Р Е Ш Е Н И Е № 105 гр. София, 04.09.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди и седемнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Милена Панева при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 175 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на Варненската апелативна прокуратура и жалби на подсъдимия Д. Н. П. и неговия защитник против решение № 277 от 15.12.2016 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 191/2016 г. С протеста е въведено касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Твърди се, че най-подходящото наказание на подсъдимия е наказанието доживотен затвор, защото престъплението се характеризира като изключително тежко предвид наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство. Личността на подсъдимия също разкрива висока степен на обществена опасност, която се очертава чрез престъпната му дейност с оглед мястото, начина и оръдието, използвано за извършване на престъплението, тежкия вредоносен резултат, липсата на мотив, вражда или провокативно поведение от страна на пострадалия, предишна съдимост, макар и след реабилитация, отсъствието на трудова ангажираност, психологическия профил на подсъдимия. Изтъква се също, че обществената нетърпимост към подобни прояви, социалният им отзвук и очакванията на гражданите в съчетание с ниската степен на възможност за ресоциализация на подсъдимия П. налагат извод, че за постигане на целите на наказанието той следва да бъде поставен в изолация от обществото до края на живота. Направено е искане за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбите са отбелязани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. В тях и представеното допълнение пространно са развити доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се незаконен състав на първоинстанционния съд; липсата на мотиви; фактическа обстановка, изградена на предположения; отсъствието на обсъждане и проверка на обясненията на подсъдимия; немотивирано и неоснователно отхвърлени доказателствени искания. Направено е искане за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимия. В откритото съдебно заседание прокурорът от Върховна касационна прокуратура поддържа протеста и счита жалбите за неоснователни. Повереникът (адв. В.) на частните обвинители и граждански ищци В. И. К. и К. Б. К. се присъединява към аргументите на прокурора, залегнали в протеста. Защитниците (адв. Д. и адв. Л.) поддържат жалбите и пресъздават в синтезиран вид основните акценти от писменото допълнение. Намират, че протестът е неоснователен и излагат подробни възражения. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в протеста и жалбите, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, намери следното: С присъда № 6 от 25.02.2016 г. по н. о. х. д. № 319/2015 г. Окръжният съд – Разград е признал подсъдимия Д. Н. П. за виновен в това, на 11.04.2015 г. в местността „П.”, землището на [населено място], умишлено да е умъртвил Б. К. Б. по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и 3 вр. чл. 115 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от двадесет години лишаване от свобода. Определил е първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор, приложил е разпоредбата на чл. 59, ал. 1 НК и се е разпоредил с веществените доказателства по делото. Разградският окръжен съд е осъдил подсъдимия да заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди както следва: на гражданския ищец К. Б. Б., действащ чрез своята майка и законен представител М. И. Б. сумата от двеста хиляди лева; на гражданския ищец М. И. Б. сумата от сто и петдесет хиляди лева; на гражданските ищци - В. И. К. и К. Б. К. сумата от сто и двадесет хиляди лева за всеки поотделно. В частта до предявения пълен размер, гражданските искове са били отхвърлени. В тежест на подсъдимия П. съдът е възложил разноските по делото. С решение № 277 от 15.12.2016 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 191/2016 г. присъдата е потвърдена. Предвид наведеното от прокурора касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК – явна несправедливост на наказанието, на първо място следва да се разгледат жалбите, доколкото в ситуация на тяхната основателност поради изтъкнатите съществени процесуални нарушения би било излишно да се излагат съображения по повод на протеста. Касационната жалба на подсъдимия и на защитника е ОСНОВАТЕЛНА. Изложената в тях аргументация има в значителна степен сходно съдържание, което позволява те да бъдат разгледани заедно. Направени са поредица от оплаквания за нарушения на процесуалните правила, част от които спадат към категорията на т. нар. „абсолютни” процесуални нарушения – незаконен състав и липса на мотиви по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 и т. 3 НПК. Доводите на подсъдимия за незаконен първоинстанционен състав, който е разгледал и решил делото по същество, не могат да бъдат възприети. Жалбоподателят поддържа тезата за нарушение на чл. 6, т. 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията) и чл. 7 от Закона за съдебната власт (ЗСВ), предназначени да гарантират правото на справедлив процес. Твърди, че съдиите не са били избрани на случаен принцип в съответствие с чл. 9 от ЗСВ, а с последователните резолюции от административния ръководител на Разградския окръжен съд, който заменял един съдия с друг. Изтъква също, че по делото липсват данни как са били определени съдебните заседатели, докато съгласно чл. 72, ал. 2 от ЗСВ (изм. ДВ, бр. 62/2016 г.) тяхното определяне трябва да стане чрез жребий за всеки съдебен състав. Формалната проверка на материалите показва, че съдебното производство по н. о. х. д. № 319/2015 г. е било образувано с разпореждане на председателя на Разградския окръжен съд, който в съответствие с изрично уредените му правомощия (чл. 248, ал. 1 НПК) е определил съдията-докладчик по делото на принципа на случайния подбор по чл. 9 от ЗСВ, чието приложение е ограничено до посочения избор - докладчикът (съдия Т. Н.) е бил избран чрез електронно разпределение измежду съдиите в рамките на наказателното отделение на Разградския окръжен съд, за които не е съществувала пречка да участват в съдебния състав (протокол на л. 3 и справка на л. 2 по н. о. х. д. № 319/2015 г.). Данните по делото не оправдават и довода на жалбоподателя за неясна и произволна замяна на втория съдия с друг. Във всеки от случаите замяната е била обоснована от съществуването на реална пречка за участие в разширения съдебен състав. Видно от приложените материали, на 24.08.2015 г. съдията-докладчик е разпоредил уведомяване на първоначално определения съдия С. за насроченото дело за разглеждане в открито съдебно заседание (разпореждане на л. 43). Същият ден съдията си е направил отвод, затова с разпореждане от 25.08.2015 г. на председателя на Разградския окръжен съд той е бил заменен със съдия Д. И., командирован съдия от Районния съд – Разград (ръкописното изписване на цифрата „5” действително създава известна неяснота, което обяснява и твърдението на защитата, че замяната е станала на 20.08.2015 г.). Съдия И. е участвала в няколко съдебни заседания, а след като разглеждането на делото е било отсрочено за датите от 3.02.2015 г. до 5.02.2015 г. поради заболяване на съдията-докладчик и в този период е изтекла командировката на съдия И., с разпореждане на председателя на съда от 13.01.2016 г. тя е била заменена със съдия Д. В., оглавила съдебния състав съобразно правилата за старшинство. Въз основа на направено искане от 19.01.2016 г., председателят на Разградския окръжен съд е определил и запасен съдия – съдия Р. Й., извън състава към този момент на наказателното отделение. Върховният касационен съд не констатира и противоречие с предвидената процедура по чл. 72, ал. 2 от ЗСВ за определяне чрез жребий на съдебните заседатели, които са участвали в съдебния състав. По делото е приложена справка за автоматично електронно разпределение (на л. 42), което означава и съблюдаване на законовото изискване при техния избор. Ето защо начинът на формиране на първоинстанционния съдебен състав не оправдава оплакването на жалбоподателя, че делото не е било разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона, поради което е било допуснато нарушение в този аспект на правото на справедлив процес, гарантирано от чл. 6, т. 1 на Конвенцията. Доводите обаче на подсъдимия за съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК – липса на мотиви, са основателни. Съобразно правомощията си, очертани от разпоредбата на чл. 314 НПК, Варненският апелативен съд е бил длъжен да провери изцяло правилността на присъдата на първоинстанционния съд и в съгласие с изричното изискване по чл. 339, ал. 2 НПК да отговори стриктно на всички съществени фактически и правни доводи, които са били навеждани от подсъдимия и неговия защитник. Жалбоподателят изтъква липсата на отговор на възражението на защитника пред въззивния съд, че дрехите на пострадалия, предявени като веществени доказателства по делото, не съответстват на описанието на дрехите, направено при аутопсията на починалия, което не отговаря и на данните от протокола за оглед на местопроизшествието, а удостоверяването на идентичността им има значение при преценката на заключението на съдебномедицинската експертиза относно силата на ударите при отчитане на констатираните по дрехите повреди. Въззивният съд оставил без внимание и довода на защитника за начина, по който са били съхранявани веществените доказателства по делото. Посочените доводи са засягали съществени обстоятелства, свързани с инкриминираното деяние на подсъдимия П., поради което Варненският апелативен съд е дължал пълен, ясен и точен отговор. В случая обаче се е ограничил само да преповтори аргументацията на първоинстанционния съд, инкорпорирайки я в своето решение, свързана с предявяване на материалите по делото на досъдебното производство, в т.ч. на веществените доказателства и съдебномедицинската експертиза, както и с предявяване на веществените доказателства по реда на чл. 284 НПК в хода на първоинстанционното съдебно следствие. Лаконично е отбелязал и разяснения на експерта от съдебно заседание за използван снимков материал от собствения му оглед на трупа и дрехите на пострадалия Б. при изготвяне на експертизата. Оплакването е останало без отговор в смисъла, вложен от защитника, а той е обхващал и въпросите дали експертът се е основавал именно на предявените в съдебно заседание веществени доказателства и съобразно размера и конфигурацията на оставените по тях следи е обосновавал специализираните си изводи; използвало ли е вещото лице като изходни данни информация, съдържаща се в компактдиск и приобщен ли е бил той или не към материалите по делото при изготвяне на съдебномедицинското заключение. Видно от мотивите, Варненският апелативен съд дори не е изразил собствена позиция налице ли е било изтъкваното от защитата различие, респ. дали на експерта са били предоставени именно предявените веществени доказателства (риза, дънки, боксерки), за да изготви възложената съдебномедицинска експертиза на труп № 35/2015 г., която е била възприета от съда при установяване на съществените обстоятелства от предмета на доказване по делото. Липсват конкретни и недвусмислени съображения за носителите на доказателствена информация, които съдът счита, че вещото лице е използвало при изграждане на специализираните си изводи – веществените доказателства, които е подложил на непосредствено изследване или снимките, които е направил при огледа на дрехите, съответно какъв по-голям обем от данни снимковият материал е съдържал, за да го използва вместо веществените обекти, които непосредствено да изследва. Напълно са били пренебрегнати и аргументите за състоянието, в което веществените доказателства са били предявени в открито съдебно заседание на страните и довода, че експертът е работел с данни от СD, чието съдържание е останало неизвестно за подсъдимия и неговия защитник. В крайна сметка мотивите не предоставят нужното потвърждение, че въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, произтичащи от принципа по чл. 14 НПК - да е подложил на внимателна и обстойна оценка заключението на съдебномедицинската експертиза на труп, отчитана и при комплексната експертиза по писмени данни, както и да е извършил надлежна проверка на веществените доказателства (дрехите на пострадалия), която включва и условията на тяхното съхранение, да ги е изследвал всестранно и оценявал в съвкупност с останалите материали, включително с протокола за оглед на местопроизшествието и заключенията на съдебномедицинските експертизи. Защитникът настоятелно е посочвал пред въззивния съд, че по делото не са доказани взаимоотношенията между подсъдимия П. и пострадалия Б. в района на хижата в местността „П.” предвид отсъствието на преки доказателства - липсата на свидетели очевидци; че фактическата обстановка, изложена от първоинстанционния съд представлява буквален препис на обвинителния акт и е била изградена на недопустими предположения. Изтъквал е също, че по делото нито е установено деянието да е било извършено с нож и съответно той да е бил изхвърлен по пътя за [населено място], нито е установено времето на смъртта на пострадалия Б. К. Б., настъпила непосредствено след нанасянето на два смъртоносни удара. Възражения, формулирани в същата насока е направил и подсъдимият П., който ги е допълнил с отсъствието на доказателства за приетия от съда мотив – стремеж към саморазправа и отмъщение. На всеки от доводите липсва убедителен отговор в мотивите на обжалваното решение. Според Варненския апелативен съд по делото било установено, че средството, използвано за умъртвяване на пострадалия е бил предмет с режещ ръб и остър връх, какъвто можел да бъде ножът и този извод не се разколебавал от установения механизъм на извършеното деяние от подсъдимия. Аргументирайки се по този начин, въззивният съд не само е изложил неясни съображения, но на практика е противопоставил на защитника отново предположения, тъй като е пропуснал да посочи кои са фактите, които са потвърждавали един от възможните варианти, изяснени в експертизата (видно от л. 5 на мотивите). Съдът отхвърлил и довода на защитника, че по делото не е установено времето на извършеното престъпление. В тази връзка се е позовал на съдебно медицинското заключение, с което вещите лица били обосновали извод за времето на смъртта в интервала от 6, 00 ч. до 9.00 ч. на 11.04.2015 г., както и на показанията на св. А. и записите от камерите за видео наблюдение, въз основа на които било фактически установено, че подсъдимият се намирал в 7:14:19 ч. в района на бензиностанция „К. К.” в [населено място]. В мотивите въззивният съд не е изложил фактическата обстановка, която сам приема за установена. Потвърдил е фактическата обстановка, изведена от първоинстанционният съд, която счел за правилна и затова я възпроизвел в мотивите на решението. В тях не е отразено да е приел нови, различни фактически положения, които да я променят. При това положение Варненският апелативен съд е бил длъжен да изложи съображения защо счита фактическото обстоятелство (възприето от мотивите на първоинстанционния съд), че „малко след 7.00 ч.” подсъдимият и пострадалият пристигнали до хижата на „БТС” в местността „П.” в землището на [населено място] за логически съвместимо с фактическото обстоятелство - подсъдимият П. да се е намирал в 7:14:19 ч. в района на бензиностанция „К. К.” в [населено място], още повече когато е направил самостоятелни изчисления за времето (35 мин. или 46 мин.), необходимо за предвиждане с лек автомобил по двата възможни пътни маршрута от едното населено място до другото. В същия порядък подсъдимият е направил оплакване, разглеждайки въпроса и от друг ъгъл – за отсъствието на анализ и съпоставка между дисковете със записи от камерите за видео наблюдение, от които се установявало присъствието му в 7:14:19 мин. в района на бензиностанция „К. К.”, [населено място] и отбелязания час на смъртта – 7.30 ч. на 11.04.2015 г., в акт за смърт на пострадалия Б., приложен към материалите по делото (л. 132, ДП). Посоченият довод, както и наведеният за пропуск на първоинстанционния съд да коментира, че привнесената люспа е била намерена при повторен оглед на автомобила (л. 124 по в. н. о. х. д. № 191/2016 г.) и аргументите на защитника, свързани с показанията на св. Р., Варненският апелативен съд не е удостоил въобще с внимание. От мотивите не личи собствения му анализ и оценка на гласните и писмените доказателствени средства поотделно и в съвкупност с останалите доказателствени източници съобразно тяхната логическа зависимост. Прегледът на мотивите показва, че въззивният съд практически е избегнал да отговори на ясно формулирания довод на защитника, че част от възприетата фактология на деянието е основана на предположения в противоречие с разпоредбата на чл. 303, ал. 1 НПК. Отхвърлил го е по съображенията, които бил изложил и първоинстанционният съд, позовавайки се на следите от кръв на пострадалия в района на хижата, по дрехите и тялото на починалия и на подсъдимия. Определил ги като преки доказателства за действията на подсъдимия П., с които причинил смъртоносните увреждания (л. 11 от мотивите на решението). При положение, че Варненският апелативен съд е счел за установени поредица от конкретни фактически обстоятелства (в стремежа си да постигне абсолютна детайлизация), свързани с възникнали конфликтни отношения и повода за тях в района на хижата; местоположението на ножа в автомобила на подсъдимия П. и последвалото му изхвърляне по пътя за [населено място]; точната последователност в отделните движения на пострадалия, в т. ч. да пада, да става, да чука по вратата, за да събуди нощуващите в хижата и пр., е бил длъжен да отрази и наличните по делото доказателства, които са потвърждавали посочения обем от фактически обстоятелства, излагайки мотивите да ги приеме по делото за доказани по несъмнен начин, доколкото именно срещу тяхната обоснованост са били наведени възражения от страна на защитника. Ето защо, макар формално в решението да присъстват съображения, те не са в състояние да убедят, че довод с решаващо значение и в аспекта, изтъкван защитника, ефективно е бил разглеждан от Варненския апелативен съд. Поначало аргументацията на съда е била основана и на незаконосъобразното третиране на протокола за оглед на местопроизшествието и протоколите за оглед на автомобила като източници на преки доказателства за престъплението и неговия извършител. Фактите, които са били установени по време на процесуално следствените действия и отразени в тези протоколи само по косвен път са могли да послужат при формиране на извод за обективно съществуваща връзка между престъпното деяние и подсъдимия. Това е налагало Варненският апелативен съд да извърши прецизна съпоставка с обясненията и изчерпателно да изложи съображенията, поради които счита, че установените следи от кръв са опровергавали заявеното от подсъдимия П., че не е извършителят на престъплението. По същата линия, с молбата си (л. 115) подсъдимият се е оплакал пред въззивния съд, че обясненията му за присъствието и на друг човек на местопрестъплението не са били подложени на действителна проверка за достоверност от Разградския окръжен съд. Подчертал е изрично, че на обясненията му първоинстанционният съд всякога е противопоставял само „копирани цитати” от експертизите (л. 126). Варненският апелативен съд обаче декларативно, немотивирано се съгласил с оценката, дадена от първата инстанция на обясненията на подсъдимия П. като защитна теза в процеса, ограничавайки се да отбележи, че той не отричал присъствието си на мястото на инцидента. Пропуснал е в мотивите дори да упомене каква точно е била версията на подсъдимия за развилата се в негово присъствие фактология на престъплението и с какво присъствието му на мястото е изключвало всяко друго логично обяснение, в т. ч. за обективно възможни действия на трето лице за умъртвяването на пострадалия Б., различно от фактическото заключение за авторството на подсъдимия. Отсъствието на ясни, точни и задълбочени мотиви не позволява да се приеме, че обясненията реално са били обсъдени поотделно и при систематична съпоставка с останалите доказателствени източници и са били подложени на внимателна, всестранна и обективна преценка за достоверност. В действителност само е било преповторено заключението на първоинстанционния съд във въззивното решение. В подкрепа на обясненията въззивният съд е бил сезиран с поредица от искания, направени от подсъдимия и защитника, насочени към изясняване на съществения въпрос за авторството на престъплението и следователно, от значение за правилно решаване на делото по същество. С въззивната жалба защитникът е поискал оглед на мобилния телефон, ведно със СИМ картата, ползван от пострадалия Б. (иззет от местопроизшествието), за да се изследват евентуално провеждани разговори или съобщения през периода 10.04.2015 г.-11.04.2015 г. Обосновал се е изрично с аргумента, че по силата на закона, данните, които към този момент мобилният оператор е длъжен да съхранява, са единствено за периода от време след 8.08.2015 г. С молбата си подсъдимият е направил и искане за техническа експертиза, която да проучи паметта на личния му телефон (предаден доброволно при задържането) и телефона на пострадалия Б. (л. 115-116). С определение № 143 от 12.05.2016 г. въззивният съдебен състав е отхвърлил исканията като неоснователни. Мотивирал се е със съображенията за невъзможност да се събере информация, тъй като не се съхранява, позовавайки се на същото писмо на мобилния оператор, обусловило направеното искане от защитника, и с „възможност от манипулация с веществените доказателства (мобилните телефони и софтуера им)”. Изложените съображения не удовлетворяват законовото задължение за мотивираност на съдебния акт. Варненският апелативен съд е отхвърлил искането без да поясни защо счита за възможно да са били манипулирани веществените доказателства по делото. По силата на чл. 327 НПК въззивният съд сам преценява необходимостта от събиране на доказателства и не е длъжен да уважи всяко искане на страните, в случая на подсъдимия и неговия защитник. Направеното искане съдът може и да отхвърли, при условие че изпълни процесуалното си задължение да изложи надлежни мотиви за отказа си. Те позволяват на подсъдимия да разбере аргументите на съда, поради които не го е уважил, и евентуално да ги оспорва. Искането за назначаване на техническа експертиза е било отново направено от защитника в откритото съдебно заседание на 13.06.2015 г. с допълнителни уточнения. Съдът безмотивно го отхвърлил като неоснователно, защото вече му бил даден отговор с определението от 12.05.2016 г. В съответствие с разпоредбата на чл. 34 НПК всеки съдебен акт следва да съдържа мотиви, а това означава и определението, с което съдът се произнася по направено искане на страните, при това без значение дали вече се е произнасял и е излагал мотиви в предходно определение по повод на същото искане. Ето защо жалбоподателят основателно изтъква чрез защитниците, че подходът на Варненския апелативен съд към процесуалните му задължения е довел до нарушение на правото на защита и на справедлив процес, гарантиран от чл. 6, т. 1 на Конвенцията. Неясните и непълни мотиви на Варненския апелативен съд, в които отсъства и отговор на доводи с основно значение, е равнозначно на липса на мотиви – касационно основание по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК, чиято единствена и безусловна последица е отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав. При новото разглеждане трябва да бъдат обсъдени и доводите на жалбоподателя, свързани с нарушение на презумпцията за невиновност по чл. 16 НПК при оценката на обясненията от първоинстанционния съд и процесуалната годност на протоколите за оглед на лекия автомобил на подсъдимия. По изложените съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 277 от 15.12.2016 г. на Варненския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 191/2016 г. и връща делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на Варненския апелативен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: