Ключови фрази
Нищожност и недопустимост на съдебно решение * стабилитете на издадената заповед за изпълнение * защита на длъжника


6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 6
София, 21.01.2016 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА



ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в открито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и шестнадесета година в състав:

Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

при секретаря Елеонора Стоянова
след като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 1562 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] /н/ с предишно фирмено наименование [фирма] против Решение № 4 от 08.01.2015г. по в.т.д.№ 588/2014г. на Апелативен съд Варна, с което е обезсилено като недопустимо, на основание чл.270,ал.3, изр.първо ГПК, Решение № 21 от 30.06.2014г. по т.д.№ 86/2013г. на ОС Разград и производството по предявения от [фирма] /н/ срещу ТБ“Р. /България/ Е. иск по чл.694, ал.1 ТЗ за установяване несъществуване на приети от синдика вземания на банката срещу длъжника за суми от 686 059.18лв. и 1 487 084.07лв. по два договора за банков кредит, сключени на 25.06.2008г. и анекси към тях, е прекратено.
С касационната жалба се иска отмяната на решението като неправилно поради нарушение на материалния закон и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане на спора по същество. Изразява се несъгласие с извода на апелативния съд, че предявеният от длъжника отрицателен установителен иск е недопустим поради това, че вземанията на банката са установени със стабилизирани заповеди за незабавно изпълнение, издадени на основание чл.417, т.2 ГПК.
Ответникът касация „Р. /България/“Е., [населено място] оспорва основателността на касационната жалба. В публичното съдебно заседание аргументира становище, че отговорът на правния въпрос, по който е допуснато обжалването е отрицателен, поради което счита въззивното решение за правилно.
Върховният касационен съд, ТК, Първо отделение, констатира следното:
Въззивната инстанция е съобразила, че съдилищата са сезирани с отрицателни установителни искове на длъжника по чл.694,ал.1 ГПК, за установяване на несъществуването на парични вземания, предявени от [фирма] в срока по чл.688,ал.1 ТЗ, възникнали до датата на откриване на производството по несъстоятелност на [фирма]-26.08.2013г. /постановено на тази дата решение по чл.630,ал.1 ТЗ/, при оставено без уважение от съда по несъстоятелността възражение на длъжника срещу приемането им. Отчела е, че оспорените от длъжника вземания произтичат от два броя договори за кредит от 25.06.2008г. и анекси към тях с кредитополучател [фирма] и длъжник [фирма] /с предишно наименование [фирма]/ като солидарно задължено лице-съдлъжник по кредитния дълг. Отразено е, че оспорването е основано на твърдения за недействителност на поетото от длъжника задължение по договорите за кредит поради сключването им в условията на оказана му от кредитодателя заплаха и измама. Апелативният съд е обсъдил безспорния факт, че вземанията на кредитора са били заявени в развили се преди откриване на производството по несъстоятелност заповедни производства по ч.гр.д. № 2185/13 и 2177/2013г. на РС Русе, в които са издадени заповеди за изпълнение № 1241/12.04.2013г. и № 1215/10.04.2013г. и изпълнителни листове, визиращи длъжника като солидарно задължено лице; че при постъпило в срок възражение и от [фирма] кредиторът е завел искове по реда на чл.422 ГПК /т.д.№ 163/2913г. и т.д. № 182/2013г. на ОС Русе/, и че с изрични молби от 09.10.2013г. този длъжник е оттеглил възраженията си, което е довело до прекратяване на исковите производства по отношение на него. Въз основа на тези безспорни факти е обсъдено от правна страна, че предприетото от длъжника оттегляне на възражението по чл.414 ГПК, по силата на изричната разпоредба на чл.416 ГПК има за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение и възможността за оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудира /извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК/; че извън изрично уредените способи, длъжникът няма право на съдебна защита. Мотивирано е, че предявеното възражение на длъжника от 15.11.2013г. и последващо предявеният иск с правно основание чл.694 ТЗ целят отричането със сила на пресъдено нещо вземане, обективирано в стабилизирани заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК. Съобразено е, че оспорването на вземането по заповедите се основава на факти, които са били известни на ищеца-изначална недължимост с правоизключващ характер и които е могъл да посочи в срока за възражението по чл.414 ГПК /т.е. не са от категорията на предвидените в чл.424 и чл.439 ГПК - нямат качество на новонастъпили, новооткрити обстоятелства или на нови писмени доказателства, които да обосноват приложението на извънредните способи за защита на длъжника/. Мотивирано е, че по отношение на производството по чл.694,ал.1 ТЗ, което е общо състезателно исково производство, важат общите изисквания за допустимост, включително и правилото за непререшаемост на спора за вземане, обективирано в стабилизирано изпълнително основание. Счетено е, че това вземане следва да се третира като неоспоримо от длъжника поради пропусната в заповедното производство специална защита, която заздравява актовете /заповедта за изпълнение и изпълнителният лист/ и е отречена възможността за оспорването им в исковото производство. Така е обосновано, че този принцип намира приложение и по отношение защитата на длъжник срещу установени със стабилизирани заповеди за изпълнение предявени в производството по несъстоятелност вземания на негови кредитори, от което е изведен крайният извод за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск.
С определение № 722 от 07.10.2015г. настоящият състав допусна касационното обжалване при допълнителната предпоставка на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК по въпроса: Съществува ли правната възможност да установи реда на чл.694,ал.1 ТЗ недължимост на вземане длъжник, пропуснал да стори това в заповедното производство и вземането на кредитора срещу него се основава на влязла в сила по реда на чл.416, изр.първо ГПК заповед за изпълнение.
По правния въпрос:
С иска по реда на чл.694,ал.1 ТЗ по отношение на длъжника синдика и кредиторите се установява, респ.отрича съществуването на оспорено предявено в производството по несъстоятелност вземане на кредитор /съответно привилегия или обезпечение на вземане/. В този процес като предпоставка за допустимостта на установителния иск подлежи на изследване и въпросът дали възразилият по реда на чл.690,ал.1 ТЗ длъжник разполага с правоизключващи вземането /материалното право/ на съответния кредитор възражения или възможността за конкретното оспорване е преклудирана. Ако последната хипотеза е налице, оспорването на вземането на посоченото основание не би било допустимо, недопустим би бил и установителният иск, независимо от характера му на специален такъв в производството по несъстоятелност.
Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл.416 ГПК, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл.418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК-отм./ и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират /Определение № 956, постановено по реда на чл.274,ал.3 ГПК при допуснато касационно обжалване по ч.т.д.№ 886/2010г. на І т.о. в което ясно са отграничени хипотезите на новооткрити обстоятелства и доказателства и новонастъпили след заповедта за изпълнение факти, както и Решение № 781 от 25.05.2011г. по гр.д.№ 12/2010г. ІІІ г.о./. Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта е недопустим /Определение № 480 по ч.гр.д.№ 221/10 на ІVг.о. при допуснато касационно обжалване/. С изтичането на срока по чл.414 ГПК и влизане в сила по реда на чл.416 ГПК на заповедта за изпълнение всяко възражение на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск /Решение № 207 по гр.д.№ 7030/2014г. ІVг.о./ извън специалните хипотези на чл.424 и чл.439 ГПК. Предвидените специални способи за защита на длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед. Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото, установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение на фактите съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съотв. стабилизирането й. Преклузията е важима и за възраженията на длъжника в процеса по реда на чл.422 ГПК. Ако пропусне възраженията си, правото да ги въведе в нов процес е изчерпано /т.17 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 129 от 09.01.2015г. по т.д.№ 469/2012г. на І т.о./ Когато предмет на установяване е едно и също вземане, искът по чл.422 ГПК, предявен преди откриване на производството по несъстоятелност на ответника, е идентичен с иска по чл.694,ал.1 ТЗ и като предявен по-късно, последния би бил недопустим- Определение№ 483 по ч.т.д.1827/2014г. на ІІ т.о.
По отношение на заповедта за изпълнение, срещу която не е подадено възражение, длъжникът не разполага с иск, който да основе на обстоятелства и доказателства, които са могли да му бъдат известни при пропускане на предвидените от закона срокове и способи на защита /чл.414 и чл.422 ГПК/. Именно защото законът е предвидил изрични и специални способи за защита на длъжника в заповедното производство, общият ред /чрез установителен иск за недължимост или осъдителен иск за връщане събрани суми при влязла в сила заповед за изпълнение/ за оспорване на вземането е недопустим
Откриването на производство по несъстоятелност не би могло да създаде нова привилегия, нова процесуалноправна възможност на длъжника в несъстоятелност срещу който е издадена влязла в сила, с формирано изпълнително действие заповед за изпълнение, да оспорва вземането по нея на основание на факти, съществували към момента, към който той е могъл и е следвало да проведе защитата си срещу този съдебен акт. Така, както при липса на производство по чл.625сл. ТЗ, страната не би могла чрез установителен иск по реда на чл.124,ал.1 ГПК да се брани срещу влязлата в сила заповед, и производството по такъв иск би бил недопустимо, на същото основание и длъжникът в несъстоятелност не би могъл да оспорва вземане, установено със влязлата в сила по реда на чл.416 ГПК заповед, на преклудираните с изтичането на срока по чл.414 ГПК твърдения и производството по специалния установителен иск в производството по несъстоятелност-чл.694 ТЗ е недопустимо, в което се състои и отговорът на правния въпрос.
С оглед дадения отговор, въззивното решение е правилно.
Както се посочи безспорен е фактът, че както възражението на длъжника в несъстоятелност по чл.690 ТЗ, така и искът, предявен по реда на чл.694,ал.1 ТЗ са основани на твърдения за обстоятелства /измама и заплашване при сключване на договора за кредит през 2008г./ които са били известни на длъжника в заповедното производство, т.е. стоят извън основанията за оспорване на вземането по чл.424 ГПК и не са факти, относими към иска по чл.439 ГПК, а и също така безспорно е, че в настоящото производството ищецът не се позовава на защита, осъществима по реда на чл.424 или 439 ГПК. Предмет установяване с предявения в настоящото производство иск е несъществуването на същото вземане на банката, което е предмет и е признато за съществуващо с влязлата в сила заповед. Поради това искът по чл.694,ал.1 ГПК, основан на преклудираните твърдения за несъществуване на вземането на кредитора „Р. България“ е недопустим. Решението на въззивната инстанция, с което е обезсилено решението, с което такъв иск е бил разгледан и за прекратяване на производството по него, следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на производството, дължимата държавна такса за касационното производство, която не е събрана предварително следва да бъде в тежест на ищеца-чл.694,ал.2,изр.второ ГПК чрез масата на несъстоятелността. Той следва да понесе и разноските на насрещната страна /чл.78,ал.4 във вр. с ал.8 ГПК/ за юрисконсултско възнаграждение, чието заплащане е поискано с отговора на касационната жалба.

Поради изложеното и на основание чл.293,ал.1,предл.първо ГПК, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.


Р Е Ш И :

Оставя в сила Решение № 4 от 08.01.2015г. по в.т.д.№ 588/2014г. на Апелативен съд Варна.
Осъжда [фирма]/н/, гр К. да заплати чрез масата на несъсътоятелността по сметката на Върховен касационен съд държавна такса 43 462.86лв. /четиридесет и три хиляди четиристотин шестдесет и два лева и 86ст./ , а на „Р. /България”Е., [населено място] сумата 40 000лв. /четиридесет хиляди лева/ разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ