6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 277
София, 07.04.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. д. № 4145 по описа за 2021 г., намира следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от С. Н. К. и Л. Н. В., чрез пълномощника им адв. М. З. от САК, срещу решение № 264853 от 13.07.2021 г., постановено по гр.д.№111/2020г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 192248 от 12.08.2019 г., постановено по гр. д. № 15144/2016 г. по описа на Софийски районен съд, с което е признато за установено на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 432, ал. 1 от ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че Л. Н. В. и С. Н. К. дължат солидарно на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата от 15 308,86 лева, представляваща сбор на дължима и непогасена главница по Договор за банков кредит от 30.4.2008 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.12.2015 г., до окончателното изплащане; че дължат сумата от 2603,98 лева, представляваща изискуема редовна възнаградителна лихва за периода от 10.07.2013 г. до 27.10.2015 г.; че дължат сумата от 695,92 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 10.12.2014 г. до 29.12.2015 г. и сумата от 692,17 лева, представляваща неустойка по чл. 9, вр. с чл. 1, б. „а“ от Анекс № 3 към Договора за банков кредит за периода от 10.02.2014 г. до 30.05.2014 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 81356/2015 г. на СРС.
Касаторът счита, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. За допускане на обжалването се позовава на 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК и поставя следните правни въпроси: „Може ли да се счита, че е настъпила предсрочна изискуемост на кредитира, след като волеизявлението на банката реално не е достигнало до кредитополучателя – длъжник, като писмото не е непотърсено в пощенската станция, т.е. може ли т.н. предсрочна изискуемост да се презумира?“ и „По какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита?“. Касаторът счита, че тези въпроси са решени в противоречие с решение № 40 от 17.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г. на ВКС, решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2075/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 208 от 09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, I т. о.
Ответникът по касационната жалба – „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Е. Д. Д., счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, а по същество – че жалбата е неоснователна.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че на 30.04.2008г. между „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД и Л. Н. В. е сключен Договор за банков кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя сума в размер на 18 202,50 лева, а последният се е задължил да върне сумата на 120 анюитетни месечни вноски. На 07.11.2012г. между „Райфайзебанк (България)“ ЕАД и Л. Н. В. и С. Н. К. бил сключен Договор за встъпване в дълг, по силата на който С. Н. К. поела солидарно задължение да заплаща всички задължения на кредитополучателя по договора за кредит при условията, в размера и в сроковете, определени в Договора за кредит и последващо сключени анекси към него. С Анекс № 1 от 26.11.2010 г., Анекс № 2 от 07.11.2012 г. и Анекс № 3 от 31.05.2014 г. били договорени основни параметри на договора, като със същите бил констатиран остатъкът от дълга по кредита към датата на сключването им, предоговорен бил размерът на лихвата по кредита и начина на издължаването му, включително чрез предвиждане на гратисни периоди за издължаване, променен бил крайният срок на договора за кредит и бил приет нов погасителен план. Въззивният съд се е позовал на съдебно-счетоводна експертиза, назначена по първоинстанционното дело, според която преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 30.12.2015г. ответниците не са погасили дължимите от 10.08.2014г. до 10.10.2015г. месечни вноски към банката, както и не са постъпвали плащания след тази дата по кредита. Приел е, че на основание чл. 8.1 от Договора за банков кредит и чл. 12.1 от Анекс № 3 и във връзка с чл. 9.2 от Договора за банков кредит и чл. 13.2 от Анекс № 3 кредиторът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем поради неизпълнение на задължение за заплащане на месечна вноска по кредита на падежа й. Във въззивното решение е прието също, че кредиторът е изпратил на С. Н. К. писмо с изх. № ИЗХ-001-99671 на посочения от нея постоянен адрес, чието получаване от пълнолетно лице от домашните й е удостоверено с обратна разписка от 20.10.2015г. На ответника Л. Н. В. била изпратено писмо с изх. № ИЗХ-001-99669 на посочения от него постоянен адрес, чието получаване от пълнолетно лице от домашните му също било удостоверено с обратна разписка от 20.10.2015г. До Л. Н. В. било изпратено и писмо с изх. № ИЗХ-001-99670 на посочения от него настоящ адрес. Видно от разписка от 08.11.2015 г., пратката останала „непотърсена“. Съдът е изтъкнал, че в чл. 11.7 от Договора за банков кредит и чл. 14 от Анекс № 3 е предвидено, че всички уведомления и изявления във връзка с Договора трябва да бъдат направени в писмена форма и ще се считат за получени от кредитополучателя/съдлъжника, ако по факс, чрез лично доставяне или чрез изпращане по пощата или по куриерска фирма с обратна разписка или с телеграма достигнат до адреса на кредитополучателя/поръчителя, посочен в Договора. Тъй като банката е изпратила уведомление на адресите, посочени в Анекс № 3, въззивният съд е приел, че предсрочната изискуемост е обявена надлежно съобразно уговореното между страните. Посочил е, че по делото липсват доказателства за промяна на адресите, която да е съобщена на кредитора съобразно уговореното в чл. 6.2 от Договора за банков кредит и чл. 11.1 от Договора за встъпване в дълг.
Обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо.
Настоящият състав счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставените от касатора правни въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното от касатора решение № 40 от 18.06.2015 г. по т. д. № 601/2014 г. на ВКС се приема, че упражняването на правото на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем не налага задължително съобщението фактически да е получено от длъжника. В решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2075/2015 г. на ВКС, I т. о и решение № 208 от 09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, I т. о. се сочи, че е допустимо в договора между страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните, както и да се предвиди, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до другата страна, без фактически същото да е получено. И в двете горецитирани решения по същество са разгледани хипотези, при които пощенската пратка е върната от пощенския оператор като „непотърсена“. В настоящия случай изводът относно едната пратка до длъжника, която е останала „непотърсената“, не е обусловил решаващата воля на съда, тъй като същият е приел, че е осъществено валидно връчване на двамата длъжници чрез доставяне на съобщението на пълнолетно лице от домашните им, живеещо на адреса, посочен в договора и анексите между страните. Освен това настоящият състав намира за нужно да посочи, че предсрочната изискуемост е достатъчно да бъде обявена само на единия от длъжниците, а според практика на ВКС това може да стане и с връчване на препис от исковата молба или документ, приложен към нея, в който се съдържа изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем ( в този смисъл решение № 60009 от 02.06.2021 г. по т. д. № 2891/2021 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на ВКС, II т. о.).
Във връзка с втория въпрос на касатора следва да се изтъкне, че според решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2075/2015 г. на ВКС, I т. о., когато кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка, то съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за пощенските услуги условията за доставянето на пощенските пратки се определят по Общи правила, приети от Комисията за регулиране на съобщенията. Удостоверителна сила за получаване на съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на получателя срещу подпис (чл. 5, ал. 1 от Общите правила) или на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ на адреса, срещу подпис и документ за самоличност (чл. 5, ал. 2 от Общите правила). В чл. 5, ал. 3 на Общите правила са разписани действията, които следва да извършат пощенските служители, когато препоръчаната пощенска пратка не е предадена при посещение на адреса. Според цитираната практика само в последната хипотеза няма фикция, че при липса на фактическо връчване пратката ще се счита за доставена на получателя. Връчването съгласно чл. 5, ал. 2 от Общите условия обаче се счита за доставяне на пратката, без значение дали впоследствие лицето от домашните я е предало на адресата.
Въззивното решение не е в противоречие, а в съответствие с решение № 148 от 02.12.2016 г. по т. д. № 2075/2015 г. на ВКС, I т. о. Съгласно чл. 6, ал. 4 (стар чл. 36, ал. 2) от ЗПУ условията за доставянето на пощенските пратки се определят с общи правила, изготвени от Комисията за регулиране на съобщенията. Според чл. 5, ал. 2 от Общите условия за доставяне на пощенски пратки и пощенски колети препоръчаните пощенски пратки може да се доставят и на лице, пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещо на адреса, посочен в пратката. Изрично в Общите условие е посочено, че пратките се доставят и на лица от кръга на домашните, което е хипотеза, аналогична на чл. 46, ал. 2 от ГПК. Поради това не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав счита, че не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът не е обосновал какво е значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен това, както беше отбелязано по-горе, по правните въпроси вече има практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване.
Право на разноски по делото има ответникът по касация, който е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ съдът определя възнаграждение в размер на 150лв.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 264853 от 13.07.2021г., постановено по гр. д. № 111/2020г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Л. Н. В., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], и С. Н. К., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплатят на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК 831558413 сумата от 150лв.–юрисконсултско възнаграждение за касационна инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |