1 2 2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 157 София, 07.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА Членове: БОНКА ДЕЧЕВА ВАНЯ АТАНАСОВА като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 4014 по описа за 2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. А. К. и А. И. К., чрез адв. Б. М., против решение № 137 от 07. 07. 2021 г. по в. гр. д. № 139/2021 г. на ОС – Смолян, потвърждаващо решение № 9005 от 15. 03. 2021 г. на РС – Чепеларе в частта, с която е прието за установено, по предявения от А. А. Ф. и С. Л. П. против А. И. К. и И. А. К., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, че ищцата А. А. Ф. е собственик на 1/8 ид.ч., а ищцата С. Л. П. е собственик на 1/12 идеална част от поземлен имот с идентификатор .....по кадастралната карта на [населено място], одобрена 2019 г., представляващ ливада с площ от 2,483 дка, в м. „М.“ („Ш.“), на основание наследство и реституция по ЗСПЗЗ, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. А. К. срещу А. А. Ф. и С. Л. П. насрещен иск за признаване за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че И. А. К. е собственик на процесния имот на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г. по описа на нотариус Х. Д.. Поддържа се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК (спиране на производството до приключване на производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ), на чл. 302 ГПК (отказ да се осъществи косвен съдебен контрол за валидност и законосъобразност на постановените в полза на ищците реституционни решения по ЗСПЗЗ), на чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК (неразглеждане на възражение за недопустимост, поради постановяването му след изтичане на преклузивния срок по пар. 22 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ, обн. ДВ, бр. 13/2007 г., на влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ). Твърди се неправилност и поради постановяване на решението в нарушение на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 79, ал. 2, вр. чл. 70 ЗС. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Подаден е отговор на касационната жалба от ищците А. А. Ф. и С. Л. П., чрез адв. Н. П., с която се изразява становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Претендират се и разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното: Делото е висящо в частта по предявения на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, от А. А. Ф. и С. Л. П. против А. И. К. и И. А. К., положителен установителен иск за собственост досежно описания по-горе имот, основан на наследяване и реституция по ЗСПЗЗ, както и в частта по предявения от ответника по първоначалния иск И. А. К. срещу А. А. Ф. и С. Л. П. насрещен положителен установителен иск за собственост на същия имот, основан на договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № ..... г., продавачите по който А. И. К. и А. Ч. Х. са били придобили имота на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № ..... г. с И. К., на когото имотът бил реституиран по ЗСПЗЗ, евентуално – на основание придобивна давност. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата С. Л. П. е наследник на А. М. К. (починал на 02. 08. 1966 г. и оставил за наследници децата си С. А. К., Б. А. К. и В. А. А. – последната починала на 04. 03. 2007 г. и оставила за наследници децата си С. Л. П. и Л. Л. Д.), като наследствените й права възлизат на 1/12 ид.ч. (1/6 от 1/2), а ищцата А. А. Ф. е наследник на Л. А. П., която е била наследник на С. А. К. (починала на 14. 09. 1988 г. и оставила за наследници децата си Я. А. К. и Л. А. П. - поч.2018 г. и оставила за наследници дъщерите си А. А. Ф. и С. А. С.), като наследствените й права възлизат на 1/8 ид.ч. (1/4 от 1/2). Наследодателите на ищците А. М. К. и С. Ас. К. са били първи братовчеди. Процесният имот е бил заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ от наследници на С. К. и А. К. със заявление вх. № 30071/11. 11. 1991 г. С решение № 812/3. 11. 1994 г. на ПК-Ч. на наследниците на С. К. и А. К. е възстановен имот съседен на възстановения в м. „М.“, а процесният имот е бил възстановен на И. К. с решение № 902/3. 11. 1994 г. на ПК-Чепеларе. С решение № 397 от 24. 10. 2012 г. по гр. д. № 241/12г. на ОС – Смолян, влязло в сила, е уважен предявеният от С. Л. П. и Л. А. П. против И. Д. К. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено по отношение на ответника, че процесният имот към образуване на ТКЗС е бил собственост на наследодателите на ищците А. А. К. и С. А. К.. Въз основа на решението по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и с оглед указанията, дадени с постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ решение № 10043/16. 10. 2020 г. по гр. д. № 38/2020 г. на РС – Чепеларе, с решение № 11-А-2071/23. 11. 2020 г. на ОСЗ-Чепеларе, постановено по реда на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, на наследниците на С. А. К. е възстановена собствеността върху 1/2 ид.ч., а с решение № 10-А-2070/23. 11. 2020 г. на ОСЗ-Чепеларе, постановено по реда на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, на наследниците на А. А. К. е възстановена собствеността върху другата 1/2 ид.ч. от процесния имот. Производството по настоящото дело е било спряно до приключване на производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, предмет на гр. д. №38/2020 г. на РС-Чепеларе. Установено е от показанията на свидетелите на ищците и обясненията на ответника А. Х., дадени по реда на чл. 176 ГПК, че процесният имот е бил владян само от ищците и техните наследодатели както преди образуване на ТКЗС, така и след образуване на ТКЗС, до настоящия момент, като върху част от имота засаждали картофи, фасул, малини и ягоди, а от стръмната част косили сено за животните. Тъй като се е намирал в близост до урбанизирана територия, имотът никога не е бил ползван от ТКЗС, нито от ответниците или техни праводатели. С н.а. № .... г. И. К. е продал на А. И. Х. и А. Ч. Х. процесният имот, възстановен му с решение № 902/3. 11. 1994 г. на ПК-Чепеларе, а с н.а. № .... г. приобретателите са продали имота на И. А. К. (баща на А. И. К.). От правна страна въззивният съд е приел, че процесният имот е собственост на ищците, които са го придобили на заявените придобивни основания – наследяване на А. М. К. и С. А. К. и възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, с влезли в сила решения по чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, постановени по реда на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, след влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, разрешаващо в полза на ищците съществуващия между тях и ответниците спор за собственост върху имота към образуване на ТКЗС, и влязло в сила решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, постановено по повод жалба на ищците срещу постановен отказ на общинската служба по земеделие да измени постановеното в полза на И. Д. К. решение № 902/3. 11. 1994 г. и възстанови имота на наследниците на А. М. К. и С. А. К.. За неоснователно е приел възражението на въззивниците за допуснато нарушение по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. В тази връзка е прието, че производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е реституционно, свързано е със заявеното от ищците придобивно основание, поради което се явява преюдициално и обуславящо изхода по настоящото дело, както и че предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК следва да бъде съобразено при разрешаване на спора за собственост. Във връзка с възражението на въззивниците за нищожност на постановеното в полза на ищците реституционно решение по чл. 14 ЗСПЗЗ е прието, че косвеният съдебен контрол са законосъобразност на постановените в полза на ищците реституционни решения е недопустим, тъй като в случая пряк съдебен контрол е упражнен в съдебното производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и реституционното решение в полза на ищците е постановено именно в изпълнение указанията на съда, дадени с решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. За неоснователен е приет доводът на ищците по насрещния, съотв. ответници по първоначалния иск, за придобиване на имота от ответника И. А. К. на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г. Сделката не е породила вещноправно действие, тъй като А. И. К. и А. Ч. Х. са купили от несобственик, доколкото техният частен праводател по договора за покупко-продажба, сключен с н.а. № ..... г., И. Д. Х., не е бил собственик на прехвърления имот. За неоснователно е прието и възражението, че продажбата е породила вещноправно действие, тъй като към 19. 12. 2018 г. продавачите по договора за покупко-продажба А. К. и А. Х. са били придобили собствеността по давност, с изтичане на 5 годишния срок по чл. 79, ал. 2 ЗС, с начало на давността 28. 12. 2020 г., съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. В тази връзка е прието, че по отношение на ищците давност не е текла до 14. 12. 2020 г., когато по отношение на същите е приключила реституционната процедура по ЗСПЗЗ, а искът е предявен на 30. 08. 2019 г. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване на решението се поставят следните въпроси във връзка с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди представените и приети по делото доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки самостоятелни изводи по съществото на спора. Твърди се разрешаването му в противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 153 от 03. 02. 2017 г. по т.д. № 3372/2015 г. на ВКС, 1 т.о., решение № 46 от 25. 05. 2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 63/2015 по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, 2 т.о. 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 222 от 27. 03. 2018 г. по т.о. № 505/2017 г. на ВКС, 2.т.о. 3. Допустимо ли е и длъжен ли е съдът, при спор за собственост, да осъществи косвен съдебен контрол върху решение на ОСЗ при направено възражение за нищожност на същото. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 201 от 30. 06. 2010 г. по гр. д. № 79/2009 г. на ВКС, 2 г.о. 4. Допустим ли е иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен след изтичане на срока по пар. 22 ПЗР ЗИДЗСПЗЗ и след изтичане на сроковете по чл. 11 ЗСПЗЗ и длъжен ли е съдът да прилага такова решение. Твърди се разрешаването му с ТР № 4/14. 03. 2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 3А. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два въпроса, тъй като същите не са разрешени в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Въпросите касаят задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните. Свързан е с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и по същия е формирана богата непротиворечива практика на ВКС. В съответствие със същата въззивният съд е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Обстоятелството, че въведените от ответната по иска страна доводи и възражения и поддържани от тях тези са приети за неоснователни не налага извод в обратния смисъл. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по четвъртия поставен въпрос. Въпросът не кореспондира с фактите по делото. В настоящия случай производството по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ не е висящо, а е приключило с влязло в сила решение, разрешаващо спора за собственост към минал момент в полза на ищците. Влязлото в сила съдебно решение, макар и недопустимо, поражда своето действие и следва да бъде зачетено на основание чл. 297 ГПК. Затова и с оглед разпоредбата на чл. 226, ал. 3 ГПК, в настоящото производство съдът е бил длъжен да съобрази формираната сила на пресъдено нещо по въпроса за собствеността върху процесния имот към образуване на ТКЗС. На следващо място, в случая процесният имот е бил заявен за възстановяване в срока по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. След като отговорът на въпроса не би повлиял на изхода на делото и предвид разясненията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, то същият не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и не обуславя допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към ТР № 5 от 14. 01. 2013 г. по т.д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, при спор за собственост съдът е оправомощен да извършва косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на влязло в сила решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ на общинската служба по земеделие, от което една от страните по иска за собственост черпи права, когато същото се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му и е въвела довод/възражение за незаконосъобразността му. Вярно е, че в случая въззивният съд не е разгледал и обсъдил въведеното от ответниците възражение за нищожност на постановените в полза на ищците решения № № 11-А-2071/23. 11. 2020 г. и решение № 10-А-2070/23. 11. 2020 г. на ОСЗ-Ч., с които на наследниците на С. А. К. се възстановява собствеността върху 1/2 ид.ч., а на наследниците на А. А. К. се възстановява собствеността върху другата 1/2 идеална част от процесния имот. Доколкото, обаче, възражението за нищожност на решенията е неоснователно, обсъждането му не би повлияло на крайния извод за основателност на предявения иск. И двете решения са постановени по реда на чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, въз основа на влязло в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и в изпълнение на указания, дадени с решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Разпоредбата на чл. 14, ал. 7а, вр. ал. 7 ЗСПЗЗ изрично предвижда възможност влязло в сила решение на общинската служба по земеделие да се измени в частта относно лицата в чиято полза е постановено, след като спорът за собственост се разреши по съдебен ред. На следващо място, по отношение на ищците не е бил налице влязъл в сила отказ за възстановяване на собствеността, тъй като в постановеното в тяхна полза решение № 812/3.11. 1994 г. на ОСЗ-Чепеларе липсва произнасяне по заявлението им за възстановяване на собствеността върху процесния имот (вместо процесния имот № .....им е възстановен незаявен имот № ....) и веднага след като ищците са узнали, че имотът им е възстановен на частния праводател на ответниците И. К. са предявели срещу последния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, уважен с влязло в сила решение. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото жалбоподателите И. А. К. и А. И. К. следва да бъдат осъдени, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на С. Л. П. и А. А. Ф. сумата 900 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 137 от 07. 07. 2021 г. по в. гр. д. № 139/2021 г. на ОС – Смолян, потвърждаващо решение № 9005 от 15. 03. 2021 г. на РС – Чепеларе в частта, с която е прието за установено, по предявения от А. А. Ф. и С. Л. П. против А. И. К. и И. А. К., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост, че ищцата А. А. Ф. е собственик на 1/8 ид.ч., а ищцата С. Л. П. е собственик на 1/12 идеална част от поземлен имот с идентификатор .....по кадастралната карта на [населено място], одобрена 2019 г., представляващ ливада с площ от 2,483 дка, в м. „М.“ („Ш.“), на основание наследство и реституция по ЗСПЗЗ, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. А. К. срещу А. А. Ф. и С. Л. П. насрещен иск за признаване за установено, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, по отношение на ответниците, че И. А. К. е собственик на процесния имот на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № .... г. по описа на нотариус Х. Д.. ОСЪЖДА И. А. К. и А. И. К., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на С. Л. П. и А. А. Ф. сумата 900 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: