Р Е Ш Е Н И Е № 180 София, 17 октомври 2016 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети септември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 750/2016 година. Касационното производство е образувано по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура-Варна и касационна жалба от защитника на подсъдимия М. С. А. срещу решение № 107 от 26.05.2016год. на Варненския апелативен съд, постановено по внохд № 67/2016г. В касационния протест и в жалбата на подсъдимия се релевира идентично оплакване за явна несправедливост във връзка с изменението на първоинстанционната присъда и отмяната на института на условното осъждане, представляващо касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3, във вр. ал. 5, т. 2 от НПК. Излагат се доводи, че целите на генералната превенция, както и превъзпитанието на подсъдимия като лична превенция ще се постигнат и без да е необходимо ефективното изпълнение на определеното му наказание лишаване от свобода. Иска се изменяване на атакувания съдебен акт и прилагане на разпоредбата на чл. 66 от НК. В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП не поддържа касационния протест. Защитникът на М. А. поддържа жалбата си по основанията и доводите съдържащи се в нея. Частните обвинители и граждански ищци С. М. С. и Г. А. С., както и повереникът им изразяват становище за неоснователност на протеста и жалбата на подсъдимия, не само поради необходимостта от постигане превъзпитание на подсъдимия, но и на общопревантивния ефект от наказанието по отношение на останалите граждани като участници в движението по пътищата. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 4 от 08.01.2016год. по нохд № 1608/2015год. Варненският окръжен съд, след проведено съкратено съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК, е признал М. С. А. за виновен в това, че на 08.04.2015год. на автомагистрала „име”, при 376км. в посока от [населено място] за [населено място], при управление на автобус м.”марка”, модел „модел”, с рег.- [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение-чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Е. Г. С., поради което и на основание чл.343, ал. 1,б.“в“пр. 1 и чл. 54, във вр. чл.58а, ал.1 от НК го е осъдил на две години и осем месеца лишаване от свобода, с приложение на института на чл. 66, ал. 1 от НК- за срок от пет години, както и на лишаване от правоуправление за срок от три години, на основание чл. 343г от НК. С присъдата М. С. А. е осъден да заплати на С. М. С. и Г. А. С. сумата от по сто и петдесет хиляди лева на всеки един от тях, представляващи обезщетение за причинените им от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2015год. до окончателното изплащане на сумите, като за разликата до първоначално предявения размер от по двеста и петдесет хиляди лева, исковете са отхвърлени като неоснователни. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а по реда на чл. 189, ал. 3 от НПК и по направените съдебни и деловодни разноски, по разноските направени от частните обвинители и граждански ищци и по дължимата на държавата такса върху размера на уважените искове, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалби на подсъдимия и на конституираните частни обвинители и граждански ищци Варненският апелативен съд е извършил въззивна проверка и с обжалваното решение е изменил присъдата, като е отменил приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и е постановил подсъдимият да изтърпи определеното му наказание лишаване от свобода в затворническо общежитие от „открит тип” при първоначален „общ” режим. С въззивното решение присъдата е коригирана и в гражданско-осъдителната част, като са уважени изцяло предявените първоначално искови претенции на ищците и е постановено подсъдимият да им заплати по двеста и петдесет хиляди лева на всеки от тях, като обезщетение за причинените им неимуществени вреди. В тежест на подсъдимия са възложени направените от частните обвинители разноски за адвокатска помощ пред въззивната инстанция, като е присъдена и дължимата на държавата такса, съобразно с увеличените по размер уважени граждански искове. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери касационния протест и жалбата на подсъдимия за основателни. Диференцираното производство е проведено при условията на чл. 371, т.2 от НПК и е приключило със съдебен акт, с който, при спазване изискванията на чл.373, ал. 3 от НПК, съдът се е произнесъл по въпросите за виновно извършеното деяние, неговата престъпна съставомерност и произтичащите от това санкции за подсъдимия А., определена в съответствие с чл. 373, ал. 2 от НПК, във вр. чл. 58а, ал. 1 НК. Установеното поведение на М. А. като водач на МПС сочи за допуснато нарушение на чл. 20 от ЗДвП, предписващо задължение за упражняване на непрекъснат контрол над управляваното моторно превозно средство, с което той не се е съобразил. В резултат на това, управляваният от него автобус е променил посоката си на движение, а впоследствие навлязъл в дясна крива, с радиус при който под действието на центробежните сили десните гуми на автобуса загубили контакт с пътната настилка и той паднал на левия си борд върху ограждаща пътя предпазна мантинела. В хода на очертатата динамика на произшествието лявата ръка на пътуващата в автобуса Е. Г. С. била затисната между автобуса и мантинелата. В резултат на настъпилата остра кръвоизливна анемия, обусловена от травматичната ампутация на крайника и въпреки оказаната медицинска помощ, пострадалата починала в пристигналата на място линейка, по пътя за болнично заведение. Признанието на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, при условията на чл.371, т.2 от НПК, е предпоставило реализация на претендираната наказателна отговорност на подсъдимия за инкриминираното престъпно деяние. Първоинстанционният съд е оценил задълбочено обществената опасност на инкриминираното престъпно деяние по чл.343, ал. 1, б.“в“, във вр.чл.342, ал.1 от НК и е отдал необходимото внимание на фактическите данни, свързани с личната обществена опасност на подсъдимия, безупречното процесуално поведение и оказаното съдействие на надлежните органи при разкриване на обективната истина в наказателния процес; изразените искрено съжаление и дълбоко разкаяние за случилото се. Същите тези обстоятелства са ценени и от въззивната инстанция, която е дала отговор, защо счита оплакването на подсъдимия за явна несправедливост по отношение на определения размер на наказанието за неоснователно, а на частните обвинители и граждански ищци в частта им по оплакването за приложение института на условното осъждане-за основателно. За да промени начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, въззивният съд е изложил следните съображения: престъплението се отличава с висока степен на обществена опасност, обусловена от извършеното от подсъдимия нарушение на правилата за движение в качеството му на водач на моторно превозно средство извършващ обществен транспорт; наличието на причинени макар и несъставомерни за престъплението, телесни увреждание на две пътуващи в автобуса лица, наред с поставянето в опасност на още четирима пътници, което, предвид и широкия отзвук на престъпната проява, налага ефективното изтърпяване на определеното наказание, с което единствено могат да се постигнат целите на генералната превенция. Като цяло, правилно са отчетени и съобразени обстоятелствата, относими към индивидуализацията на наложеното на подсъдимия наказание, но настоящият касационен състав намира, че те следва да получат друга оценка в аспекта на преценката за справедливост на наказанието. Допуснатото от А. нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, само по себе си, не е изключително по своята тежест и характер, тъй като единствено с него се запълва съдържанието на бланкетната норма на чл. 343, ал. 1, б.”в” НК и определя съставомерност на инкриминираното от обвинението деяние. Спецификата на нарушението и установената по делото проявна форма на вина-небрежност са относими към дейността на съда по определяне на вида и размера на наложеното на подсъдимия наказание, но не и към преценката за начина на изтърпяването му. В теоритичен аспект и с оглед трайно установената практика на съдилищата определянето на вида и размера на наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимия и определянето на начина на неговото изтърпяване, са различни дейности на съда. Първата от тях се основава на правилата, уредени с разпоредбите на чл. 54 - 55 от НК, а втората-на условията изрично посочени в чл. 66 от НК. При индивидуализиране на наказателната санкция е необходимо да се търси съответствие между наказанието и тежестта на извършеното престъпление, за да се постигне изискването за съответствие, формулирано в разпоредбата на чл. 35, ал. 3 от НК, за постигане на целения в чл. 36 от НК общопревантивен ефект, който обаче, не може да бъде в ущърб на другата поставена цел от законодателя-наказанието да въздейства върху подсъдимия предупредително и да му отнеме възможността да върши други престъпления, както и да доведе до положителни промени в съзнанието му към поправяне и превъзпитание и спазване на закона. При наличието на материалноправните предпоставки на чл. 66, ал. 1 от НК, законът поставя изискването за преценка дали с „условното осъждане” ще се постигнат целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения, т.е на целите на индивидуалната превенция, като това не означава, че осъждането на дееца по този начин няма да има възпитателен и предупредителен ефект върху другите членове на обществото. В светлината на изложеното и с оглед конкретиката по делото, изводите на въззивната инстанция, че целите на наказанието по чл. 36 от НК ще бъдат постигнати само чрез ефективно изтърпяване от подсъдимия на наказанието лишаване от свобода, не се споделят от настоящия касационен състав. Положителните характеристични данни за подсъдимия, трудова ангажираност, добра дисциплина като водач на МПС до момента на произшествието, наред с искрено критично отношение към извършеното и съжаление за неговите последици, дават основание да се приеме, че деянието е с инцидентен характер и е налице възможност и без изолиране от обществото да настъпят положителни промени в съзнанието на дееца и той да бъде превъзпитан към спазване на законите и добрите нрави. Отлагането на изтърпяването на наказанието за максимално възможния изпитателен срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила, наред със срока от три години на лишаване от право да управлява МПС, в необходимата степен ще упражнят възпитателен и възпиращ ефект по отношение на поведението на подсъдимия като водач на МПС. Ето защо, в посочения смисъл атакуваното решение на въззивния съд следва да бъде изменено. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 107 от 26.05.2016год. на Варненския апелативен съд, по внохд № 67/2016г., като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отлага изтърпяването на наложеното на подсъдимия М. С. А. наказание от две години и осем месеца лишаване от свобода за срок от пет години, считано от влизане на присъдата в законна сила. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: