7 Р Е Ш Е Н И Е № 177 гр.София, 27 януари 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври през 2019 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Николай Любенов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 808 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия Ц. Х. срещу решение № 128 от 19.06.2019 г. на Апелативен съд - гр.Велико Търново, постановено по ВНОХД № 140/2019 г. В жалбата са изложени аргументи в полза на всяко от касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Заявено е мнение за вътрешна противоречивост на съдебния акт по отношение на причините за автозлополуката. Настоява се, че няма доказателства за това скоростта да е повлияла възможностите на подсъдимия за контрол над автомобила, а отделно от това, самите фактически изводи на въззивната инстанция, според които „подсъдимият не забелязал, че автомобилът му е започнал да се насочва вляво … и преминава единичната непрекъсната линия, разделяща двете платна“ насочват към причина за отклоняването, стояща извън режима на скоростта. Изтъкнати са експертните изводи за непредотвратимост на удара чрез реакция на всеки от двамата водачи поради минималното разстояние между двата автомобила в момента на възникване на опасността. Като лишен от фактологическа опора е определен извода на въззивния съд, че превишената скорост е оказала влияние върху възможностите на подсъдимия да контролира непрекъснато автомобила си. Поддържат, че възприетата от Х. скорост на движение няма отношение към възможностите му да овладее превозното средство предвид непосредствената близост между двата автомобила в момента на възникване на опасността, елиминираща техническата възможност на водачите за предотвратяване на злополуката чрез спиране. С тези аргументи е оспорена връзката между вмененото нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП и съставомерния резултат било то като пряка причина за настъпването му или като причина, довела до загуба на контрол над превозното средство. Защитниците настояват, че тези съображения са били изтъкнати от тях и във въззивната жалба, но са оставени от въззивния съд без отговор. С тези аргументи молят въззивното решение да бъде отменено в частта, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия за допуснато от него нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП и вместо това същият да бъде признат за невиновен досежно тази част от обвинението. Във връзка с претенцията за явна несправедливост на наказанието се настоява, че правилата за движение по пътищата са били нарушени от подсъдимия по непредпазливост, като това обстоятелство не е било съобразено от въззивния съд. Поради това и с оглед на останалите смекчаващи обстоятелства, констатирани от съдилищата, защитниците считат, че справедливо би било наказание в минималния законоустановен размер, а след редукцията - в размер на една година и четири месеца. В същите параметри настояват, че следва да бъде намален и срока на лишаването на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство. С оглед на това алтернативно е направено искане за изменяване на въззивното решение и на потвърдената с него първоинстанционна присъда, като наложените на подс. Х. наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява моторно превозно средство да бъдат редуцирани до една година и четири месеца. В срока по чл. 351, ал. 4 НПК е постъпило писмено възражение от повереника на частния обвинител Е. Р., в което е оспорена основателността на касационната жалба. Възразява се срещу оправдаването на подсъдимия за нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Оспорено е и становището на защитата относно връзката на нарушението по чл. 21, ал. 1 ЗДвП с транспортното произшествие и е изказано мнение, че следва да бъдат налагани по-тежки наказания за деяния като инкриминираното. Отправено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Алтернативно предложено е касационната жалба да бъде оставена без уважение. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитниците на подсъдимия поддържат касационната жалба, изложените в нея доводи и направените искания. Според повереника на частния обвинител Е. Р. жалбата е неоснователна. Позовавайки се на заключението на приетата автотехническа експертиза, настоява, че в случая са налице и превишена скорост, и несъобразяване с атмосферните условия, както и липса на упражнен от подсъдимия контрол над управлявания от него автомобил. Частният обвинител Р. моли делото да бъде върнато за ново разглеждане от Великотърновският апелативен съд. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна. За доказани счита факта, че управляваният от подсъдимия автомобил се е движел с превишена скорост, като това обстоятелство е допринесло за загубата на контрол върху управлението от страна на подсъдимия и навлизането на автомобила му в лентата за насрещно движение. За неоснователно счита оплакването за явна несправедливост на наказанието. Заявява становище за правилност и обоснованост на въззивната преценка за справедливия размер на санкцията съобразно с обществената опасност на извършеното и с личната обществена опасност на подсъдимия. Подсъдимият Х., редовно уведомен за датата и часа на съдебното заседание, не взема лично участие. Частният обвинител В. Ц. и повереникът й, уведомени за датата и часа на съдебното заседание, не се явяват и не вземат отношение по подадената жалба. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 7 от 11.02.2019 г., постановена по НОХД № 791/2018 г., състав на Русенския окръжен съд е признал подсъдимия Ц. П. Х. за виновен в това, че на 02.01.2018 г., на главен път І-5 Русе - Велико Търново, в района на км 12+400, при управляване на моторно превозно средство - лек автомобил /марка/ с рег. № /№/ нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Р. Г. Ц., поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от три години лишаване от свобода, което на осн. чл. 58а НК е редуцирал на две години лишаване от свобода. На осн. чл. 66, ал. 1 НК съдът е отложил изпълнението на това наказание за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. На осн. чл. 343г НК е постановил лишаване на подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от три години. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства по делото, а с оглед изхода на същото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК в тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените по воденето му разноски, както и разноските, направени от частния обвинител Е. Р.. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение присъдата е изменена, като подсъдимият е оправдан по обвинението за това да е нарушил чл. 20, ал. 2 ЗДвП. В останалата му част първоинстанционният акт е потвърден. Жалбата е частично основателна. Съдържащата се в тази жалба претенция за съществени процесуални нарушения може да се идентифицира от една страна с възражението за вътрешна противоречивост на оспорения въззивен акт поради едновременното осъждане на подсъдимия за нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДВП и на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, а от друга страна - с възражението за оставяне без отговор на доводите на защитата за липса на пряка причинна връзка между допуснатото от подсъдимия нарушение на правилото по чл. 21, ал. 1 ЗДвП и съставомерния резултат, като се настоява, че такова възражение е било поставено на вниманието и на въззивната инстанция, но не е получило отговор от нея. В принципен план липсата на съдебен отговор на съществени възражения на страните е всякога сериозен процесуален порок. Но в случая такъв не е налице, доколкото във въззивното решение се съдържа изложение на съображенията на въззивния съд, с които той е приел за доказана връзка на автозлополуката с всяко от нарушенията по чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Друг е въпросът за правилността и материалната законосъобразност на част от тези съждения и тяхното съответствие с доказателствата и резултатите от тяхната експертна проверка, както и с естеството на визираните в посочените разпоредби правила за поведение и практиката на В(К)С по тяхното прилагане. В тази връзка с основание се възразява на първо място срещу свързването на отговорността на подсъдимия с липсата на реакция от негова страна по противодействие на започналото отклоняване на автомобила му вляво и навлизането на този автомобил в лентата за насрещно движение. Оспорената връзка е направена от въззивния съд в контекста на обсъждането на ефективността на действията на подсъдимия по контрол върху автомобила, макар, че по-уместен този коментар би бил от гледище на обвинението за нарушение напр. на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДвП. Доколкото обаче, макар и с други аргументи, съставът на ВТАС е оневинил подсъдимия по това обвинение и липсва насрещно противопоставяне от страна на обвинението (държавно и частно), достатъчно е да се отбележи, че направената от вещите лица по автотехническата експертиза съпоставка на времето за достигане на процесния автомобил до мястото на удара от началото на отклоняването му в ляво (0,37 – 0,45 секунди) с времето за реакция на водача ( 1,35 секунди) прави очевидна липсата на техническа възможност за подсъдимия в конкретно възникналата ситуация да предприеме спиране. От друга страна, доказано поведението на подсъдимия е било в нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, доколкото избраната от Х. скорост на движение от 96,8 км/ч. е надвишавала разрешената според тази разпоредба за конкретния участък от пътя. Неприемливо е обаче свързването на произшествието и на последиците от него с нарушението на чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Това е така, доколкото е установено по експертен път, че опасната зона за спиране при движение на управлявания от подсъдимия автомобил с разрешената за участъка скорост от 90 км/ч. е 137,9 метра, което многократно надвишава отстоянието на лекия автомобил от мястото на удара в момента, когато автомобилът се е отклонил вляво и е навлязъл в лентата за насрещно движение. С основание се възразява от касатора и срещу въздигането на това нарушение (по чл. 21, ал. 1 ЗДвП) в необходимо условие за възникване на злополуката, доколкото това директно противоречи и на заложения в двата съдебни акта, както и в обвинителния акт и признат от подсъдимия фактически извод, че в процеса на движение Х. „не забелязал, че автомобилът му е започнал да се насочва вляво спрямо посоката си на движение и преминава единичната непрекъсната линия, разделяща двете платна на движение.“ Очевидно е, че моментната невъзможност на подсъдимия да разбере, че автомобилът му се отклонява от направлението си е описана като резултат от липсата на постоянна съсредоточеност върху дейността му по управляването на лекия автомобил /марка/. Същевременно съдът лаконично е заявил, че „превишената скорост е оказала влияние върху възможностите на подсъдимия да контролира непрекъснато превозното средство и върху възможностите му да го овладее“. Практически отклоняването на вниманието на подсъдимия от постоянния контрол върху управлявания от него автомобил и превишаването на скоростта над разрешената от закона са възприети от въззивната инстанция (подобно на начина, по който са подходили преди това прокурора и първостепенния съд) като едновременно причинили транспортното произшествие и съставомерните последици. Проявата на невнимание от страна на водача, не е еквивалентна на нарушение на режима на скоростта, вкл. и по чл. 21, ал. 1 ЗДвП, нито имплицитно включва в съдържанието си такова нарушение. Многократно В(К)С е акцентирал в практиката си върху самостоятелния характер на нарушенията, свързани с режима на скоростта – от една страна и отсъствието на постоянно упражняван контрол върху превозното средство по чл. 20, ал. 1 ЗДвП – от друга страна, разяснявайки, че нарушението по чл. 20, ал. 1 ЗДвП може да бъде осъществено само доколкото не е налице нарушение относно режима на скоростта. Тези слабости във въззивния акт не определят вътрешна негова противоречивост. Ползването на логически невалиден аргумент, както и неправилното правно аргументиране в конкретно коментираната негова част не водят автоматично до невъзможност съдебната воля да бъде разбрана. Означават единствено, че решаването на въпросите за деянието и вината на подсъдимия не е възможно да бъде правилно постигнато чрез посоченото неправилно аргументиране. Логическата невярност на едната част от коментираните съждения на въззивния съд и правната неиздържаност на другата, посочена част от тях, не е с обуславяща и формалната правилност на съдебния извод за виновно причиняване на смъртта на И. В. от страна на подсъдимия при управляване на МПС в нарушение на правило за движение по пътищата, сред тези, вменени му с възведеното срещу него обвинение. Във въззивния акт са изложени достатъчно и конкретни други, споделими съображения в тази насока, извън критикуваните. Липсата на подадена от страна на частните обвинители касационна жалба изключва възможността за обсъждане по касационен ред на извършеното от въззивния съд изменяване на присъдата, срещу което се възразява от страна на техния повереник. Неоснователно е възражението за явна несправедливост на наложеното наказание. Напротив, отмерена към абсолютния минимум за престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в“ НК (преди редукцията по чл. 58а НК), наложената на подсъдимия санкция е пропорционална спрямо извършеното престъпление. Направена е в тази връзка обстойна и качествена съпоставка на обстоятелства с действителна значимост за размера на заслуженото чрез престъпното поведение на подсъдимия наказание, като справедливо е отчетена обществената опасност на извършеното, личността на Х. и потенциалната негова поправимост. Без съмнение личността на подсъдимия като водач на моторно превозно средство е характеризирана чрез данните за предходно допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, които макар и непредназначени да обезпечат сигурността на движението, все пак са част от нормения комплекс на правилата и изискванията към водачите на моторни превозни средства. Определеното от въззивния съд наказание се явява справедливо, включително и след констатираната от настоящата инстанция необходимост от отпадане на едно от вменените на подсъдимия като нарушени от него правила за движение. Това е така предвид характера и естеството на допуснатото от него нарушение в причинна връзка с престъпния резултат, което макар и едно, е особено тежко и рисково. Все в тази връзка не може да се игнорира и факта на допуснатото от подсъдимия нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, което (макар и извън пряко свързаното в случая с престъпния резултат нарушение) всякога е особено рисково от гледище на сигурността на движението и което не е допуснато по непредпазливост, както се настоява в жалбата. Значението на тези обстоятелства не може да се обезцени с аргументите на защитата, свързани със „съвременните условия, изискващи интензивно управление на МПС“ и необходимостта на подсъдимия да ползва постоянно автомобил за придвижването си поради местоживеенето си в отдалечено от града село. Напротив, интензивният трафик по пътищата на страната поставя завишени изисквания към водачите на моторни превозни средства за стриктно спазване на закона и строга дисциплина при управлението, като това важи както за инцидентно влизащите в ролята на водачи на МПС, така и за тези, които ежедневно ползват моторни превозни средства при придвижването си. Определеното от първостепенния съд и потвърдено от въззивната инстанция наказание е съобразено с установените смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства и се явява адекватно, както от гледище на тези обстоятелства, така и от гледище на същността му да бъде средство за индивидуално въздействие и предназначението му да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 128 от 19.06.2019 г. на Великотърновския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 140/2019 г., като ОПРАВДАВА подсъдимия Ц. П. Х. по обвинението за това да е извършил престъплението при допуснато нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.