Ключови фрази
преклузивен срок * писмени доказателства


6

Р Е Ш Е Н И Е
№ 163
Гр.София, 17.01.2012г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и първи ноември през две хиляди и единадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева

при секретаря Красимира Атанасова, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 965 по описа за 2010г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “М. [фирма] /л./, [населено място] срещу решение № 427/21.04.2010г., постановено по т.д.№ 255/10г. от Пловдивския апелативен съд, с което потвърдено решение № 109/19.11.2009г. по т.д.№ 28/09г. на Хасковския окръжен съд за отхвърляне на предявените от касатора против “М. [фирма], [населено място] искове с правно основание чл.286 вр. чл.318 ТЗ вр. чл.79 ЗЗД за сумата от 87838 лв. и с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 11271.92 лв.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон и на процесуалните правила.
Ответникът оспорва жалбата.
С определение № 414/08.06.2011г. по т.д.№ 965/10г. ВКС, ТК, І отд. допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК за произнасяне по въпроса: “В кой момент се преклудира правото на ответника да представи писмени доказателства – с изтичането на срока за отговор на исковата молба/респ. срока за допълнителен отговор/ или представянето на писмени доказателства може да се направи за първи път след доклада на делото при разглеждането му в открито съдебно заседание от първата инстанция?”
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните са сключени два договора от 15.01.2003г. и от 22.01.2003г. за продажба, които са с идентично съдържание с изключение на уговорения график за разсрочено плащане на цената. Изложени са съображения, че с втория договор са преуредени отношенията между страните, поради което падежът на задължението следва да се определи по втория договор. От последната вноска, платима на 30.12.2003г., до предявяването на иска на 26.01.2009г. е изтекъл установеният петгодишен давностен срок, поради което претенциите са отхвърлени. Решаващият състав е счел, че не е допуснато нарушение на процесуалните правила от първоинстанционния съд, който е приел писмено доказателство след изтичане на срока за отговор на исковата молба, тъй като е указал на страните необходимост от представяне на допълнителни доказателства и им е предоставил равноправна възможност за това.
Претенцията на ищеца – настоящ касатор се основава на сключен договор за продажба от 15.01.2003г., по който е уговорено разсрочено плащане на цената. Твърди, че е изпълнил задължението си за предаване на вещта, като между страните са подписани два приемо – предавателни протокола и са издадени три фактури. Посочените писмени доказателства са приложени към исковата молба.
В отговора на исковата молба по чл.367 ГПК ответникът е заявил възражение за погасяване на претенциите по давност с изтичане на 3 годишен давностен срок за периодичното плащане на цената и на основание чл.119 ЗЗД на вземането за неустойка. В отговора не оспорени писмените доказателства към исковата молба и не са направени доказателствени искания.
С определение от 28.04.2009г., постановено съгласно чл.374, ал.1 ГПК, първоинстанционният съд е допуснал писмените доказателства и е посочил, че “допълнителни доказателствени искания, както и представяне на доказателства да бъдат направени в първото съдебно заседание”.
Определението е съобщено на страните и в съдебно заседание на 15.06.2009г. съдът е пристъпил към доклад на делото на основание чл.146 ГПК. След доклада ответникът е посочил, че претенцията е погасена по давност, като сроковете за изплащане на цената са уредени в договор от 22.01.2003г., посочен и в издадени от ищеца фактури, който е договорът, уреждащ отношенията между страните, а договорът от 15.01.2003г. има характер на проект.
Първоинстанционният съд е допуснал като доказателство договора от 22.01.2003г., открил е производство по оспорването му и е постановил решението съобразно с уговорките между страните в същия, като решаващо значение за изчисляване на срока на течението на погасителната давност по направеното възражение на ответника са определените падежи на разсрочените вноски.
Касаторът застъпва становище, че в срока за отговор на исковата молба ответникът не е представил писмени доказателства, поради което правото му е преклудирано съгласно чл.370 ГПК, а договорът от 22.10.2003г. е следвало да се изключи от доказателствения материал по делото.
Ответникът се позовава на разпоредбите на чл.142, ал.2 и ал.3, чл.145 и чл.146, ал.2 ГПК, поради което разполагал с възможността на да ангажира писмени доказателства и в първото по делото заседание.

По поставения правен въпрос съставът на ВКС, ТК, І отд. намира следното:
Установената в нормата на чл.370 ГПК преклузия на правото на ответника по иска да посочи доказателства и да представи писмени доказателства в срока за отговор на исковата молба има за последица невъзможността пропускът да бъде поправен по–късно, освен ако същият се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Извън хипотезата на “особени непредвидени обстоятелства” по смисъла на чл.370 ГПК, възможността на ответника да представя нови доказателства по търговски спорове е законодателно предоставена и в срока за допълнителен отговор по чл.373, ал.2 ГПК, но тази процедура е приложима при постъпила допълнителна искова молба от ищеца.
Първоинстанционният съд се произнася по допускането на исканите доказателства с определение по чл.374, ал.1 ГПК, като допускането на някои доказателства може да се отложи за произнасяне в открито съдебно заседание при преценка от съда, че е необходимо да се изслушат устните обяснения на страните.
За производството по търговски спорове намират приложение и общите правила за производство пред първата инстанция съгласно чл.377 ГПК. Докладът на делото по чл.375, ал.1 ГПК следва да е със съдържанието, разписано в нормата на чл.146 ГПК. Съобразно със задължението по чл.146, ал.2 ГПК и в производството по търговски спорове съдът дава указания на страните за кои от твърдените факти не сочат доказателства – чл.375, ал.1 ГПК.
Обхватът на задължението на съда за даване на указания на ответника, израз на служебното начало в процеса – чл.7 ГПК, е ограничен от съдържанието на отговора на исковата молба и при спазване на преклузивните срокове по чл.370 ГПК, респ. чл.373, ал.2 ГПК. Указанията на съда следва да включват необходимостта от събиране на доказателства, ако в отговора ответникът е направил възражения и е посочил фактите, на които същите се основават, или е посочил факти, които твърди и навежда като правопогасяващи възражения. В този смисъл, заявеното от ответника възражение може да не е обвързано с твърдения на конкретни факти, които да се нуждаят от доказване или да се излагат факти, без от същите да се извежда конкретно възражение. За произнасянето по относимостта на ангажираните доказателства и за допустимостта на направените доказателствени искания, съдът би могъл да се нуждае от обяснения от страните. В зависимост от фактите и възраженията на ответника са възможни различни хипотези, като преценката на съда е специфична за всеки отделен случай. Заявеното в отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземанията по давност може да се извежда от факти, които не се оспорват и се счетат за установени от представените от ищеца доказателства, но може да се основа и на други факти, като например различен момент на настъпване на изискуемостта, или на позоваване на специален срок на давността. Съвкупността между твърдените факти и възраженията на ответника е определяща за изпълнението на задължението на съда по чл.146, ал.2 ГПК. Неяснотата или несъответствието между факти и възражения изисква допълнителна, извън подготвителното заседание по чл.374, ал.1 ГПК, преценка от съда за необходимостта от указания, както и за допускането на нови доказателства. Възможността съдът да изисква обяснения от страните е израз на принципа за установяване на истината по чл.10 ГПК и е изрично допустима съгласно чл.374, ал.1, изр.2 ГПК. На следващо място, в първото по делото заседание след изслушване на устните обяснения, доклада по делото и указанията на съда страните могат да предприемат процесуални действия, без за доказват съществуването на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл.370 ГПК. Процесуалните действия могат да се изразяват в поясняване, уточняване на твърденията или възраженията и в искания за ангажиране на доказателства съобразно с доклада и указанията на съда.
По изложените съображения на поставения правен въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК следва да се отговори така: Правото на ответника да представи писмени доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.370 ГПК /респ. срока за допълнителен отговор/, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада на делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна с оглед на доклада или на указанията на съда.

По същество на касационната жалба.
Предвид на отговора на правния въпрос по чл.280, ал.1 ГПК не е налице основание за отмяна въззивното решение поради допуснато нарушение на процесуалните правила.
Възражението на ответника по иска за погасяване на претендираните вземания по давност е заявено в срока по чл.370 ГПК. Първоинстанционният съд е дал възможност на страните да ангажират допълнителни доказателства и да направят доказателствени искания в открито съдебно заседание с определението по чл.374, ал.1 ГПК. След доклада на делото, с който не са дадени указания за необходимостта от ангажиране на доказателства, ответникът е направил уточнение на възражението чрез посочване на фактите, които са от значение за изискуемостта на вземането и за началото на течението на давностния срок. За установяването на тези факти е поискано допускането на писмено доказателство – договорът от 22.01.2003г. Този документ е посочен като основание за издаване на фактурите за плащане на цената на продадената стока, представени с исковата молба, като от друга страна, ищецът е основал претенцията си на договор от 15.01.2003г. Обясненията на страните относно съществуващите облигационни отношения, възникването на задължението и основанието за плащане, са от значение за произнасянето по възражението за погасяване на вземането по давност. В случая, ответникът се е възползвал от възможността, предвид на доклада на делото, да предприеме процесуални действия по доказване на редовно въведеното в процеса правопогасяващото възражение срещу претендираното от ищеца право. Искането не е преклудирано съгласно нормата на чл.370 ГПК, поради което с допускането, събирането и обсъждането на писменото доказателство първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила.
Неоснователно е оплакването за материална незаконосъобразност на въззиввното решение. Правилни са изводите на въззивния съд досежно спазването на формата на договора от 22.01.2003г. Независимо от уговорката между страните договорът от 15.01.2003г. да може да бъде изменян чрез анекс, подписването на друг договор за преуреждане на отношенията между страните има правното значение на изменение на съглашението. Определящо за характера на договора е постигнатото съгласие за правата и задълженията на страните, а не наименованието на писмения документ, в който същият е обективиран.
По тези съображения обжалваното решение е правилно и на основание чл.293, ал.1 ГПК следва да се остави в сила.
Разноски за настоящото производство не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд



Р Е Ш И :


ОСТАВЯ В СИЛА решение № 427/21.04.2010г., постановено по т.д.№ 255/10г. от Пловдивския апелативен съд.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.