1 Р Е Ш Е Н И Е № 392/11 г. С. 10.01. 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и единадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА и при участието на секретаря Емилия Петрова изслуша докладваното от съдията Д. В. гр. дело № 891/ 2010 г. и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 560 от 7.06.2011 г. е допуснато касационно обжалване на решението от 2.03.2010 г., постановено по гр.д. № 746/ 2009 г. на Шуменски окръжен съд, с което е отхвърлен иска, предявен от Д. Й. и В. Й. против [фирма]- [населено място] за признаване на ищците за собственици на един апартамент- ап. № 51, втори етаж, вход 3 в сградата на [улица], [населено място]. Касационното обжалване е допуснато по въпросите дали съдът може служебно да се произнася по прекъсването или спирането на придобивната давност, както и по въпроса за задължението на съда да се произнесе по всички доводи и твърдения на ищците и да им даде съответната правна квалификация. По първия поставен въпрос становището на настоящия състав на ВКС е утвърдително. Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД, отнесена към придобивната давност по силата на чл.84 ЗС, забранява на съда служебно, без позоваване от страна на владелеца да приеме, че същият е станал собственик на това основание. След като възражението обаче е направено, за да провери дали е изтекъл съответният давностен срок, съдът следва да провери и дали този срок не е спрял да тече или не е бил прекъснат при някоя от хипотезите по чл.115 или чл.116 ЗЗД. Посочените разпоредби имат императивен характер, уредени са изчерпателно в закона и съдът е длъжен да ги съобрази ако са налице посочените в тях предпоставки, така че прилагането им не зависи от волята на страните. Основанията за спиране или прекъсване на давностните срокове са установени със закон и се прилагат както за погасителната, така и за придобивната давност. Тяхната уредба е съобразена с особените отношения, които съществуват между страните или с това, че субектът на правото не може да предяви иск за защита на застрашеното право по различни частни или общовалидни обстоятелства, определени по преценка на законодателя. По втория поставен въпрос следва да се посочи, че съгласно постоянната практика на ВКС по приложението на чл.188, ал.1 ГПК/ отм/, сега чл.12 и чл.236, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички искания и възражения на страните, както и да изложи правни изводи във връзка с установените фактически обстоятелства. Страната не е длъжна да даде правна квалификация на предявения иск или на направеното възражение, а да посочи само фактическите обстоятелства, на които основава твърдението си. Определянето на правната квалификация е дейност на съда по издирването и приложението на закона и следва да се направи още в доклада по чл.146 ГПК. С оглед на приетото по поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси по настоящото дело следва да се посочи, че обсъждайки по свой почин основанията за спиране или прекъсване на придобивната давност, на която са се позовали ищците, за да обосноват твърдението си, че са собственици на имота, възивният съд не е допуснал нарушение на закона и в тази насока няма основание за отмяна на решението. Правилно е решението на въззивния съд и в частта, с която е прието, че ищците не се легитимират като собственици по силата на закупуване на имота от М. К. и С. К., тъй като и самите им праводатели не са били собственици на същия имот. Това е така, защото предвид отричане със сила на пресъдено нещо правата на първия прехвърлител на имота Г. Г., всеки от следващите приобретатели също не е могъл да стане собственик на имота на производно основание като частен правоприемник, включително и ищците, които последни са закупили апартамента през 2004 г. От данните по делото е видно, че ищците са въвели и второ основание за легитимацията си като собственици, като са поддържали, че са придобили имота по давност като добросъвестни владелци, тъй като не са знаели, че купуват от несобственици. Д. им не е уважен и в тази част решението на въззивния съд също е правилно, тъй като ищците са придобили имота на 19.08.2004 г. и до предявяване на исковата молба на 15.07.2008 г. не е изтекъл необходимият петгодишен срок за придобиване на имота по давност при условията на чл. 70 ЗС. Въззивният съд правилно е отчел и обстоятелството, че е налице и прекъсване на давността през 2007 г. с предприемане на принудителни действия срещу ищците по изп. д.№ 127/ 2007 г./ стар № 462/ 2000 г./ за предаване владението на имота в полза на ответника. Тъй като не им достига собствено владение, ищците са поискали да присъединят владението на своите праводатели. Без да са зададени въпроси на ищците за уточняване на това твърдение по реда на чл.145 ГПК, възивният съд го е обсъдил само като искане за присъединяване владението на непосредствения праводател на ищците М. К.. Този извод е необоснован, тъй като по-късно- от писмените бележки пред първоинстанционния съд, става ясно, че ищците са се позовали и на владението на праводателя на М. К.- предходния приобретател Л. Б., който е бил в имота от 13.09.1999 г. до 12.05.2004 г. Поради допуснатото нарушение въззивният съд не е обсъдил може ли да се присъедини и срока на това владение, какво е било то по вид- добросъвестно, което позволява на ищците да допълнят срока на собственото си владение и да се позоват на 5 годишна давност или недобросъвестно, което изисква се съобразят и правилата за присъединяване на нееднородни владения, както и дали и по отношение на него не е имало основания за спиране или прекъсване на давността. Превратно са обсъдени и показанията на св. Т.Д. и Б. Б., които разясняват как собствениците са упражнявали фактическа власт върху апартамента, а именно чрез държане от трето лице за тяхна сметка. Становището на въззивния съд, че само при лично осъществяване на фактическата власт е налице владение, е в противоречие с чл. 63 ЗС. Независимо от посочените пропуски обаче като краен резултат решението на въззивния съд е правилно и следва да се остави в сила. С предприемане на действия по принудително изпълнение по изп.д.№ 127/ 2007 г./ бившето изп.д.№ 462/ 2000 г./ давността, която е текла в полза на ищците е прекъсната съгласно чл.116, б.”б” ЗЗД и изтеклият до този момент период на владение не се зачита. В случая намира приложение ППВС № 3/ 80г., според което давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а при наличието на висящност на изпълнителния процес прекъснатата вече давност се спира и не тече съгласно чл.115, ал.1, б.”ж” ЗЗД. Подобно прекъсване и спиране на давността е имало и при предприемане на предходните действия за принудително изпълнение по изп.д.№ 462/ 2000 г., образувано срещу първия купувач на имота Л. Б.. Същият не би могъл и в процеса, воден от него, да се позове /а това да ползва и следващите приобретатели на имота/ на придобиване по кратката давност като добросъвестен владелец, тъй като от момента, когато е закупил имота- 13.09.1999 г. до прекъсване на давността с образуване на изпълнителното дело № 462/ 2000 г. и получаване на призовка за доброволно изпълнение на 31.01.2001 г. срокът е по- малко от пет години. В обобщение следва да се приеме, че ищците не са придобили имота и на второто въведено от тях придобивно основание, а именно по давност, включително и с оглед довода им за присъединяване владението на предходните приобретатели, поради което искът им да бъдат признати за собственици правилно е отхвърлен и въззивното решение следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 293,ал.1 ГПК настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение Р Е Ш И ОСТАВЯ В СИЛА решението от 2.03.2010 г., постановено по гр.д. № 746/ 2009 г. по описа на Шуменски окръжен съд. Осъжда Д. М. Й.- ЕГН [ЕГН] и В. Й. Д.- ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място] да заплатят на [фирма], [населено място] разноски по делото за производството през ВКС в размер на 1800 лв. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: