Ключови фрази
Кражба, извършена от две или повече лица, сговорили се предварително за нейното осъществяване, когато не представлява маловажен случай * маловажен случай * защитна версия * приложение на материалния закон * предпоставки за приложение на чл. 55 НК * висока степен на обществена опасност на деянието и/или на дееца


5
Р Е Ш Е Н И Е

№ 68

гр.София, 22 февруари 2011 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на втори февруари през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БЛАГА ИВАНОВА
при секретаря Румяна Виденова
и в присъствието на прокурора Руско Карагогов
изслуша докладваното от
съдия И. касационно дело № 9 по описа за 2011 г

Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ф. К. М., чрез защитата, срещу нова въззивна присъда на Старозагорския окръжен съд № 219 от 10.11.2010 г, по ВНОХД № 1137/10, с която е отменена присъда № 88 от 5.05.2010 г на Районен съд, Казанлък, по НОХД № 333/09, в частта, касаеща посочения подсъдим, и същият е признат за виновен в това, че на 24/25.01.2009 г, в[населено място], общ. П. баня, след предварителен сговор[населено място] С., в немаловажен случай, е отнел чужда движима вещ, на стойност 210 лв, от владението на Г. И. Г., без негово съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, с оглед на което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 5 вр. чл. 195, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на една година „лишаване от свобода”, при „общ” режим, настаняване в затворническо общежитие от открит тип, а присъдата е потвърдена в останалата й част.
С първоинстанционната присъда, подсъдимият Ф. К. М. е признат за невинен в това: на 24/25.01.2009 г, в[населено място], общ. П. баня, повторно, в немаловажен случай, при условията на предварителен сговор[населено място] С., да е отнел чужда движима вещ, на стойност 210 лв, от владението на Г. И. Г., без негово съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, с оглед на което и на основание чл. 304 НПК, е оправдан по обвинението по чл. 195, ал. 1, т. 5 вр. 194, ал. 1 НК.
Със същата присъда, подсъдимият Р. В. С. е признат за виновен в това, че на 24/25.01.2009 г, в[населено място], общ. П. баня, е отнел чужда движима вещ, на стойност 210 лв, от владението на Г. И. Г., без негово съгласие, с намерение противозаконно да я присвои, с оглед на което и на основание чл. 194, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъден на шест месеца „лишаване от свобода”, при „строг” режим, като е оправдан по чл. 195, ал. 1, т. 5 и 7 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 28, ал. 1 НК. На основание чл. 68, ал. 1 НК, е приведено в изпълнение наказанието шест месеца „лишаване от свобода”, наложено, по НОХД № 446/06 по описа на Районен съд, К., за изтърпяването на което е определен „строг” режим.
С жалбата се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1, 2 и 3 НПК. Излагат се следните съображения: Изводите на въззивния съд по виновността на жалбоподателя не почиват на надлежна доказателствена основа. Неправилно са отхвърлени обясненията на подсъдимия М., с които e отрекъл участието си в престъплението. Материалният закон е приложен неправилно, тъй като, спрямо подсъдимия С., деянието е квалифицирано като „маловажен случай”, а спрямо жалбоподателя, по чл. 195, ал. 1, т. 5 НК. Наложеното на подсъдимия М. наказание е завишено и оттам, явно несправедливо, респективно, неправилно е отказано приложението на условното осъждане. С жалбата се правят алтернативни искания: подсъдимият да бъде оправдаван или наложеното наказание да бъде намалено, както и да бъде приложен чл. 66 НК.
В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата.
Жалбоподателят моли за снизхождение.
Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

ВКС счита за правилни доказателствените изводи на въззивната инстанция, касаещи участието на жалбоподателя в инкриминираното деяние. Анализът на доказателствените източници е съобразен с процесуалните изисквания и правилата на формалната логика. Жалбоподателят не е отрекъл присъствието си на местопрестъплението, но е заявил, че не е участвал в кражбата. Обясненията му обаче са опровергани от съвкупния анализ на останалите доказателствени източници: показанията на св. А., св. И. и св. Г. Кьоролу, св. Т., обясненията на подсъдимия С., протокол за доброволно предаване на инкриминираната вещ, разписка за връщането й. Ето защо, не може да бъде отправен упрек към въззивния съд, че е оценил обясненията като защитна теза. Не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, поради което не са налице основания за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд.
Не е допуснато нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Въззивното производство е проведено по протест на прокурора срещу оправдаването на подсъдимия М., съдържащ искане за неговото осъждане, както и по жалба на подсъдимия С.. Първата инстанция е квалифицирала деянието като „маловажен случай”, оправдала е подсъдимия С. по чл. 195, ал. 1, т. 5 и 7 НК, като го е осъдила по чл. 194, ал. 1 НК, посочвайки в мотивите, че липсва съставомерност по чл. 194, ал. 3 НК. По този начин районният съд е формирал противоречиво становище по приложението на материалния закон, което нарушение е констатирано от въззивната инстанция с изричното отбелязване, че нарушението не може да бъде отстранено поради липса на съответен протест. Окръжният съд правилно е приел, че деянието не представлява „маловажен случай” и затова е признал подсъдимия М. за виновен по чл. 195, ал. 1, т. 5 вр. чл. 194, ал. 1 НК. В тази насока, законосъобразно е взел предвид, че деянието разкрива висока степен на обществена опасност, предвид начина на извършването му: нощем и чрез използване на моторно превозно средство. Доколкото въпросите, касаещи приложението на материалния закон, по отношение на жалбоподателя, са решени правилно, грешката, допусната спрямо другия подсъдим, която не може да бъде отстранена поради липса на процесуална възможност за това, не може да послужи като основание за преквалификация на деянието. Ето защо, искането на подсъдимия М. за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление не може да бъде удовлетворено. Не може да бъде уважено и искането за оправдаването му, тъй като това е възможно само при осъждане за несъставомерно деяние / чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК /, която хипотеза, в случая, не е налице.
Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Наложеното наказание „лишаване от свобода” е минималното възможно, определено, при условията на чл. 54 НК. В случая, липсва хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, тъй като констатираните смекчаващи обстоятелства не са „многобройни”, респективно, никое от тях не е „изключително”, а и наказанието една година „лишаване от свобода” не се явява несъразмерно тежко на извършеното. Подсъдимият М. е с обременено съдебно минало, което го очертава като личност със завишена степен на обществена опасност. Инкриминираното деяние също разкрива висока степен на обществена опасност, а и релевантно за отговорността на жалбоподателя е обстоятелството, че деянието е извършено по негова инициатива, който факт е отчетен и от въззивния съд. Правилно е отказано приложението на чл. 66, ал. 1 НК, тъй като кумулативните предпоставки на условното осъждане не са налице. Жалбоподателят е осъждан три пъти условно на „лишаване от свобода”, като непълнолетен. Тези присъди са групирани, при условията на чл. 25 вр. чл. 23 НК, като определеното по съвкупност наказание „лишаване от свобода” също е отложено, а изпитателният срок е изтекъл успешно. Осъждан е още два пъти: на „пробация” и „глоба”. При тези данни, макар и формална пречка за поредно условно осъждане да не е налице / доколкото деецът се счита реабилитиран за осъждането на „лишаване от свобода” /, то такава е налице от гледна точка на целите на наказанието, тъй като за поправянето и превъзпитаването на осъдения е наложително той да изтърпи ефективно наказанието си. Ето защо, не може да бъде уваженото искането за по-нататъшно смекчаване на наказателноправното му положение, включително и чрез приложението на чл. 66 НК.

По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА нова въззивна присъда на Старозагорския окръжен съд № 219 от 10.11.2010 г, по ВНОХД № 1137/10.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: