Р Е Ш Е Н И Е №32 С., 10.03.2016 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия К. М. гр.д. № 4741 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Б. Х. чрез пълномощника му адвокат С. И. против решение № 273 от 24.07.2015 г., постановено по гр.д. № 536 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е обезсилено решение № 186 от 24.03.2014 г., допълнено с решение № 422/10.07.2014 г. по гр.д. № 7/2012 г. на Районен съд-Дупница и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд. Ответникът по касационната жалба Т. Р. С. счита, че същата е неоснователна и претендира възстановяване на направените разноски. Ответниците по касационната жалба Д. С. М., С. С. С. и Й. С. С. не са подали писмен отговор в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК. С определение № 419 от 24.11.2015 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: каква е силата на пресъдено нещо на решение с което се отхвърля отрицателен установителен иск, че ответникът не е носител на права в съсобствеността над посочен от ищеца размер, при последващо производство за съдебна делба между същите страни на същото имущество. Въпросът, обусловил допускане на касационно обжалване e относим по настоящото дело, образувано по предявен от Н. Б. Х. против Т. Р. С. иск за делба, като ищецът твърди, че по силата на дарение от баща му Б. Х. Ш. по нотариален акт № 26, том ІІІ, рег.№ 4162, н.д. № 398/2007 г. на нотариус С. С. е собственик на 5/6 ид.ч., а ответницата твърди, че по силата на дарение от К. А. Н. по нотариален акт № 59, том І, рег. № 687, н.д. № 57/2008 г. на нотариус Д. Г. е собственик на 7/15 ид.ч. от поземления имот, на 6/15 ид.ч. от сграда № 4 и сграда № 6, както и на цялата сграда № 5. В. съд е констатирал, че с решение от 26.11.2012 г. по гр.д. № 2018/2011 г. е отхвърлен предявения от Т. Р. С. против Н. Б. Х. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответникът не е собственик на повече от 8/15 ид.ч. от процесния поземлен имот, както и на повече от 9/15 ид.ч. от сграда № 4 и сграда № 6. Констатирал е и че лицето П. В. Н. е починало на 2.11.1976 г. и е наследено от низходящите си И. Х. Ш., В. Х. Б., Н. Х. Ш., Г. Х. Ш., Б. Х. Ш. и Р. Х. Ш., като И. Х. Ш. е починал на 19.03.1984 г. и е наследен от Х. И. Х. и Д. И. Х. и преживялата си съпруга М. Д. Х., поч.21.08.2007 г., В. Х. Б. е починала на 15.05.2007 г. и е наследена от К. А. Н., а Р. Х. Ш. е починала на 27.02.2004 г. и е наследена от братята и сестрите си и низходящите на починалия й брат. Въз основа на приети във въззивното производство писмени доказателства – препис от удостоверение № 78/24.07.1985 г., издаден на 28.05.2014 г. за отказ от наследството на П. В. Н. /Ш./ от страна на Г. Х. Ш., М. Д. Ш., Х. И. Х., Д. И. Х. и Н. Х. Ш., вписан под № 78/24.07.1985 г. в специалната книга на съда /с оглед на който Т. С. твърди, че притежава повече права от прехвърлените й с договора за дарение, а Н. Х. – че не е извършван отказ от наследство и извършените в полза на баща му сделки, с които неговите братя и племеници са се разпоредили с процесните вещи са действителни/, съдът е направил извод, че първоинстанционното решение е недопустимо, тъй като производството за делба е проведено без участието на всички лица, притежаващи права в съсобствеността. Изложил е съображения, че извършените откази от наследство съгласно чл.53 ЗН са уголемили дяловете на останалите наследници, а именно Б. Ш., В. Б. и Р. Ш., които имат равни права. Р. Ш. е наследена от братята, сестрите и племенниците си и само с тези права последните са можели да се разпоредят. Правата на двамата съделители-страни по делото произтичат от сделки и отказът от наследство не променя придобитите от тях действителни права, но влияе върху правата на праводателите им, които не са се разпоредили с всички притежавани от тях права, предвид което и те следва да бъдат конституирани като съделители. По основанието за допускане на касационно обжалване по въпроса : каква е силата на пресъдено нещо на решение с което се отхвърля отрицателен установителен иск, че ответникът не е носител на права в съсобствеността над посочен от ищеца размер, при последващо производство за съдебна делба между същите страни на същото имущество. Въпросът е свързан с тезата на касатора Н. Б. Х., че влязлото в сила решение, с което е отхвърлен предявения от Т. Р. С. против него отрицателен установителен иск, установява със сила на присъдено нещо правата в съсобствеността. В практиката на ВКС по Решение № 530 от 5.07.2010 г. по гр.д. № 1560/2009 г. на I г.о. е прието, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците по отрицателния установителен иск. Това разрешение следва да се приложи и за случаите, когато с отрицателния установителен иск се оспорват не всички претендирани от ответника права, а само част от тях. В този случай отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочени права формира сила на пресъдено нещо, че именно ответника по този иск е носител на тези права и в последващо производство за съдебна делба между същите страни съдът е длъжен да зачете установеното със сила на пресъдено нещо съществуване на тези права. Обективните предели на силата на пресъдено нещо се разпростира само върху конкретно посочените в диспозитива на съдебното решение права, но не и тези, които са приети в мотивите и които са обусловили извода за неоснователност на отрицателния установителен иск. По основателността на касационната жалба: С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване следва, че изводът на въззивния съд, че влязлото в сила решение за отхвърляне на предявения от Т. Р. С. против Н. Б. Х. отрицателен установителен иск не формира сила на пресъдено нещо за действително притежаваните от всяка от страните права, е правилен. В диспозитива на решението, съответстващ на заявения петитум, липсва конкретно посочен размер на правата, които Т. С. е претендирала да бъдат отречени. Посочен е само размера на безспорните между страните права – 8/15 ид.ч. от поземления имот и по 9/15 ид.ч. от сгради № 4 и № 6. Следователно силата на пресъдено нещо на това решение се разпростира само до това, че спрямо Т. С. е установено, че Н. Х. притежава 8/15 ид.ч. от поземления имот и по 9/15 ид.ч. от сгради № 4 и № 6, но не и за действителните права на лицата в съсобствеността. По същество са неоснователни и наведените в касационната жалба доводи, че не са били налице законовите предпоставки за приемане на нови доказателства пред въззивния съд, тъй като е настъпила преклузията по чл.146 ГПК и не са били налице условията на чл.266, ал.2 ГПК. С оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна, нормата на чл.146 ГПК задължава първоинстанционният съд да извърши доклад по делото, който задължително включва изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните /списък на правнорелевантните факти/. Когато някое от претендираните права или някое от направените възражения произтича от факт, който не се твърди в исковата молба или отговора и не е допълнен съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен, съгласно чл. 145, ал. 1 ГПК, да постави на заинтересованата страна въпрос по този факт, като укаже значението му за претендираното право или направеното възражение. Когато страната заяви становището си по факта /осъществил се е или не се е осъществил/, съдът записва нейното изявление в протокола и дава съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК указания според доказателствената тежест на заинтересованата страна, че не сочи доказателства за установяването или опровергаването на факта. Когато твърдените от някоя от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях, в изпълнение на задължението си по чл. 145, ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК в доклада съдът трябва да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т.н. След като посочи кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, съдът посочва съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и им указва съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочат доказателства. Едва след това страните са длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада и от този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл.147 ГПК. При липсата на надлежен доклад не настъпва преклузията на закона и направено доказателствено искане за пръв път във въззивната жалба е допустимо на основание чл.266, ал.3 ГПК. Нормите, регламентиращи дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото са императивни и когато произнасянето по наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение предполага непълнота на фактическите твърдения на страните и/или събиране на нови доказателства, въззивният съд дължи преценка извършил ли е първоинстанционния съд дължимите процесуални действия по докладване на делото и съответно настъпила ли е преклузията за въвеждане в спорния предмет на твърдения за факти и на исканията за събиране на доказателства. Ако направеният от първоинстанционният съд доклад е непълен или неточен, включително и когато съдът не е изпълнил задълженията си по чл.145, ал.1 и ал.2 ГПК, въззивният съд в съответствие с Тълкувателно решение № 1/2013 г от 09.12.2013 г, постановено по тълк.дело № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС следва да предприеме действия по изясняване и установяване на фактите и прилагане на правото. В настоящия случай първоинстанционният съд изобщо не е извършил доклад по делото, доколкото в съдебното заседание на 12.06.2012 г. е констатирал само, че настоящото дело е за съдебна делба и че между страните е налице и висящ спор по гр.д. № 2018/2011 г. на Районен съд-Дупница., за който е приел, че е преюдициален, а впоследствие е направил неправилния извод, че влязлото в сила решение по него определя със сила на пресъдено нещо какви са правата на страните в съсобствеността. Във въззивната жалба на Т. С. е било наведено твърдение за нов факт – извършени откази от наследството на П. В. Н. Ш., поч.2.11.1976 г. В. съд е следвало да констатира, че липсват твърдения на страните за релевантни по делото факти. В исковата молба и в отговора на исковата молба всяка от страните е основала правата си въз основа на договор – ищецът с Б. Х. Ш. по нотариален акт № 26, том ІІІ, рег.№ 4162, н.д. № 398/2007 г. на нотариус С. С., а ответницата с К. А. Н. по нотариален акт № 59, том І, рег. № 687, н.д. № 57/2008 г. на нотариус Д. Г., като спорът е какви права са притежавали праводателите и съответно са придобили страните. За разрешаването на този спор е било необходимо да се поставят въпроси по реда на чл.145, ал.1 ГПК и да се даде възможност на всяка от страните да изложи твърденията си от къде произтичат правата на праводателя й и съответно да ангажира доказателства /намиращите се в кориците на гр.д. № 2018/2011 г. на Районен съд-Дупница документи не са били приети като доказателства по настоящото дело и съответно не могат да бъдат обсъждани/. Едва след попълването на делото с фактически твърдения за тези обстоятелства, въззивният съд е можел да прецени относимостта на представените доказателства за наследниците на лицето П. В. Н., извършените от част от тях откази от наследство, включително и по направеното оспорване на отказите от страна на ищеца, чрез пълномощника му Б. Х. Ш., негов баща, както и на писмените доказателства за извършени от част от наследниците сделки. В. съд не е изпълнил тези си задължения, поради което въззивното решение се явява неправилно и следва да бъде отменено. Делото следва да се върне за ново разглеждане на Окръжен съд-Кюстендил, който следва да постави на страните въпроси по реда на чл.145, ал.1 ГПК за твърденията им от къде произтичат правата на праводателите им, да прецени има ли права или обстоятелства, които се признават и с изрично определение да ги обяви за ненуждаещи се от доказване и да даде възможност за ангажиране на доказателства за спорните обстоятелства. Едва след извършването на тези процесуални действия може да се формира извод дали съсобствеността е само между страните по настоящото дело или права в съсобствеността имат и техни праводатели. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по исканията за възстановяване на разноските за настоящото касационно производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 273 от 24.07.2015 г., постановено по гр.д. № 536 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Кюстендил. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд-Кюстендил. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: