Р Е Ш Е Н И Е № 64 София, 12.07.2018 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети май, две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при секретаря Ина Андонова изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 5520/2016г. Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби от Д. К. К. /вх.№91169/ и от К. В. Р. – К. /вх.№ 93832/, [населено място], и двете касационни жалби подадени чрез процесуалнитя им представител адвокат Н. Д., срещу въззивно решение №3702/09.05.2016г. по гр.дело № 1305/2015г. на Софийския градски съд, в частта, с която срещу всеки от касаторите е уважен предявеният от И. И. Д., починала в хода на процеса и заместена от нейните наследници Ж. –Р. А. Д. и Д. В. Д. иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ за признаване за установено, че договорът от 22.08.1990г. за продажба на 1/2 ид.ч. от недвижим имот - тавански етаж от сграда, построена в парцил V,кв.121 по плана на м.»Л.» /подробно описан/ е нищожен поради нарушение на чл.120 и чл.121 от Наредбата за държавните имоти /отм./. С определение № 363/02.08.2017г. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение №3702/09.05.2016г. по гр.дело № 1305/2015г. на Софийския градски съд, в обжалваната част, с която е уважен иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ срещу Д. К. К. и К. В. Р. – К. по правните въпроси за правомощията на въззивната инстанция по ГПК /1952г./ като инстанция по съществото на спора да осъществи самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал, да обсъди фактическите и правни възражения, доводи и оспорвания на всяка от насрещните страни като мотивира решението си по тези въпроси по реда на чл.188,ал.2 ГПК /отм./ и чл.189,ал.2 ГПК /отм/, с оглед приетото от въззивния съд по активната материалноправна легитимация по иска, предявен от И. Д. /заместена от универсалните си правоприемници в процеса по реда на чл.120 ГПК /отм./, в качеството и на наследник на Й. И. Р., и поддържаното от ответната страна оспорване на същата. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК/ред.до изм. ДВ, бр.86/2017г./ за проверка за съответствие на изводите в обжалваното решение със задължителната практика на ВКС, в т.ч. ТР №1/04.01.2001г., ОСГК. Ответникът по касационната жалба М. Ж. Д. /конституирана на основание чл.227 ГПК като наследник на починалия в хода на процеса пред касационната инстанция Ж.-Р. А. Д./ оспорва касационната жалба. Ответникът по касационната жалба Д. В. Д., оспорва касационната жалба като неоснователна. В касационните жалби се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, материалния закон и за необоснованост – основание за отмяна по чл.281,ал.1,т.3 ГПК. Върховният касационен съд, състав ІІ г.о. при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното: С въззивното решение е обезсилено решението от 09.09.2013 г. по гр. дело № 1354/1993 г. на Софийския районен съд, в частта, с която е уважен предявеният от И. И. Д., заместена в процеса на основание чл.120 ГПК /отм./ от нейния наследник Ж.-Р. А. Д., срещу К. В. Р. – К. и Д. К. К., иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ по отношение на договор от 22.08.1990 г. за продажба на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ тавански етаж от сграда,находяща се в [населено място], [улица]/подробно описан/ на основание чл.120 и чл.121 от Наредба за държавните имоти / отм./ и е прекратено производството по делото. /В тази част въззивното решение е влязло в сила./. Предмет на касационното производство е въззивното решение в частта, с която е оставено в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от И. И. Д. /заместена в процеса на основание чл.120 ГПК /отм./ от нейните наследници Д. В. Д. и М. Ж. Д./ иск с правно основание чл. 7 ЗВСОНИ за признаване за установено по отношение на ответниците, че договорът от 22.08.1990 г. за продажба на 1/2 идеална част от недвижим имот, представляващ тавански етаж от сграда,находяща се в [населено място], [улица]/подробно описан/ е нищожен поради нарушение на чл.120 и чл.121 от Наредба за държавните имоти / отм./. Въззивният съд е приел, че с влязло в сила 12.07.2011г. решение по гр.д. № 896/1997 г. по описа на СРС, 45 състав, по иск, предявен от Столична община срещу ответниците по настоящото дело, е обявен за нищожен договорът от 22.08.1990 г. за продажба на процесния недвижим имот - тавански етаж от сграда, построена в парцел V от кв.121 по плана на [населено място], находяща се на [улица], със застроена площ от 118,05 кв.м., заедно с избено помещение и 1/3 ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж поради противоречие със закона – чл. 120 и чл.121 НДИ /отм./ и поради сключването на договора след приемането на решение на ВНС от 17.08.1990 г., с което е спряно разпореждането с одържавени по ЗОЕГПНС жилища, което решение, на основание чл.84, ал.3 от действащата при приемането му Конституция от 1971 г. е влязло в сила с приемането му и има характер на нормативен акт. В това производство като трето лице – помагач на Столична Община е участвал Ж.-Р. Д.. Субективните предели на силата на пресъдено нещо на това решение важат между страните в производството, разбирани като противопоставени субекти на процесуалното правоотношение. То няма сила на пресъдено нещо по отношение на ищцата, предявила иск по чл.7 ЗВСОНИ, респективно нейните универсални правоприемници, тъй като тя не е участвала в него, доколкото не е налице едновременно обективно и субективно тъждество между двете дела. Искът по чл.7 ЗВСОНИ е обвързан с едногодишен преклузивен срок за предявяването му. Когато част от правоимащите лице не са предявили в срок иск по чл.7 ЗВСОНИ, следва да се приеме, че за тяхната част сделката остава в сила, въпреки прогласяването й за нищожна по иск на другите правоимащи. С оглед спецификите на реституционния закон и в частност – чл.7 ЗВСОНИ, нищожността не рефлектира върху имуществените права на държавата-продавач. В случая е установено, че първоначалната ищца И. Д. е активно легитимирана да предяви иск по чл.7 ЗВСОНИ като е наследник на бившия собственик, от който имота е отчужден по реда на ЗОЕГПНС. Тя е наследила Ѕ ид.ч. от имуществото на отчуждения собственик. Въззивният съд е приел за установено, че наследодателката на ищцата Й. Р. е била собственик на процесния недвижим имот, който през 1948 г. на основание чл.11 от ЗОЕГПНС е бил отчужден срещу обезщетение в облигации. Съгласно чл.120 НДИ /отм./ продажбата на жилището се извършва въз основа на заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, а според чл.121 НДИ /отм./ въз основа на заповедта за продажбата се сключва договор, подписан от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет или от определен от него член на изпълнителния комитет и от купувача. Установено е, че заповедта по чл.120 НДИ /отм./ от 10.08.1990 г. и договорът за продажба на процесния имот от 22.08.1990 г. не е подписан от председателя на ИК на ОбНС „Л.” Ц.Н. , а от Стойка Т. – член и секретар на ИК на ОбНС „Л.“. Ответниците, чиято е доказателствената тежест, не са ангажирани доказателства, че заповедта и договорът за продажба са подписани от секретаря на ИК, поради отсъствие /ползване на отпуск/ на председателя на ИК през процесния период. Липсват и доказателства за издадена от председателя на ИК нарочна заповед, с която секретарят на ИК – Т., да е определена да подписва всички необходими документи по чл.120 и чл.121 НДИ, т.е. заповед, с която изрично да са й делегирани тези функции. Договор за продажба на държавно жилище, по реда на НДИ /отм./, при който заповедта по чл.120 НДИ /отм./ не е подписана от председателя на ИК на ОбНС, а от друго длъжностно лице, на които тези функции са изрично делегирани, не е нищожен, ако купувачът е добросъвестен. При прилагането на чл.7 ЗВСОНИ трябва да се преценява във всеки конкретен случай дали има баланс между обществения интерес, наложил приемането на този законов текст и конкретния резултат, който води до лишаване от собственост на ответниците. В случай на добросъвестност на ответниците по иска, придобили държавно жилище без да се възползват от положението, което са заемали в обществото, както и когато няма съществено нарушение на материалноправни разпоредби, а само дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, а не приобретателите, те не могат да бъдат лишавани от своята собственост. При тълкуването на чл.7 ЗВСОНИ и по-конкретно – при преценка на допуснатите нарушения на нормативни актове следва да се отчита тежестта на нарушението, както и дали ответниците са били добросъвестни от гледна точка на това дали са могли да влияят върху условията на сделката. Въззивният съд е приел, че в случая е налице съществено нарушение на материалноправната разпоредба на чл.120 НДИ /отм./, тъй като заповедта и договорът са подписани от лице, различно от нормативно определеното, без тези функции да са му изрично делегирани. Съгласно чл.120 НДИ /отм./ материалната компетентност на председателя на ИК на РНС е изключителна и не може да бъде делегирана нито на заместник председателя, нито на секретаря на изпълнителния комитет, като аргумент за това е разпоредбата на чл.121 НДИ /отм./, която предвижда такава възможност при сключване на договора. Липсват доказателства за делегиране на материална компетентност както по чл.120, така и по чл.121 НДИ /отм./ на секретаря на ИК. По делото липсват и доказателства за възможна хипотеза на упражняване на чужда компетентност – за издаване на заповедта при условие на заместване на титуляра поради разрешен отпуск но последния. Не може да се приеме за делегиране на правомощия по чл.120 и чл.121 НДИ /отм./, което следва да е изрично, ръководството на комисия, в чиято структура се включва направление „Държавни имоти“. С разпределението на задълженията между членовете на ИК не се делегира компетентност, за което е необходима съответна писмена заповед от лицето, натоварено с функциите на държавен орган и то само в предвидените в закона случаи. Протоколът от заседание на ОбНС”Л.” от 10.05.1990 г., на което по предложение на Председателя на ИК е взето решение направление „Държавни имоти“, поради спецификата на своята дейност, да се включи в състава на Комисията по развитие на самоуправлението и спазването на социалистическата законност под прякото ръководство на секретаря на ИК на ОбНС, не представлява делегиране /упълномощаване/ по смисъла на чл.121 НДИ /отм./. При това положение и при липса на доказателства, че на секретаря на ИК на ОбНС, подписал заповедта и договора за продажба, са делегирани изрично тези функции, настоящият състав приема, че процесната разпоредителна сделка е нищожна, тъй като е налице съществено нарушение на материалноправна разпоредба, а не просто административен пропуск. При преценка тежестта на нарушението, допуснато от държавния орган и добросъвестността на приобретателите по атакуваната сделка, следва да се отчете безспорният факт, че последната е сключена след приемането на решението на ВНС от 17.08.1990 г., с което е спряно разпореждането с одържавени по ЗОЕГПНС жилища, влязло в сила с приемането му и имащо характер на нормативен акт. С оглед рамките на производството по чл.290,ал.2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантите за изхода на спора процесуалноправни въпроси, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл.288,ал.1 ГПК, настоящият състав приема следното : В разглеждания случай с оглед разпоредбата на §2,ал.1 ГПК/ред.ДВ,бр.50 от 2008г./ производството пред въззивния съд се е развило по реда на ГПК/1952г./. Съгласно разясненията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001г., ОСГК дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция.Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор. При въззивното обжалване решаващият съд при самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал в процеса прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Като инстанция по съществото на спора въззивният съд осъществява самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал и трябва да обсъди фактическите и правни възражения, доводи и оспорвания на всяка от насрещните страни като мотивира решението си по тези въпроси по реда на чл.188,ал.2 ГПК /отм./ и чл.189,ал.2 ГПК /отм/. Въззивната инстанция трябва да изготви самостоятелни мотиви по предмета на спора като обсъди поддържаните от страните доводи и възражения. Даденото в обжалваното решение разрешение на тези процесуални въпроси относно правомощията на въззивната инстанция е в противоречие на цитираното ТР на ОСГК. Изводите на въззивния съд за наличие на активна материалноправна легитимация по иска, предявен от И. Д. /заместена от универсалните си правоприемници в процеса по реда на чл.120 ГПК /отм./, в качеството и на наследник на Й. И. Р., са направени без да е обсъдено поддържаното от ответната страна оспорване на същата и релевираните доводи в тази насока. Като не е упражнил правомощията си на инстанция по същество и не е изпълнил задължението да обсъди поддържаните от ответниците по иска доводи във връзка с оспорената материалноправна легитимацзия на ищцата като наследник на отчуждения по ЗОЕПНС собственник на имота Й. /М./ И. Р./Д./, поч.1977г. и да извърши самостоятелна преценка на приетите в тази връзка доказателства, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се е отразило на правилността на решението. Не е даден отговор на основното възражение на ответниците, че в представеното от ищцовата страна удостоверение за наследници на И. Р. Д. /поч.1954г./ от 1993г. /л.16/ И. Д. фигурира като негов наследник, но не и като наследник на Й. И. Д., поч.1977г. Въззивният съд не е изследвал този въпрос, не е събрал поисканите от ответниците по иска доказателства за наследственото правоприемство. С писмени молби от 07.11.2012г. и от 27.02.2013г. те са поискали да бъдат събрани доказателства за наследниците на Й. И. Р.. Съдът не е уважил това искане, не е разпределил и доказателствената тежест в процеса, а впоследствие без да обсъди наведените доводи, е приел за безспорно И. Д. като активно легитимирана по иска по чл.7 ЗВСОНИ в качеството и на наследник на отчуждения по реда на ЗОЕГПНС собственник на процесния имот Й. И. Р.. Касационната инстанция не може да провери изводите на въззивния съд по спорните за делото въпроси за установяване активната материалноправна легитимация по отношение правото на реституция, поради това че липсват мотиви в тази насока. Липсва обсъждане на поддържаните от страната доводи, както и извършване на процесуални действия по събиране на относими към правния спор доказателства, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна. В обобщение следва да се приеме, че обжалваното решение е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Това налага касирането му и връщането му за ново разглеждане на спора по чл.7 ЗВСОНИ. След изясняване на въпроса за активната материалноправна легитимация, основана на наследственото правоприемство между първоначалния ищец И. Д. и отчуждения собственик, въззивният съд следва да се произнесе по фактическия състав на чл.7 ЗВСОНИ относно наличието или не на въведените от ищеца нарушения на закона при сключване на атакувания договор като изложи мотиви след обсъждане на всички относими доказателства по реда на чл.188 ГПК /отм./. По изложените съображения и на основание чл.293,ал.3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение №3702/09.05.2016г. по гр.дело № 1305/2015г. на Софийския градски съд в частта, с която е уважен иск с правно основание чл.7 ЗВСОНИ срещу Д. К. К. и К. В. Р. – К.. Връща делото на същия съд за разглеждането му от друг състав. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: