255, ал. 1, т. 2 НК, а дължимият данък не е бил определен съобразно формулата, регламентирана в чл. 88, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за данък върху добавената стойност (ППЗДДС); по делото не е било установено сумите да са влезли в търговската дейност на дружествата; наложеното наказание е явно несправедливо поради наличието на законовите предпоставки за приложение на чл. 55 НК. Направени са искания в определена последователност - за отмяна на присъдата и въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на първата или на въззивната инстанция, както за изменение на въззивното решение, като се намали наложеното наказание на подсъдимия. В съдебно заседание защитникът (адв. Н.) поддържа жалбата с целия обем от доводи, изложени в нея. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и решението следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 4536 от 21.10.2019 г. на Благоевградския окръжен съд по н. о. х. д. № 592/2017 г. подсъдимият С. К. И. е признат за виновен в това, през периода от 13.03.2008 г. до 27.01.2015 г. в гр. Благоевград, при условията на продължавано престъпление, в качеството си на управител на „С.” ЕООД да е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 26 993.98 лева, като е затаил истина в подадени справки-декларации по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС) и в годишни данъчни декларации по Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО), поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК е определено наказание от три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено за срок от пет години, на основание чл. 66, ал. 1 НК и конфискация на ј от поземлен имот. Подсъдимият е оправдан за разликата до сумата от 28 343.98 лева като предмет на престъплението. Подсъдимият С. К. И. е признат за виновен и в това, за периода от 8.08.2013 г. до 18.01.2016 г. в гр. Благоевград, при условията на продължавано престъпление, като управител на „С. 1” ЕООД да е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения в големи размери – 10 049.70 лева, като е затаил истина в справки-декларации по ЗДДС и в годишни данъчни декларации по ЗКПО, поради което и на основание чл. 255, ал. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 54 НК е определено наказание от две години лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от пет години, на основание чл. 66, ал. 1 НК и глоба в размер на 2 000 лева. На основание чл. 23, ал. 1 НК е наложено общо наказание на подсъдимия, най-тежкото от определените – три години лишаване от свобода, към което са присъединени наказанията глоба и конфискация. Изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за срок от пет години, на основание чл. 66, ал. 1 НК. С решение № 10256 от 27.07.2020 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 275/2020 г. присъдата е потвърдена. Касационната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Въззивният съд е допуснал процесуално нарушение от категорията на т.нар. „абсолютни” нарушения – липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал.3, т. 2 НПК. Пренебрегнал е процесуалното си задължение, произтичащо от чл. 339, ал. 2 НПК, да изложи ясни, точни, изчерпателни и законосъобразни аргументи по всички основни фактически и правни въпроси, поставени от жалбоподателя за разрешаване пред него. Напълно основателно е твърдението, че възприетата фактическа обстановка на практика не разкрива собственото поведение на подсъдимия И., въз основа на което Софийският апелативен съд е направил заключение, че отделните деяния, включени като елементи на продължавана престъпна дейност, покриват съответен състав от престъплението по чл. 255 НК. От мотивите се установява последователно изложение предимно на факти, свързани със самите дружества. Пространно е отразена регистрацията на „С.” ЕООД и на „С. 1” ЕООД в търговския регистър и като данъчно задължено лице по ЗДДС. Изброени са съставените документи при осъществявани доставки на стоки втора употреба по смисъла на чл. 143 ЗДДС със специален ред на облагане (издадени фактури, отразени в дневника за продажби съгласно чл. 89 ЗДДС; протоколи с информацията по чл. 90 ППЗДДС; отчети съобразно изискванията по чл. 94 ЗДДС). По еднообразен начин са описани поредицата от сделки за продажба на автомобили през отделните данъчни периоди; сумата, платена в брой от всяко физическо лице на дружеството (освен авансово плащане от 500 лева по банков път - т. 4, относима към „ С.” ЕООД) и сумата, отразена във фактурата, която отговаряла на продажната цена по договора; подадени от счетоводителя справки – декларации за съответния данъчен период с отразени в тях данни въз основа на фактурата, която св. А. включил в дневника за продажби; обща стойност на „неосчетоводени продажби” за данъчния период; представени от дружеството по електронен път чрез счетоводителя годишни данъчни декларации по чл. 92 от ЗКПО с отбелязани приходи, декларирана „счетоводна” печалба, дължимия данък; неотчетени приходи през текуща година от данъчно задълженото лице (търговското дружество) при формиране на данъчния финансов резултат и дължимия корпоративен данък. Отразено е също, че реално дружеството е избегнало установяването и плащането на дължимия данък по ЗКПО. Еднотипното описание е довело съда до констатации за „обща стойност на неосчетоводени продажби”, а оттам и за размера на данъчната основа и за дължимия данък дори в случаите, когато за съответния данъчен период е била инкриминирана една сделка. Независимо, че изрично е възпроизвел съдържанието на чл. 19 и на чл. 22 от ЗКПО, съдът е изграждал констатации за деклариран размер на „счетоводна печалба”. Не удовлетворява условието да се изложат правно релевантните факти по конкретното дело изолирано вмъкнатите в цялостното изложение, че дружеството било представлявано от подсъдимия, че счетоводителят получавал ежемесечно счетоводните документи от подсъдимия, а по отношение на годишните данъчни декларации - за „недекларирана от подсъдимия” сума, с която следвало да бъде увеличен общият приход на дружеството. За част от продажбите съдът е посочил, че съответният договор бил подписан от подсъдимия И.. Защитникът обаче последователно е възразявал, че по делото не е установено дали сумите са постъпвали като приход в касата на дружеството, от кого и къде е извършено плащането. Въпросите имат съществено значение, тъй като данъкът поначало представлява онази част от паричните средства на данъчно задълженото лице, която то е длъжно да внесе в бюджета на държавата. Вследствие на престъпното деяние по чл. 255 НК деецът продължава неправомерно да осъществява фактическа власт или разпореждане върху паричната сума в големи (особено големи) размери на дължимия данък. Съдът обаче се е задоволил само бегло да отрази посредством общи формулировки, че сумите били платени в брой от купувачите. Факти, че паричните средства, приети като разлика между действително платеното и отразеното във фактурите, са останали налични в самото дружество, не е изложил. Не е представил и съображения защо приема, че само по себе си получаването на сума от съответно физическо лице, в т. ч. от подсъдимия, която не е влязла в касата или сметката на дружеството, покрива състава на данъчното престъпление. По същата линия защитникът е навеждал и възражения, основавайки се на обясненията на подсъдимия, че платената сума е включвала освен цената на автомобила и направени разходи; че някои от сделките са били сключвани чрез посредник и следователно, не е установено по какъв начин платеното е достигнало в същия размер до продавача. Надлежно формулираното възражение е било отхвърлено със съображенията, че по делото липсвали доказателства такива разходи да са били направени от подсъдимия след сключването на договорите и за тях не били представени доказателства, които да са били надлежно осчетоводени (л. 29). Мотивите на въззивния съд основателно предизвикват недоволството на жалбоподателя. Първо, възражението, респ. обясненията на подсъдимия, са били отхвърлени в разрез с презумпцията за невиновност по чл. 16 НПК. Една от основните последици от приложението й е уредена в разпоредбата на чл. 103 НПК, според която подсъдимият няма задължението да доказва възраженията си. Второ, Софийският апелативен съд е съд по фактите, поради което е бил длъжен да изложи мотиви защо счита, че фактически извършени разходи, дори ако не са документално отразени, в конкретния случай не оказват влияние върху размера на данъчните задължения, а оттам и върху престъпните последици – фактическо непостъпване в приход на бюджета на дължимите данъци. Защитата изрично е изтъквала и доводите, че основният състав по чл. 255, ал. 1 НК очертава формите на изпълнително деяние, изрично изброявайки и начините на извършване на престъплението; че по отношение на едно и също задължение не е възможно да се избегне плащането, ако задължението не е установено, защото в този случай то не е ликвидно. А на изпълнение подлежат ликвидни и изискуеми данъчни задължения. Двете форми могат да се осъществят и едновременно, ако напр. се осуетява установяването на едно задължение и се избягва плащането на друго правилно установено. Тезата, развита от защитата съвпада и с разясненията, дадени в ТР № 4/2016 г. на ОСНК на ВКС, които Софийският апелативен съд е бил длъжен да съобрази. В него изрично е подчертано - „…предмет са неустановените от органите по приходите (по вид или размер) или неплатените данъчни задължения”, „и когато поведението на дееца води до неустановяване на данъчните задължения, и когато – макар те да се установени, поведението му води до препятстване на плащанията им…”. На доводите на защитата в този аспект въззивният съд не е реагирал въобще. Разпоредбата на чл. 255, ал. 1 НК предвижда начините на извършване на престъплението по чл. 255 НК, които могат да се изразят в действие или бездействие в нарушение на данъчното законодателство. Мотивите на въззивния съд разкриват противоречие относно конкретния начин на извършване на престъплението от подсъдимия И.. На л. 25 са пресъздадени изводи на първоинстанционния съд, че по-голямата продажна стойност на автомобилите от посочената в договорите и фактурите „дали основание да се подадат декларации по ЗДДС и по ЗКПО с по-нисък приход и по-малък размер на счетоводната печалба (затаил истина)…, като по този начин….”. В крайна сметка, независимо от непрецизно изложената аргументация, подсъдимият И. е бил осъден с присъдата, която въззивният съд е потвърдил, за това да е извършил престъплението като е затаил истина в подадените декларации. Успоредно обаче Софийският апелативен съд е отбелязал, че „използването на посочените фактури в подадените СД, които прикриват действителната цена по сделките…представлява потвърждаване на неистина …” (л. 31). Противоречието по въпрос с решаващо значение – по кой точно начин е извършено престъплението, безусловно е накърнило правото на защита на подсъдимия. Ето защо, Върховният съд намира, че отсъствието на ясни, точни, изчерпателни и непротиворечиви мотиви, позволяващи да се проследи пътят, по който въззивният съд е вървял при формиране на вътрешното си убеждение е равносилно на липса на мотиви и представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК. Негова безусловна последица е отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. Това прави излишно да се представят съображения във връзка с останалите доводи на защитника.Те следва да бъдат внимателно обсъдени при новото разглеждане на делото от друг съдебен състав на Софийския апелативен съд. По изложените съображения Върховният касационен съд на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 10256 от 27.07.2020 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 275/2020 г. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд по съдебно заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: