Р Е Ш Е Н И Е № 234 София, 09 ноември 2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП П. ДОЛАПЧИЕВ, като изслуша докладваното от председателя П. ПАНОВА наказателно дело № 987/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на подсъдимия Н. Н. Р., депозирана чрез упълномощения му защитник – адв. П., срещу въззивна присъда № 115 от 10.05.2018 г., постановена от Софийски градски съд по ВНОХД № 1315/2018 г., с която е била отменена първоинстанционната оправдателна присъда от 22.03.2017 г. по НОХД № 22288/2012 г. по описа на Софийски районен съд и подсъдимият е бил признат за виновен в това, че на 27.03.2012 г. в [населено място], в сградата на 125-то СОУ „Проф. Б. П.”, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, отнел чужди движими вещи на обща стойност 142.20 лв. /сто четиридесет и два лева и двадесет стотинки/ от владението на Я. А. Д., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл. 194 ал.1 вр. чл. 63 ал. 1 т. 3 от НК му е наложено наказание пробация, с пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“ два пъти седмично за срок от 6 месеца и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от 6 месеца. В жалбата са релевирани касационните основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и 2 от НПК. В обхвата на претендираните нарушения на процесуалните правила се визира нарушено право на защита, тъй като подсъдимият не е могъл да разбере в какво е обвинен и какво деяние е извършил. Наведен е довод за бланкетни мотиви, за липсата на правен и задълбочен анализ на доказателствените източници, както и за липсата на конкретни съображения защо се отхвърлят обясненията на подсъдимия и се кредитират противоречивите показания на свид. М.. В тази връзка се сочат допуснати нарушения на чл. 305 ал. 3 и чл. 107 ал.3 от НПК. Оплакването за допуснато нарушение на материалния закон се обосновава с недоказаност на обвинението. Прави се искане за отмяна на въззивната присъда и постановяване на оправдателен съдебен акт, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание подсъдимият Н. Р. и неговият упълномощен защитник – адв. П., поддържат касационната жалба по наведените в нея основания и изложени в тяхна подкрепа съображения. Подсъдимият в право на лична защита заявява, че не се счита за виновен, а в последната си дума моли делото да се върне за ново разглеждане. Представителят на ВКП изразява аргументирано становище за неоснователност на жалбата и предлага на съда да я остави без уважение. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е неоснователна. Не се констатира да е налице соченото от защитата процесуално нарушение, изразяващо се в липса на задълбочен доказателствен анализ и изготвянето на бланкетни мотиви към въззивната присъда. Мотивите към въззивната присъда са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл. 339 ал.3 от НПК - от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства. Направен е обстоен, задълбочен и акуратен анализ на всички доказателствени източници и е обективирана волята на решаващия съд да кредитира оспорваните показания на свидетелката М., които правилно е приел че не представляват т. нар. „оговор“, и частично да отхвърли като недостоверни обясненията на подсъдимия, като ясно и недвусмислено е посочено защо въззивната инстанция не е възприела правните аргументи на първостепенния съд. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и категоричен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В присъдата си съдът е дал изчерпателен и обоснован отговор на всички възражения на защитата, касаещи доказателствените източници, съдържащи обвинителни доказателства, и е обосновал в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото – за виновността на подсъдимия Р. в извършване на инкриминираното престъпление. Фактическите констатации за инкриминираното деяние, залегнали в мотивите на присъдата, се основават на събраните по предвидения процесуален ред доказателствени материали, като задълбочено са обсъдени и обстоятелствено оценени всички противоречиви според защитата доказателства, съгласно изискването чл. 107 ал. 3 и ал. 5 от НПК. Извършената проверка на тяхната достоверност и надеждност, както и относимост към деянието, е довела съда до законосъобразно извършване на извода, че следва да се кредитират показанията на свид. И. М., прочетени по реда на чл. 281 от НПК. Контролираната инстанция е подложила на обстоен анализ изложеното от свидетелката и е стигнала до категоричното заключение, че заслужават доверие показанията й от досъдебното производство, приобщени по съответния процесуален ред. Въззивният съд внимателно е анализирал всички показания, давани от нея – на досъдебното производство и в съдебната фаза. Преценил е, че приобщените по реда на чл. 281 от НПК от досъдебното производство показания заслужават доверието на съда, тъй като са максимално конкретни, последователни и подробни и в тях свидетелката заявява истината. От показанията на свид. М. са установени преките й и непосредствени възприятия относно участието на подсъдимия в инкриминираното деяние. Правилно, съобразно разпоредбите на закона и константната съдебна практика въззивния съд е приел, че в случая показанията й не представляват „оговор“, въз основа на който е постановен осъдителния съдебен акт, тъй като тя не е дала показания единствено срещу подсъдимия, а е уличила и себе си, като е признала участието си в процесното деяние, независимо от процесуалното й качество на свидетел. Показанията й освен че са обсъдени и анализирани подробно и задълбочено поотделно, са преценени и в съвкупност с останалия доказателствен материал. Те в своята цялост сочат на синхрон с останалите гласни доказателствени средства – показанията на свидетелите А. и С., които описват активността на подсъдимия в преговорите за продажбата на двата телефона и фактът, че единият се е намирал у подсъдимия, както и за получената сума. В пълна мяра показанията на свид. М. съответстват и на частично кредитираните показания на свид. И. В. (приобщени по съответния процесуален ред), от които е установено, че подсъдимият и свид. М. са извадили всеки по един телефон, като един от тях е бил марка „Нокия“. Кредитираните показания на свид. М. съответстват и с тези на свидетелите Я. Д. и А. Д. (частично прочетени на основание чл. 281 от НПК), от които категорично е установено времето, мястото, вида и местоположението на отнетия мобилен телефон, както и частично с обясненията на подсъдимия. Съпоставката на показанията на свидетелите, обосноваващи обвинителната теза, от първоинстанционното и въззивно съдебно следствие, и от досъдебното производство след приобщаването им по съответния процесуален ред, е позволило на предходната инстанция да констатира липса на съществени противоречия в показанията на свидетелите по основните факти, подлежащи на доказване в настоящия процес. Изводът на съда за приета частична недостоверност на обясненията на подсъдимия е защитен в мотивите от анализа на доказателствата. Внимателно и обстоятелствено въззивната инстанция е обсъдила и съпоставила с останалите доказателствени източници обясненията на подсъдимия, приобщени по реда на чл. 279 от НПК, като е отчела двойнствения им характер и аргументирано е изложила съображенията си в коя част им дава вяра и е коя ги отхвърля. Фактическите изводи за авторството на деянието са обосновани с анализа на гласните доказателствени средства, които не страдат от процесуален порок. С крайните изводи на въззивния съд настоящият съдебен състав се солидаризира и не намира за необходимо да ги преповтаря. Право на съда е да прецени на кои доказателства да даде вяра и въз основа на кои да постанови съдебния си акт, стига да не извършва процесуални нарушения при допускането, събирането, проверката и оценката им. По делото не са допуснати такива. Съдът е дал убедителен и мотивиран отговор при оценката на доказателствата по реда на чл. 305 ал.3 от НПК, както по отношение на събраните от него доказателства, така и на тези, събрани на досъдебното производство, които е приобщил по реда на чл. 281 от НПК Обективни данни за нарушение на задължението на съда по чл. 107 ал.3 от НПК – да събира както разобличаващи, така и оправдателни доказателства, не са налице. Касационната проверка на атакуваната присъда не констатира въззивната инстанция да е придала на обвинителните доказателства смисъл, какъвто те нямат. Доказателственият анализ в случая е напълно законосъобразен, а в преценката на съда ВКС не би могъл да се намесва, освен ако не констатира нарушение на процесуални норми при анализа на доказателствата, каквито в случая не са налице. При проверка на съдържанието на обвинителния акт, сложил началото на настоящето наказателно производство, както и на съдопроизводствените действия на двете предходни инстанции, ВКС не констатира да са налице сочените в жалбата основания, попадащи в обсега на чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Не е налице допуснато съществено процесуално нарушение, довело до нарушено право на защита на подсъдимия, тъй като не се констатира нито обвинителният акт, нито въззивната присъда да страдат от непълнота или противоречия в посочени факти и обстоятелства, позволили на съответния орган да обоснове съставомерността на неговото поведение като престъпление „кражба”. Гаранция, че обвинителният акт ще изпълни предназначението си, е изискването на чл. 246 от НПК относно неговото съдържание. Следва да се има предвид, че фактите относно претендираното престъпление спрямо подсъдимия се посочват в обстоятелствената част на акта, която трябва да съдържа описание на времето, мястото и начина на извършване на престъплението, а диспозитивът на същия съдържа правната квалификация на деянието. Последното означава, че в него трябва да се посочи в най-синтезиран вид съставът на престъплението, в което се обвинява подсъдимия. Отнесени към конкретния случай, тези изисквания са били напълно съобразени при изготвяне на обвинителния акт относно престъплението по чл. 194 ал.1 вр. чл. 63 ал. 1 т. 3 от НК. Процесуалният документ съдържа изключително подробно описание на фактите по осъществяване на това деяние с посочване времето, мястото и начина на осъществяването му – влизането на подсъдимия в мъжката съблекалня, която не е била заключена, отнемането на мобилен телефон от джоба на панталоните на свид. Я. Д., марката и модела му, излизането от съблекалнята на физкултурния салон, заедно със свид. М., последващите действия по продажба на телефоните, мястото и лицата, на които ги е предложил, получената сума и др. Прокурорът е мотивирал максимално изчерпателно всички елементи от състава на инкриминираното деяние, запълвайки ги с конкретиката на фактите по делото. Посочването на тези обстоятелства е достатъчно пълно и ясно както в обвинителния акт, с което той отговаря на изискванията на чл. 246 ал. 2 от НПК и с оглед тълкуването, направено от ВКС с ТР №2/2002 г., така и във въззивната присъда, съобразно критериите на чл. 339 ал.3 от НПК. Следва да се отбележи, че мотивите към въззивния съдебен акт са много по-обстойни, тъй като те се постановяват след провеждането на съдебно следствие при събиране на доказателствата в тяхната пълнота. С оглед на това при констатираното съдържание на обвинителния акт, така и на въззивната присъда по делото ВКС не намира да е било допуснато съществено нарушение на правото на защита на подсъдимия, изразило се в невъзможността той да разбере в какво се състои обвинението срещу него. Освен това, от приобщените по надлежния процесуален ред на основание чл. 279 от НПК обяснения на подсъдимия, категорично се опровергава твърдението на защитата, че не е могъл да разбере в какво е обвинен и какво точно деяние е извършил. Подсъдимият Р. двукратно пред два съдебни състава категорично е заявил, че разбира в какво е обвинен (л. 74 и л. 168 от НОХД) Фактическата обстановка, приета от въззивния съд, се основава изцяло на доказателства, събрани и проверени в съдебно заседание с участие на подсъдимия и защитата му, поради което не може да се твърди, че е нарушено правото на защита на подсъдимия, поради това, че не е могъл да разбере в какво е обвинен и въз основа на какви доказателства. Доводът на защитата, че са налице данни за осъществено друго престъпление от подсъдимия, без да е уточнил и конкретизирал в какво се е състояло извършеното, са неоснователни (вероятно процесуалният представител е имал предвид деяние по чл.215 от НК). Наведените съображения, че не подсъдимият Р. е отнел мобилния телефон „Нокия“, а свидетелката М., която впоследствие му го е предала, и че той не е знаел предварително за нейните намерения, а е разбрал начина на придобиване на телефона след извършване на деянието, ВКС намира за неоснователни. Макар и да не е изложил подробни съображения за престъплението по чл.215 от НК, въззивният съд аргументирано е изложил изводите си за приложимото право. Вън от твърденията за това, че от доказателствата по делото не биха могли да се направят изводи за доказаност на обвинението спрямо подсъдимия Н. Р., в жалбата не се съдържат конкретни аргументи за неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. С оглед извършената проверка на реда за допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствения материал по делото, която не констатира нарушения на процесуалните правила за това, ВКС намери, че при правилно осъществена процесуална дейност последната инстанция по фактите аргументирано е изградила убеждението си по тях, а оттам и за приложимото право, като е определила справедливо наказание на подсъдимия. Въззивният съд на основание чл.55 ал.1 от НК е извършил замяна на предвиденото в чл.194 ал.1 вр. чл.63 ал.1 т.3 от НК наказание лишаване от свобода /без законоустановен минимум/ с по-леко такова – пробация, като е определил то да се изпълни чрез единствено двете задължителни пробационни мерки за срок от по 6 месеца, който е и минимално предвиденият в материалния закон. Предходната инстанция е била максимално благосклонна при отмерване на наложеното наказание, поради това направеното искане от защитата за неговото намаляване не само, че е неоснователно, но и законово недопустимо. Предвид изложените аргументи, настоящият съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на правомощията на касационната инстанция липсват основания за намеса в атакувания съдебен акт, поради което той следва да бъде оставен в сила. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 10.05.2018 г. на Софийски градски съд, постановена по ВНОХД № 1315/2018 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.