Р Е Ш Е Н И Е № 20
Гр.София, 25.02.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети февруари, 2022 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА
При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора БЕНЧЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1083/21 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №5/22.04.21 г., постановена от ОС-Сливен /СлОС/ по Н.Д.601/19 г., подсъдимите П. Т. С. и М. Т. С. са признати за виновни и осъдени за извършени от тях престъпления по чл.278,ал.6, пр.посл.НК и вр.чл.54 НК са им наложени наказания лишаване от свобода за срок от по три години, чието изтърпяване е отложено на основание чл.66,ал.1 НК за срок от по пет години, както и глоба в размер на по 3 000 лв. На основание чл.278, ал.7 НК е отнет в полза на държавата предметът на престъпно посегателство.
Тази присъда е потвърдена с решение №64/29.10.21 г.,постановено от АС-Бургас /БАС/ по В.Н.Д.20212000600139/21 г.
Срещу постановения второстепенен съдебен акт са постъпили лични жалби от двамата подсъдими и жалба, изготвена от упълномощен пред тази инстанция техен професионален защитник. Развити са касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 НПК. Иска се на първо място отмяна на атакуваното решение, прекратяване на наказателното производство и оправдаване на дейците. Алтернативно се настоява за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимите и техният защитник, редовно призовани, не се явяват. Не заявяват и никакво становище по жалбите си.
Представителят на ВКП моли решението да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид депозираните жалби и изразените в тях съображения, като прецени становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с всички материали по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:
Преди да пристъпи към разсъждения по допустимите за разглеждане възражения, висшата инстанция по наказателни дела не може да не отбележи предварително множеството упреци, отправени от атакуващите страни, относно процесуалната и материалноправна незаконосъобразности на актовете на съдилищата по същество. В голяма част от жалбите присъстват оплаквания по процесуални и материалноправни въпроси, които не само са обсъдени от БАС, защото са били поставени на разглеждане пред него; не само са повторени пред ВКС, без излагане на доводи по нарочно противопоставяне на приетото от съда; но и не става ясно в какво се състои съществеността на изложени процедурни оплаквания, която непреодолимо да е накърнила правото на защита на подсъдимите. Защото никога не е имало съмнение в теорията и практиката, че не всяко нарушение на процесуалните правила е съществено и води до съответни негативни последици за атакувания съдебен акт. Едва когато се стигне до заключение, че процедурно вярно е решено съответното производство, следва да се разсъждава за нарушение на материалното право. А несъмнена претенция за последното отправят жалбоподателите, въпреки всичките си процесуални възражения.
Личният доказателствен разбор на атакуващата страна и в тази връзка нейният собствен прочит на актуалното законодателство не представляват самостоен повод за извеждане на допуснати от долустепенните съдилища съдебни грешки, оценявани от ВКС като съд по правото. Доводите пред последния е необходимо да са аргументирано отправени и подчинени на визираните в чл.348,ал.1 НПК касационни основания, със съответно разработване на твърдяната теза. Затова и ако се приеме, че фактологията по процесната деятелност е процедурно вярно изведена, но неправилно е счетено, че тя съставлява престъпление, ВКС може да упражни правомощието си по чл.354, ал.1,т.2,пр.посл. вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. Това обаче е недопустимо при липса на предпоставките по чл.354,ал.5,пр.2 НПК, ако се цели преразглеждане на доказателствената съвкупност и поради това- оправдаване на дееца/дейците.
Вземайки предвид изтъкнатите дотук общи постановки, този съд ще построи изложението си, като групира проблемите по двете лични жалби на подсъдимите, които са братя, не по посочения в самите тях ред. Той ще следва логика, подчинена на последователността на разглеждане на едно наказателно производство в контекста на регламентираните касационни основания и техния естествен порядък при реализиране на оплакванията по конкретния съдебен акт. Отделно ще се спре на възраженията по жалбата на професионалния защитник, ангажиран от касаторите.
В този ред на мисли ВКС не може да се въздържи да не отбележи, както неведнъж е правил досега в своите съдебни актове, че прочитът на всеки закон, включително и на НК и НПК, е необходимо да бъде професионален, при познание на съдържанието на институтите и смисъла на думите, употребени в тази връзка. Пред съд по правото, какъвто е ВКС, следва да се отправят не всякакви възражения, струващи се на съответната страна основателно формулирани с позоваване на законови текстове, а юридически обосновани такива, показващи познание на материята. Ето защо поначало не може да има легитимни очаквания, че върховната съдебна инстанция по наказателни дела ще дава отговори и ще възприема доводи, които не реферират към нейните правомощия или установяват извратен прочит на закона, доказващ непознаване на същността на нормите. Такъв прочит не следва да генерира претенция за правосъдие.
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ПРОЦЕДУРНИ ГРЕШКИ:
1/ ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИТЕ:
А/ ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА ДОСЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО:
Върховната юрисдикция по наказателни дела се занимава със съдебни грешки, допуснати в хода на разглеждане на делото пред съответните инстанции. Оплакванията от прокурорски такива, както са отразени в жалбите на подсъдимите, следва да касаят толкова съществени процедурни недостатъци на досъдебното производство, че да не дават възможност да се активира въобще съдебно разглеждане. Затова и е създадена процедурата на разпоредително заседание пред първостепенния съд.
Касаторите поставят на разглеждане пред ВКС всякакви свои възражения, свързани с досъдебното производство. Изтъкваните нарушения не са подчинени на изискването да се установи от искащата страна, че те са дотолкова същностни, че са довели до непреодолимо нарушаване на правото й на защита, очертаващо задължителна отмяна на атакувания съдебен акт. Както беше отбелязано в уводната част на настоящото решение, те са нахвърляни словесно с посочване на определени текстове от процесуалния закон. Въпреки това настоящата инстанция счита, че е необходимо с оглед развитието на правото да даде определени отговори. Първо, според дейците представителят на прокуратурата е декларирал още в разпоредително заседание на 21.01.20 г.пред СлОС, че не е осъществявал постоянен надзор над законосъобразността на производството, нарушавайки по този начин чл.46,ал.2,т.1 НПК, включващ и опазване правата на обвиняемите. Видно от стр.62 от първоинстанционното производство, в цитираното съдебно заседание подсъдимите са правили отвод на прокурора, участващ в съдебно заседание. Цитирайки изявлението му с какво конкретно се е занимавал по настоящото досъдебно производство, те удобно са пропуснали в жалбите си да отбележат неговото изрично изявление, че в голяма част от времето той не е бил наблюдаващ прокурор с оглед изпълнение на функциите му в ОП-Бургас. Уточнил е, че е приел по компетентност производството и е изготвил обвинителния акт. В останалото време е имало друг наблюдаващ прокурор. Доколкото тази фигура касае досъдебното производство и оплакването е за липсата й, ВКС обсъди несъстоятелността на направеното възражение в тази част на изложението си.
Второ, според подсъдимите са нарушени чл.207,ал.1 и чл.214,ал.2 НПК, тъй като по отношение на тях в състояние на неотложност са извършени претърсване и изземване в домовете им, но в протоколите за тези процесуално-следствени действия не било отразено какъв е законният повод и достатъчното данни; както и самите те не са запознати с процесуалните им права по чл.55,ал.1 НПК.
Повод за образуване на наказателното производство по реда на чл.212,ал.2 НПК не са извършените сочени от касаторите действия спрямо тях, а осъществен също на 23.03.18 г.от разследващ орган по-ранен обиск на А. Н. в С. З., за който е изготвен съответен протокол. Именно въз основа на откритото по време на обиска и дадените в тази връзка изявления на лицето се е пристъпило към спешно организиране и провеждане на претърсване и изземване в помещения, обитавани от братята С. в Н. З.. Обстоятелството, че по-късно производството спрямо тях е отделено, не променя описания факт. Да не говорим, че видно и от самите протоколи, изрично е изписано, че са налице достатъчно данни да се предполага, че се държат археологически обекти и културни ценности. Към този момент лицата не са били обвиняеми, за да се е налагало да бъдат предупреждавани за правата по чл.55 НК, каквито изисквания поставят самите те. Няма привличане в посоченото качество с първото действие спрямо тях. Такова е направено значително време по-късно.
Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се заяви, че действително нормата на чл.214,ал.2 НПК изисква, когато досъдебното производство се образува по реда на чл.212,ал2 НПК, т.е.,с протокола за първото действие по разследването, да се изпишат и законният повод и достатъчното данни. Липсата на подобно отразяване не може да бъде считана за съществено нарушение на процесуалните правила, защото от една страна, видно от възможните действия, визирани в чл.212,ал.2 НПК, не води до непреодолимо накърняване на права на уязвима процесуална фигура, а от друга- самото извършено действие, каквото в конкретния случай например е обискът на А. Н., може да резултира с извод за законен повод и достатъчно данни.
Трето, дейците се оплакват, че прокуратурата не е счела за нужно да им връчи постановление за предаване по компетентност на ОП-Стара Загора с вх. №716/11.06.18 г. и постановление №2193/24.07.18 г.на ОП-Сливен за приемане по компетентност на ДП №96/18 г.по описа на ОД на МВР-Стара Загора. Според тях тези две постановления подлежат на съдебен контрол и тъй като те самите са привлечени като обвиняеми по реда на чл.219,ал.2 НПК с първите осъществени срещу им действия по претърсване и изземване, невръчването на посочените прокурорски постановления е нарушение на чл.55,ал.1 НПК, чл.143,ал.1 ЗСВ и чл.6,т.3 а и в от ЕКПЧ. Тези изявления са лишени от процесуален резон. Извършените на 23.03.18 г. претърсвания и изземвания в домовете на подсъдимите и изготвените в тази връзка протоколи не са активирали органите на досъдебното производство с тях да привлекат братята С. като обвиняеми по реда на чл.219,ал.2 НПК. И това е така, тъй като в протоколите липсват задължителните реквизити, относими за обвиняване на лице, визирани в ал.3 на обсъждания законов текст. Както е отразено в тази алинея, нейните реквизити следва да се изпишат и в протокола за действията по чл.219,ал.2 НПК.
Спецификата на повдигнатото обвинение освен това- по чл.278,ал.6 НК- несъмнено е изисквала надлежно експертно изследване на иззетите вещи. Едва след неговото изготвяне са предявени обвиненията на дейците-през август и септември 2019 г./т.3 от ДП/. Така че не може да се говори за нарушение на чл.55,ал.1 НПК чрез незапознаване с постановления на прокурори от 24.07.18 г.и от 20.07.18 г. /л.1 и л.3 от т.1 на ДП/, които носят различни номера от посочените в жабите, но се отнасят за третираните изпращане и приемане на производството.
Този съд обаче иска да отрази следното си становище. Държавният обвинител се произнася с постановления в хода на досъдебното производство. Някои подлежат на съдебен контрол в изрично визирани случаи, други-не, като чл.200 НПК отразява органите, пред които се атакуват вторият вид постановления. Не отговаря на правилата на НПК заявеното от касаторите обстоятелство, че актовете на прокуратурата за изпращане и приемане по компетентност могат да бъдат обект на съдебен контрол. Освен това иде реч за постановления по движение на делото, както правилно е отбелязал БАС. За тях не е необходимо уведомяване на лица, чиито права и законни интереси не са засегнати. Такива са явяват братята С. към процесните произнасяния.
Четвърто, жалбоподателите се оплакват от нарушение на чл.44,ал.1 НПК, тъй като изпращането на част от ДП №96/18 г.на ОД на МВР-Стара Загора от ОП-Стара Загора на ОП-Сливен променя както подследствеността, така и подсъдността на наказателното производство. По този начин разширително била тълкувана нормата на чл.195,ал.2 НПК, което противоречало дори на становището на ВКП. От друга страна, доколкото е в светлината на обсъжданото възражение, одобрението на разследване по Н.Ч.Д.147/18 г.и Н.Ч.Д.149/18 г. идвало от ОС-Стара Загора, който съд решил подсъдността чрез произнасянето си; а ОС-Сливен е приел, че Н.Д.601/19 г.е подсъдно на него, игнорирайки компетенциите на ВКС.
Изложеното указва на тотално смесване на процесуални институти, породено от юридическо непознание и превратен прочит на определени документи. За да стане ясна тезата на върховната съдебна инстанция по наказателни дела, трябва да се дадат задължителни пояснения. Първоначално производството е било образувано пред ОП-Стара Загора по повод обиска на А. Н., който, както вече бе заявено, е осъществен в С. З.. Във връзка с неговия резултат и казаното от това лице са извършени претърсване и изземване като неотложни следствени действия в домовете на подсъдимите, находящи се в Н. З., който град сам по себе си се намира в съдебния район на СлОС. Към 24.03.18 г. производството е било подсъдно на ОП-Стара Загора, поради което и произнасянията по Н.Ч.Д.147/18 г. и Н.Ч.Д.148/18 г. с тези дати са били извършени от ОС-Стара Загора, макар и да са касаели одобряване на процесуална деятелност, осъществена в Нова З. /л.9 и 13 от т.1 на ДП/.
По-нататък, на л.437 от първоинстанционното производство е приложено постановление на прокурор от ВКП от 12.07.18 г., съгласно диспозитива на което е указано материалите по първоначално образуваното досъдебно производство пред ОП-Стара Загора да бъдат изпратени по компетентност там за продължаване на разследването. Същевременно в обстоятелствената част на постановлението е отразено, че няма пречка сочената окръжна прокуратура да прецени необходимостта от отделяне и изпращане на компетентната прокуратура на материалите, свързани с неправомерната дейност на М. и П. С.. Това е сторено с обсъжданото вече постановление от 20.07.18 г. Съгласно него на ОП-Сливен са изпратени материали, относими за касаторите, които с постановление от 24.07.18 г. същата е приела. Разследването за престъпната деятелност на А. Н. е продължило в съдебния район на ОС-Стара Загора /тя е потвърдена с влязла в сила присъда, за което има приложени материали в кориците на делото/.
Оттам насетне е образувано процесното Н.Д.601/19 г., разглеждано от СлОС. Предвид изложеното дотук, тъй като неправомерното поведение на братята С. е било осъществено в Н. З., този съд не е имал никакъв повод да поиска промяна на подсъдността. Спор за подсъдност по чл.44,ал.1 НПК се повдига между две съдилища, които спорят кой да разглежда еднакви по вид съдебни производства, а не такова на досъдебна фаза с такова на съдебна фаза. Ето защо не само държавното обвинение не е престъпило правилата на чл.195, ал.2nm НПК, не само се е съобразило и с указанията по постановлението на прокурор от ВКП, чийто смисъл на съдържанието е убягнал на дейците, но и СлОС повече от неправилно е упрекнат за неексплоатиране на процедурата по чл.44,ал.1 НПК пред ВКС. В подобен смисъл са разсъжденията по въпроса и на въззивната инстанция, които са пренебрегнати като несъществуващи, видно от съдържанието на оплакванията по касационните жалби.
Пето, според подсъдимите на досъдебното производство е допуснато нарушение на чл.145,ал.1 НПК. Две са измеренията в тази насока. Най-напред се заявява, че постановлението за назначаване на историческа, археологическа и нумизматична експертиза не е изготвено от разследващия следовател и е без посочване на името, образованието и специалността на експерта. А това са релевантни процесуални реквизити. Назначаването освен това е станало по различен номер на ДП. Макар и в атакувания съдебен акт да са залегнали отговори на част от тези въпроси, ВКС намира, че следва да сподели и собствено становище.
На л.1 от т.2 на ДП е приложено постановление на прокурор от ОП-Сливен с дата 20.08.18 г., съгласно което разследването по прокурорска преписка №189/18 г.е възложено на следовател от ОСО при ОП-Сливен, избран чрез системата за случайно разпределение на делата. Тогава следственият номер на разследването е станал 34/18 г. Преди това от 24.07.18 г.,когато ОП-Сливен е приела за разглеждане изпратеното й от ОП-Стара Загора ДП, до 20.08.18 г., производството е водено под №306 ЗМ-482/18 г.по описа на РУ-Нова Загора. На 06.08.18 г., т.е., четиринадесет дни преди делото да бъде възложено за разследване на следовател, е изготвено въпросното постановление за назначаване на съдебно-оценителна нумизматично-археологическа експертиза /л.53 от т.1 на ДП/ от съответен разследващ полицай. Следователно няма нарушения по отношение на компетентния разследващ орган,
Експертизата е възложена за изготвяне на вещи лица-експерти при Регионален исторически музей-Сливен по номера на полицейското производство, под което се е водила към процесния момент. Липсват всички реквизити по чл.145, ал.1 НПК. И няма как да бъде иначе. Тогава те не са били известни. В такава насока настоящият съд е излагал многократно съображения. А те са следните:
Законът за съдебната власт като устройствен такъв урежда в най-общ план възможността да се назначават вещи лица от списък на утвърдени такива- определени специалисти-чл.396,ал.1 НПК. Този списък се създава за удобство на органите на правораздаване. Правилата за включване на специалисти в него, наред с други съответни изисквания, са залегнали и в подзаконови нормативни актове.
Поради многообразието на живота обаче е повече от възможно списъкът да не е изчерпателен за всички видове специалисти, от каквито възниква следствена и съдебна необходимост, поради което вещите лица по него няма как да бъдат счетени за достатъчни и единствено допустими за определяне. Неслучайно НПК не поставя ограничение за назначаване на вещи лица от определен списък. Съгласно чл.147 от процесуалния закон се изисква единствено експертизата да се възложи на специалисти от съответната област на науката, изкуството или техниката. Предвид казаното, не само че не е имало процедурен проблем разследващият орган да подходи по посочения вече начин, а дори е било задължително да се отнесе към съответна компетентна институция, в която има набор от необходимите за процесното изследване специалисти, включваеми в изготвяне на експертизата.
Второто измерение на обсъждания въпрос е свързано с оплакването в жалбата, че при назначаване на експертизата са зададени въпроси, насочващи към желаните отговори, които опорочавали становището и представлявали пряка намеса в правния спор. И най-простият прочит на поставените въпроси доказва, че се касае за искане на експертни отговори с оглед установяване на същността на иззетите от домовете на братята С. вещи и потенциалното им отнасяне към състав на престъпление. Точно заради това експертната оценка е нужна на наказателното производство. Обстоятелството, че изводите й не ползват дейците, не води до извод, че експертите са участвали в правния спор.
Смесването в обсъжданата част на жалбите на коментирания довод по дейността на органа на досъдебното производство с характеристиките на конкретни вещи и съдебната преценка за тях пък, след като е даден процесуален отговор защо въпросът не се нуждае от допълнително изясняване /л.46 от второстепенното дело- не са налице основанията на чл.153 НПК/, очертава оплакване за необоснованост, на което няма да се отговаря, тъй като то е относимо към съд по фактите. При настоящото първо разглеждане на делото пред него ВКС не е такъв.
Пето, и в двете лични жалби на подсъдимите има оплакване за нарушение на чл.105,ал.2 НПК, окачествено като невалиден протокол. Това се отнася до протокол за претърсване и изземване от дом в Нова З., [улица] /от 23.03.18 г./. Въобще не е направен опит да се конкретизира за кой от касаторите следва да се отрече юридическата му стойност. Това поведение не само е неуважително към върховната съдебна инстанция по наказателни дела, пред която възраженията трябва да са ясно конкретизирани и при която служебното начало намира съвсем тясно приложение. Залягането на изложения довод и в двете жалби освен това, след като очевидно се отнася само за едно от лицата, лишава оплакването от необходимостта да му се отделя сериозно внимание. Затова този съд само ще каже, че вероятно става дума за протокола за претърсване и изземване, приложен на л.10 и сл.от т.1 от сл.д., отнасящ се за подсъдимия П. С.. Писменото объркване с името на М. С., отразено на последната страница, е изяснено в обжалвания съдебен акт и основателно е преценено, че става дума за техническа грешка, а не за отсъствие на П. С. при протичане на претърсването и изземването от неговия дом, находящ се на [улица] в Н. З.. Претендираният от дейците порок, предполагащ формализъм при разглеждане на коментирания проблем, който да доведе до изключване на това доказателствено средство като възможно за ценене по силата на НПК, не може да бъде удовлетворен.
Б/ ПО ПРЕТЕНЦИИТЕ ЗА ДОПУСНАТИ НАРУШЕНИЯ НА СЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО:
За да се прецени дали и какви недостатъци има атакуваният съдебен акт, най-напред трябва да се даде отговор дали той е валиден такъв. Едва тогава е възможно да бъде оглеждан в същината му съгласно други допустими възражения. Ето защо ВКС ще обсъди най-напред претенциите на подсъдимите за постановяване на решението на БАС от незаконен състав и при липса на надлежни мотиви. Това е така, тъй като при положителен отговор на някой от поставените въпроси, задължително следва отмяна и връщане на делото за ново разглеждане поради наличие на абсолютен повод за отмяна- чл.354,ал.3,т.2 вр.ал.1, т.5 вр.чл.348,ал.2,т.2, пр.1 и т.3 вр. ал.1,т.2 НПК.
В жалбите се твърди, че за председателя на съдебния състав на БАС и докладчик по настоящото дело съдия П. С. са били налице предпоставките на чл.29,ал.2 НПК. Единствените уточнения по този повод са, че той е бил член на съдебния състав, постановил решение №184/10.03.20 г. по В.Н.Д.210/19 г.по описа на АС-Бургас. А предвид това, е разгледал и се е произнесъл по едни и същи доказателства /по претенцията за дублиране ВКС ще говори по-надолу в изложението си/. Искане за отвод на съдия С. на същото основание е направено в съдебно заседание на 30.08.21 г.пред БАС. Твърдяло се е наличие на предубеденост. Както правилно е отговорено от страна на съдебния състав, участието на председателя му по актуалното дело, произнесъл се и по друго наказателно производство срещу подсъдимите, само по себе си не е основание за отвод. А при непосочени различни обстоятелства за заинтересованост и предубеденост, е намерено неналичие на обстоятелства по чл.29,ал.2 НПК.
ВКС се солидаризира изцяло с изложената позиция. В крайна сметка, както неколкократно се уточнява в настоящото решение, всяка лансирана теза трябва да бъде убедително защитена. Изводите по-нататък, които е нужно да бъдат направени по повод обсъждането на незаконен състав и в тази връзка касаещи справедливостта на проведения процес, обмислен в светлината на ЗСВ и чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, неведнъж излагани от тази инстанция, изхождат от обстоятелството, че съдът, разглеждащ делото по същество, е нужно да бъде конструиран в съответствие със заложените в чл.9 ЗСВ предписания- случаен подбор, което е гаранция за непрекрачване на границите на постулатите, заложени в основата на разпоредбата на чл.348,ал.3, т.3 вр. ал.1, т.2 НПК. Наред с това във всяко производство незаконността на състава се определя от обективно наличие на конкретни обстоятелства, отразяващи се върху безпристрастността на съдията и даващи основание за отвод.
В процесния казус няма никакви характеристики, които да бъдат разгледани на плоскостта на субективен тест за оценка на безпристрастността на докладчика,за да се изведе присъствие на изискваното нарушение. Мотивите на атакувания съдебен акт освен това не подсказват /субективно/ и не показват /обективно/ предубеждение както на съдия С., така и на някой от останалите членове на състава на съда, обосноваващо тяхна пристрастност и лишаващо ги от възможността да участват без предразсъдъци в решаване на процесния казус.
Казаното току-що се отнася и за оплакването на подсъдимите за нарушение на нормата на чл.258,ал.1 НПК. Според тях е неприемливо обжалваното дело да бъде разгледано от два различни съдебни състава, при нарушаване на принципа за непосредственост. Има се предвид различният персонален състав на съда, произнесъл се по реда на чл.327,ал.1 НПК, и този, постановил атакуваното съдебно решение. Неясно останало за касаторите защо съдия Ц. е заменена със съдия В. и кога, как и дали делото е докладвано на последната. Не е отразено, но за ВКС няма съмнение поради познание на закона и неговата логика, както и теорията и практиката, че оплакването за нарушение на чл.258,ал.1 НПК проектира довод за постановяване на атакувания съдебен акт от незаконен състав.
Смисълът на разпоредбата на чл.258 НПК се корени в обстоятелството един и същи съдебен състав да участва във всички етапи на откритото съдебно заседание за разглеждане на делото по същество най-вече предвид комплексен единен поглед върху доказателствените материали, въз основа на които се постановява съответният финален за инстанцията съдебен акт. Обсъжданата разпоредба е приложима за БАС във връзка със заложения в чл.317 НПК регламент. По настоящото дело е проведено едно открито съдебно заседание от обсъждания тип - на 30.08.21 г., в състав съдиите П. С., Б. П. и М. В..
Разпоредителното заседание на БАС от 13.07.21 г.,което е закрито-без присъствие на страните- е проведено в състав съдиите П. С., С. Ц. и Б. П.. То има подготвителен за разглеждане в открито съдебно заседание характер. Действително, решава доказателствени въпроси, но по процедурни поводи. Затова взетите по него решения подлежат на преосмисляне в открито съдебно заседание при разглеждане на делото по същество. Точно поради тази причина в конкретния казус отказът по определението, изготвено по реда на чл.327 НПК, да се удовлетвори искането на подсъдимите, отразено във въззивните им жалби, за допускане и назначаване на повторна експертиза, е бил разгледан отново от решаващия съдебен състав на 30.08.21 г., поради поредното поставяне на претенцията от въззивниците. Така че не е имало никаква законова пречка вместо съдия Ц. в откритото съдебно заседание да участва съдия В..
А по отношение на проектираното оплакване за постановяване на решението от незаконен състав освен поради изложеното дотук, и поради учудването на касаторите кога съдия В. се е запознала с делото, трябва да се посочи следното: Този съд служебно е запознат с Правилата за случайно разпределение на делата и натовареността на съдиите в АС-Бургас, в сила от 14.04.21 г., важащи и към обсъждания период. Съгласно чл.34,ал.1 от същите в АС-Бургас се изготвя месечен график на откритите съдебни заседания в наказателно и другите отделения от председателя или заместник-председателя и ръководител на съответното отделение, по вид дела, дни и съдебни състави, съобразно насрочването на делата. Такъв график е изготвен за месец август 2021 г. и подписан от И.Ф. административния ръководител-председател на АС-Бургас съдия П. С.. Определеният за 30.08.21 г.състав, който да разглежда В.Н.Д 139/21 г.и 151/21 г.по описа на БАС се състои от съдиите П. С., Б. П. и М. В..
Същевременно на л.32 от въззивното производство е приложен протокол за избор на докладчик от 05.07.21 г., съгласно който за такъв е определен съдия П. С.. На л.33 и 34 от същото са приложени и протоколи за избор на член на състав от 13.07.21 г., съгласно които за членове на съда по настоящото дело са избрани съдиите С. Ц. и Б. П.. На 13.07.21 г.е постановено и определението по реда на чл.327 НПК. На л.43 от второ-инстанционното дело е приложен преразпределителен протокол за избор на член на съдебен състав от 27.08.21 г., съгласно който по процесното производство е избрана съдия М. В. съгласно посочения вече чл.34,ал.1 от Правилата във връзка с утвърдения месечен график за участие на съдиите специално от наказателното отделение на БАС в открити съдебни заседания.
Следователно, не може да има никакви съмнения, че разглеждащите въззивното дело състави на БАС са били сформирани при спазване на всички правила. Така се отговаря на въпроса на подсъдимите защо съдия Ц. е сменена със съдия В.. Втората е имала възможност да се запознае с материалите във времето от 27.08.21 г.до 30.08.21 г. Последното казано дава отговор и на въпроса на дейците- кога е докладвано делото на съдия В.. В тази връзка не подлежи на обсъждане „как и дали“ това е сторено, да не говорим, че подобно подмятане представлява поне недопустимо предположение, че не е.
ВКС всъщност отговаря на касаторите в последната част на изложението, не защото дължи надлежно произнасяне по тези обстоятелства, поднесени некоректно, при липса на прочит и поради неексплоатиране на възможност за запознаване с определени документи. Той желае да експликира за пореден път становището си, че простото позоваване на норми на процесуалния закон, без задълбочено юридическо познание по тях и разбирането им в съдържателен и комплексен спрямо други норми план, не води до основателност на претенциите, както те следва да бъдат релевирани най-вече пред висшата инстанция по наказателни дела. Още повече, преди да се говори за приложението на правото, трябва вярно да се интерпретират известните факти.
В този ред на мисли трябва да се обсъди и следващото оплакване на подсъдимите- според тях и присъдата на СлОС,и решението на БАС са белязани от съществен порок-абсолютна неразбираемост на волята на съда, която се приравнява на липса на мотиви. В подкрепа на тази теза те поставят собствени разсъждения, от които личи, че очевидно не са съгласни със съществото на преценките по съдебните актове и правят лични изводи за нужно отношение към културно-историческото наследство. Тях този съд няма да обсъжда, защото не са подчинени на дължимия формат на настоящото касационно производство. Ще заяви само, че прочитът на атакуваното пред него решение, което е предмет на касационна проверка, установява стриктно спазване на правилата, заложени в чл.339 НПК. Волята на съда е ясна и обосновано мотивирана както във фактологическата, доказателствената, и в частта по определените наказания, така и относно депозираните отговори по всички конкретно отправени пред БАС възражения на страните.
Следващите две възражения ще бъдат обсъдени едновременно, тъй като в същината си касаят общ проблем по мнение на жалбоподателите- невъзможност да има надлежно произнасяне по съществото на настоящото дело. Ставало дума за дублирани наказателни производства поради еднакъв предмет на престъплението от една страна. От друга- не била спазена разпоредбата на чл.24,ал.1, т.8а НПК, съгласно която е следвало да се прекрати настоящото наказателното производство поради наличие на приключило административнонаказателно такова, иначе казано, пренебрегнат е процесуалният принцип NE BIS IN IDEM.
И по двата въпроса контролираният съд се е произнесъл с мотиви, споделяни от ВКС. Това е станало на стр.30,31,32,43 и 44 от съдебното решение. Пред настоящата инстанция липсва дължимо противопоставяне на изложените позиции на БАС. Просто отново са поставени на разглеждане проблемите, чието разрешаване не се е харесало на дейците. Сиреч, акцентът не се поставя върху очертаване на допусната процедурна грешка чрез обосноваване на незаконосъобразност на възприетата от съда теза, каквото висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела да обсъжда, а върху поредна претенция за правилност на собствена на страната позиция. Ето защо ВКС ще бъде кратък в изложението си по коментираната тема.
Основателно е прието на база на назначената пред СлОС историко-археологическа и нумизматична експертиза, че предметът на престъпно посегателство по Н.Д.243/18 г.по описа на СлОС и по процесното Н.Д.601/19 г.по описа на същия съд, касаещи и двамата подсъдими, не е един и същ. При депозиране на възражението в обратен смисъл не е взето предвид изтъкнатото от съда, че при изземването на вещите по Н.Д.601/19 г. веществените доказателства по Н.Д.243/18 г. вече са били в РИМ-Сливен. В единия случай повдигнатото обвинение е за неправомерно държане по чл.278,ал.6 НК от страна на дейците на съответни археологически културни ценности на 22.03.16 г., а във втория-на 23.03.18 г.
Не е допуснато и твърдяното нарушение на принципа NE BIS IN IDEM в смисъла, вложен от жалбоподателите. От приложените на л.519 и сл.и 545 и сл.от първоинстанционното производство съдебни решения по наказателно-административен характер дела, става ясно, че отмяната на наказателно постановление относно иззети на 04.12.07 г.от дома на М. С. археологически паметници на културата не касае П. С. и е постановена на процедурно основание. Произнасяне по фактите на нарушението няма. Така че дори да се приеме, че някои вещи, предмет на престъпно посегателство по актуалното производство, които вследствие на отмяната на наказателното постановление са били върнати, не може да се твърди, че има приключило административнонаказателно производство, което е разрешило фактологически въпроси, правещо невъзможно наказателноправното им третиране по-късно. Именно произнасяне по фактологията с влязъл в сила административнонаказателен акт има предвид обсъжданият процесуален принцип.
Освен това, след влизане в сила на ЗКН на 10.04.09 г.по отношение на приетите за върнати предмети се е налагало привеждането им в съответствие с правилата за идентификация и регистрация на археологическите обекти- културни ценности, както е заявил и БАС. Този въпрос ще бъде засегнат в частта от настоящото решение по обсъждане на оплакванията за неправилно приложение на материалния закон.
И най-накрая, твърди се, макар и не при очертаване на пороците в съдебната фаза на процеса, а при тези на досъдебното производство, че СлОС бил допуснал нарушение на заложеното в чл.285 НПК правило, като видно от протокола за съдебно заседание на 30.06.20 г., не е извършил оглед на веществените доказателства. Макар и оплакването да не е за поведение на въззивната инстанция, която може да изправя определени процедурни грешки на първата такава и чийто акт се контролира понастоящем, този съд все пак държи да даде пояснение. Огледът, уреден в нормата на чл.155 НПК, не е задължителен в хода на съдебното дирене, доколкото той има за цел по негово време да се разкрият, непосредствено да се изследват и запазят по реда, предвиден в процесуалния закон, следи от престъплението и други данни, необходими за изясняване на обстоятелствата по делото. Чл.285 НПК просто предписва как се реализира този способ на доказване в съдебната фаза. По-скоро става дума за смесване със задължението на съда за предявяване на веществените доказателства по силата на чл.284 НПК. Такова е направено в соченото съдебно заседание, но не е имало предпоставки за оглед, както те бяха описани по-горе.
2/ ПО ЖАЛБАТА НА ЗАЩИТНИКА:
Доколкото могат да бъдат обобщени процесуалните оплаквания по нея, те основно застъпват дублирането на доказателства по настоящото наказателно производство с друго такова и нарушаване на принципа NE BIS IN IDEM чрез игнориране на международни актове в този смисъл, НПК и ясната тълкувателна дейност по ТРОСНК 4/06.02.18 г., постановено по Т.Д.4/17 г. ВКС отговори на тези въпроси в частта по обсъждане на процесуалните аспекти по жалбите на подсъдимите и не намира за нужно да се повтаря, предвид липса на различни изтъквани съображения от страна на защитника.
Същото се отнася и за лансираната теза, макар и неотстоявана в конкретна насока с оплакване, че С. били привлечени като обвиняеми на основание чл.219,ал.2 НПК. По отричането на подобен подход на досъдебното производство вече бе взето отношение.
Единственото обстоятелство, което следва да бъде обмислено, е назначаването според защитата от страна на СлОС на „повторна“ археологическа и нумизматична експертиза в съдебно заседание на 28.01.21 г., която съотнесла вещите по Н.Д.243/18 г.и по настоящото производство; и как не можело да се твърди със сигурност дали те са идентични или не. На казаното трябва да се отговори най-напред, че предмет на разглеждане пред ВКС е решението на втората инстанция /чл.346,т.1 НПК/, като последната подлага атакувания пред нея съдебен акт на първостепенния съд на пълна ревизия- както по доводите, заложени в сезиращите я документи, така и служебно. Отделен е въпросът, че апелативният съд може изцяло или отчасти да се солидаризира със СлОС. Въпреки това именно неговият акт остава предмет на разглеждане пред ВКС.
Конкретното оплакване не е отнесено като порок на процесуалната дейност на втората инстанция. Но е ясно нейното отношение към същината на дейността на СлОС в този аспект. Трябва да се отбележи впрочем, че назначената в съдебно заседание на 28.01.21 г. експертиза не е повторна, както се твърди в жалбата, защото не е преценено, че първото експертно заключение не е обосновано и е възникнало съмнение за неговата правилност /условие по чл.153 НПК/. Вярно е, че не назоваването на експертизата отразява нейната същност, но все пак прегледът на коментираната такава установява, че тя е нова, изследваща в сравнителен план за пръв път в хода на производството определени доказателствени материали.
Останалото изложение по изводите на експертите, ако бъде взето предвид от ВКС, би довело до преценка по същество, което значи до произнасяне по необоснованост. Това няма да бъде сторено, защото този съд не е легитимиран да го прави. БАС е отразил мотиви по сравнителния анализ на вещите, а говоренето по същество в жалбата на защитника за мотивите на СлОС в тази насока не е предмет на разглеждане от настоящата инстанция.
ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА МАТЕРИАЛНОПРАВНИ ГРЕШКИ:
1/ ПО ЖАЛБИТЕ НА ПОДСЪДИМИТЕ:
Оплакванията за нарушения на материалноправния закон, смесвани в жалбите на подсъдимите и с такива по нарушения на процесуалния закон, отново са отнесени към мотивите на присъдата на СлОС. Но както вече бе заявено, ВКС ще дава отговор на възражения, относими към контролираното от него решение.
На първо място, няма спор, че нормата на чл.278,ал.6 НК е бланкетна и най-общо казано, препраща към определен регламент, заложен в ЗКН. Предвид спецификата на културните ценности и необходимостта от следване на определени правила за установяване на тяхната принадлежност, понятието „държане“ по смисъла на наказателния закон се различава от заложеното такова по ЗС. Обстоятелството, че касаторите правят собствен прочит на важимата регламентация не изключва верните аргументи по обсъжданото право, отразени от въззивната инстанция на стр.39, посл.абзац от обжалваното решение. А що се касае до изложеното в допълнение оплакване в тази част от жалбата, а именно,че не били посочени доказателства как се е стигнало до убеждението всеки от подсъдимите да е държал неправомерно вменените им конкретни предмети на престъпно посегателство, след като те били иззети от две къщи, в които живеят осем лица, освен че това е процесуален, а не материалноправен довод, мотивите на решението на БАС в частта по обсъждане на доказателствените материали дава ясен отговор на въпроса.
На второ място, все в обсъждания контекст на държането, според касаторите е допуснато нарушение на §4,т.8а от Допълнителните разпоредби към ЗКН, който определя държателя по силата на този закон. Според тази норма това е лице, което фактически държи движима културна вещ за трети човек. И като не било казано за кого е държането, следователно съдът бил приел, че С. са владелци. Действително, в указанието по т.8 на §4 е визирано кой е владелец. Нито последната точка обаче, нито т.8а са приложими за дейците, защото е прието тяхно неправомерно поведение по смисъла на НК, в съответствие с правилата на ЗКН и подзаконов акт. Обсъжданите понятия се отнасят за лица, които са спазили изискванията на ЗКН. Изпълнителното деяние по чл.278,ал.6 НК, вменено на касаторите, е „държане“, изявено чрез трайно установена фактическа власт, на неидентифицирани и регистрирани по съответния ред археологически обекти. Така че няма допуснато нарушение на материалния закон в обсъждания аспект.
На трето място, казаното току-що се отнася и до следващия релевиран от подсъдимите довод- за нарушение на чл.147,ал.1 ЗКН и на Европейската конвенция за опазване на археологическото наследство, ведно с нейния обяснителен доклад. В защита на позицията си те са изтъкнали обстоятелството, че съдилищата си били позволили да приемат квалифициране на веществените доказателства от страна на музеен уредник като „археологически обекти“, като така била извършена идентификация по чл.96,ал.1 ЗКН. Боравенето с понятия, чийто конкретен смисъл, вложен в съответното законодателство, не се разбира, защото най-малкото изисква професионално юридическо комплексно познание, винаги се явява пагубно при излагането на тези и възражения. В случая идентификацията на културни ценности е определен процес, визиран в чл.96 и сл.ЗКН и Наредба №Н-3 от 03.12.09 г.за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности /Наредбата/. Именно тези правила са приложими в конкретния случай и поради тяхното неспазване следва ангажиране на наказателна отговорност за дейците. Това е обяснено и от БАС на стр.41 и 42 от решението.
Като оставим настрана, че и най-простият прочит на цитираните от самите дейци норми изисква назначаване на комисия, възражението им по-скоро е относимо към обстоятелството, че не са съгласни с изводите, депозирани от назначено в хода на наказателното производство вещо лице, охарактеризирало предмета на престъплението чрез експертни изводи по силата на правилата на НПК. Следователно за нарушение не може да се говори от една страна. От друга, цитираните дефиниции за археологически обекти, изведени от международните актове, по които РБ е страна, не дава възможност да се направи никакъв извод за допуснато нарушение на материалния закон от страна на БАС. Те регламентират обща закрила на археологическо наследство, с уточняване на специфичните му характеристики. Злоупотребата с него обаче се решава по административно-наказателен и наказателен път. Понастоящем спрямо дейците е активирана наказателна отговорност, непротиворечаща на твърдяното от тях в общ план.
На четвърто място, според касаторите ярка демонстрация за погрешната правна квалификация се явявало обстоятелството, че обвиненията са свързани с неидентифициране на иззетите вещи, а доколкото става дума за вещи, публична държавна собственост, идентифицирането им от частно лице би представлявало състав на съвсем друго престъпление /не е посочено кое точно/. В тази връзка е изтъкната постановка от решение №7/29.9.09 г.на КС на РБ, постановено по К.Д. 1/ 09 г. „За разлика от задължителната идентификация и регистрация на културни ценности държавна или общинска собственост, идентификацията на културни ценности, собственост на физически или юридически лица се извършва само, когато това е поискано от собственика им“. Налично е и оплакване, че неясно как съдът бил стигнал до извод, че фактическата власт върху вещите е установена след влизане в сила на ЗКН.
Макар и този съд да се съгласява с всичко, изложено от БАС, се счита задължен да даде своето принципно решение на поставените въпроси. Те касаят дължимата за спазване регламентация, по която неведнъж е взимано отношение. Съдебната практика по нея поначало е непротиворечва. ВКС ще бъде безпределно ясен в изказа си, за да бъде схваната позицията му, макар конкретното разбиране да е свързано със съотнасяне на норми в съдържателен план; и независимо от обстоятелството, че ще повтори някои аргументи, изтъкнати от БАС. И така, подсъдимите са обвинени за държане на повече от три неидентифицирани и нерегистрирани по надлежен ред археологически обекта по смисъла на чл.146 ЗКН. Вменена им е разпоредбата на чл.278,ал.6 НК, престъплението по която е такова на просто извършване.
За да бъде направен анализ на понятията, в съответствие с конструкцията на бланкетната норма, трябва да обърнем поглед към специалното законодателство. „Археологическият обект” по ал.6 на чл.278 НК е разновидност на „културната ценност” по ал.1-5 на чл.278 НК. Това е така, защото съгласно чл.2,ал.1 ЗКН нематериалното и материалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност, биват обхванати от общото понятие културно наследство. В същото време съгласно чл. 146,ал.1 ЗКН археологически обекти са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се или открити в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които основни източници на информация са теренните проучвания. Съгласно ал.3 на този текст пък недвижимите и движимите /според чл.53,т.1 ЗКН това са движими вещи, открити в земята, на повърхността й или под водата и свидетелстващи за отминали епохи и цивилизации, които са обект на археологията/ археологически обекти имат статут на културни ценности с категория национално значение или национално богатство. Структурирането на ЗКН установява отделна регламентация за археологическите обекти извън общата уредба за културните ценности въобще и в частност за движимите културни ценности.
Същевременно, според изр.1 на ал.3 на чл.2 от ЗКН, културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост; а според ал.1 на чл.2а ЗКН културните ценности, които са археологически обекти по смисъла на чл.146,ал.1, произхождащи от територията и акваторията на РБ, са публична държавна собственост.
Анализът изисква да се спомене и чл.4,ал.1 от Наредбата, която визира идентификация на движими вещи, определими като културна ценност. В ал.2 е направено изрично уточнение, че на задължителна идентификация подлежат тези движими вещи по ал.1, които са държавна или общинска собственост. Съгласно ал.3 на цитираната норма пък на задължителна идентификация подлежат движими вещи по ал.1-движими археологически обекти или движими археологически паметници на културата, върху които физически или юридически лица са установили фактическа власт до влизане в сила на ЗКН. В този контекст, съгласно §5,ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗКН, в едногодишен срок от влизане в сила на закона /приет и изменен през 2009 г./, лицата, които са установили фактическа власт върху движими археологически обекти до неговото влизане в сила, СА ДЛЪЖНИ да поискат тяхната идентификация и регистрация като движими културни ценности.
Или казано просто, възможността, дадена в чл.97,ал.3 ЗКН за идентификация и регистрация на вещи или колекция от вещи от страна на физически и юридически лица, съществува за общата категория културни ценности, но не и за археологическите обекти като подкатегория на същите. Прегледът на предвидената уредба за последните следва да бъде комплексен и установява, че тъй като след влизане на ЗКН в сила те са публична държавна собственост, идентификацията и регистрацията за тях са задължителни. И ако археологическите обекти не са идентифицирани и регистрирани по реда, предвиден за физическите и юридическите лица, с които при това те са се сдобили преди да се прилагат правилата на актуалния закон, следва да бъдат предадени на държавата, чиято собственост са. По този начин не се влиза и в противоречие с приетото по решение № 7/29.09.09 г.на КС на РБ по К.Д.11/09 г. В обсъждания аспект то касае единствено възможността за позоваване от страна на лицата на изтекла придобивна давност по отношение на археологическите обекти-културни ценности в процеса на идентификацията и регистрацията им като такива, но с установяване на фактическа власт върху им преди влизане на ЗКН в сила.
А доколкото част от инкриминираните в процесния казус предмети са монети, трябва да се заяви, че съгласно чл.5,т.2 от третираната Наредба не подлежат на идентификация по реда на този акт археологически обекти-монети и монетовидни предмети, върху които физически или юридически лица са установили фактическа власт до влизането в сила на ЗКН. Има се предвид, че това става не по Наредба №Н-3, а по друг ред. Съгласно §6, ал.1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗКН, лицата, които до влизането в сила на закона, са установили фактическа власт върху движими археологически обекти-монети и монетовидни предмети, са длъжни в едногодишен срок от влизането му в сила да поискат тяхната идентификация и регистрация; те съгласно ал.2 се извършват от нумизматичните дружества, вписани в регистър на министъра на културата и получили удостоверение за това.
Следователно, ако вещите- археологически паметници на културата са държани от физически лица към момента на влизане в сила на ЗКН, то е имало възможност по съответен ред да бъдат идентифицирани и регистрирани в определен срок. Държане след изтичането му консумира състав на престъплението по чл.278,ал.6 НК. Това е имал предвид БАС по отношение на обсъжданите §§5 и 6 от ЗКН. Следва да се отбележи, че към процесната дата-23.03.18 г., за държането на която са обвинени братята С., моментът на придобиване няма наказателноправна стойност, защото те като физически лица не са заявили нищо в дадения гратисен период, а след влизане в сила на ЗКН вече не са можели да придобиват законно неидентифицирани и нерегистрирани движими археологически паметници на културата. Затова претенцията за обезателно установяване на придобивния способ от страна на жалбоподателите е без значение. Неправомерното държане, субсумиращо се под състава на престъплението по чл.278,ал.6 НК, е налице.
На пето място, според касаторите е нарушен чл.15 от Закона за нормативните актове /ЗНА/, тъй като съдът бил длъжен да осъществи косвен контрол върху нормативните актове на органите на централната изпълнителна власт. След като кредитирал и приложил подзаконовия нормативен акт-Раздел 2 и 3 от Наредбата, противоречащи на чл.97,ал.3 ЗКН, и игнорирал придобивния способ, той субективно не преценил законосъобразността на същия, създавайки предпоставка за корупционни практики. Според заетата по-горе позиция на ВКС, очевидно няма противоречие между чл.97,ал.3 ЗКН и третираната Наредба, за да се налага прилагане на по-високия по степен нормативен акт, съгласно разпоредбата на чл.15,ал.3 ЗНА. Ако пък се има предвид, че следва да се осъществи косвен контрол чрез отмяна на разделите от Наредбата, които според касаторите противоречат на ЗКН, то не по реда на НПК е пътят, по който това следва да бъде изисквано.
На шесто място, налично е оплакване, че присъдата на СлОС влиза в противоречие с чл.17,ал.1-3 и чл.54,ал.1 от Върховния закон-Конституцията на РБ. Като оставим настрана, че отново иде реч за акт на първата инстанция, а не за атакувания такъв, този съд не може да разбере в какво се състои противоречието. Първата норма касае правото на собственост, защитавано от закона, а втората- правото на всяко лице да се ползва от националните и културните ценности и т.н. в съответствие със закона. Тези норми са с висока степен на абстракция и не указват на конкретни правила за поведение. Всъщност, липсва всякакво уточнение по въпроса и ВКС не намира за нужно да разсъждава по възражения, които атакуващата страна би могла да има предвид, но не е изложила.
2/ПО ЖАЛБАТА НА ЗАЩИТНИКА:
В частта по приложението на правото касационната жалба на защитника е повече от пестелива. Вероятно е това да се дължи на становището за необходимост от прекратяване на наказателното производство поради нарушение на принципа NE BIS IN IDEM. Тогава обаче остава повече от учудващо искането по тази жалба /както и впрочем по тези на подсъдимите/, след отмяна на решението, да бъде прекратено наказателното производство и да се произнесе оправдателна присъда. Като оставим настрана, че ВКС оповестява присъда само в случаите на чл.354,ал.5, изр.2 НПК, която хипотеза в случая не е налице, поначало ако би се пристъпило към прекратяване на исканото основание, то би предхождало, но и препятствало произнасяне по въпроса за виновността, когато се огласява оправдателен или осъдителен съдебен акт.
А що се касае до второто отправено искане, за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав /така е и по жалбите на подсъдимите/, то първо трябва да се отмени решението на въззивния съд, а поради наличието на непреодолим процесуален порок от същия, да се налага и отмяна на присъдата на първостепенния съд и връщане на делото ца ново разглеждане от друг негов съдебен състав. По правило апелативната е втора първа инстанция и тя може да поправи всички отстраними недъзи на акта на първата такава. В случая твърдения за отмяна на нейния акт въобще липсват.
По същество, според защитника съставомерността на престъплението с конкретната правна квалификация по чл.278,ал.6 НК не игнорира императивните изисквания на Закона относно посочване на времето, мястото и начина на извършване на деянието. А в конкретния казус по отношение на датата на извършване на деянието приетото от БАС противоречало на константната съдебна практика по решение №265/02.12.16 г.,постановена от ВКС,3 н.о.по К.Н.Д.780/16 г., и решение №64/20.07.15 г., постановено от 3 н.о.на ВКС по К.Н.Д.61/15 г. Повече уточнения липсват. Прочитът на сочените решения, освен че установява различни фактологии, установява и преценка по отношение на оплаквания за датите на извършване на деянията, неотносими към настоящото производство.
Първото от двете посочени решения е отразено и като съдебна практика по задължението на обвиняемия да извърши идентификация и регистрация на инкриминираните вещи, чието неспазване се констатира по процесното дело. Отново липсват каквито и да е уточнения, а ВКС сам не намира основания, които да го насочват какво конкретно има предвид защитникът, за да може да го обсъди. В частта по чл.278,ал.6 НК на обсъжданото решение съдът е пристъпил към отмяна на атакувания съдебен акт, но на процесуално основание. Преценката на материалния закон пък се отнася за чл.93,ал.1 ЗКН, в контекста на дължимото обсъждане на процедурно вярно събраните доказателства. Това обаче не реферира към настоящия процес.
По отношение на част от инкриминираните вещи, които не са в обхвата на чл.278,ал.6 НК, е посочено решение №413/24.11.14 г.,постановено от 2 н.о.на ВКС по К.Н.Д.1350/14 г. За пореден път не е отразено какво материалноправно неблагополучие е допуснато от БАС, след като има потвърждаване на оправдателен диспозитив на СлОС относно вещи извън предмета на чл.278 А,ал.6 НК. Дори не се твърди някакво противоречие с постановките по соченото решение. Прочитът на същото не дава възможност на настоящия касационен състав да разкрие близост до актуалния случай, откъдето да схване тезата на защитата, дори и да приеме, че тя е имплицитно съдържаща се в оплакването, пренесено към позициите по сочения съдебен акт. Затова няма да отделя повече мотивно внимание.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №64/29.10.21 г..,постановено от АС-Бургас по В.Н.Д.20212000600139/21 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/
|