7 Р Е Ш Е Н И Е № 257 София, 18 юни 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на втори май две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 802/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия И. К. З., срещу въззивна присъда № 358/24.11.2011 г., постановена по ВНОХД № 797/2011 год. от Софийски градски съд. В жалбата на подсъдимия З. се твърди, че присъдата е постановена при наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Изложени са алтернативни искания за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия З. или намаляване на наложеното наказание. Пред касационната инстанция подсъдимият И. З. и неговият процесуален представител поддържат жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда от 10.11.2010 г., постановена по НОХД № 453/2010 г. от Софийски районен съд, подсъдимият З. е бил признат за невинен и оправдан по повдигнатите обвинения по чл. 143, ал.2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК и по чл.293, ал.1 във вр. с чл. 290, ал.1 от НК. Софийският градски съд отменил частично тази присъда и постановил друга, с която признал подсъдимия З. за виновен в това, че на 25.02.2009 г., в сградата на СГС, направил опит да принуди И. И. А. да пропусне нещо, противно на волята му, като употребил за това заплашване, деянието е извършено от лице по чл. 142, ал.2, т. 6 от НК, от служител в организация, която извършва охранителна дейност – Главна дирекция „Охрана” към Министерство на правосъдието – престъпление по чл. 143, ал.2 във вр. с ал.1, във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Наложеното наказание е три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от пет години на основание чл. 66, ал.1 от НК. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. ІІ. Претенциите за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони се обосновават с доводи, които преимуществено са насочени към доказателствената дейност на предходната инстанция. Отразени са възражения относно оценката на показанията на свидетеля А., които неправилно са били поставени в основата на осъждането на подсъдимия, липсата на каквито и да е други доказателства, извън посочените показания, установяващи извършено деяние, непълнота на доказателствата, предвид това, че не са разпитани лицата А. С. и А. А.. Поддържа се още, неправилна квалификация по чл. 143, ал.2 от НК, тъй като независимо, че подсъдимият е служител на ГД „Охрана”, законът не визира тази „охранителна дейност”. Явната несправедливост се аргументира с доводи за подценяване на обстоятелства, имащи значение за индивидуализацията на наказанията. Възраженията са частично основателни. Основният акцент в оспорването на съдебния акт е поставен върху правилността на съображенията на втората инстанция, с които се кредитират показанията на свидетеля А.. Възраженията не намират подкрепа в мотивите на новата осъдителна присъда, в които е отразена дейността на съда по проверка и анализ на доказателствената съвкупност. Направен е обстоен анализ на всички доказателствени източници, оценен е характерът на изводимите от тях доказателства, ясно е изразена волята на съда да кредитира определени от тях – показанията на А., А., А., Г. и да не даде вяра на други – обясненията на подсъдимия З.. Вярно е, че съществен дял в доказателствената съвкупност, при обсъждането на която са изведени обстоятелствата, включени в предмета на доказване, са заемали показанията на свидетеля А.. Достоверността на същите е утвърдена от въззивния съд не произволно, а след като е проверена тяхната обективност чрез детайлно съпоставяне с останалите доказателствени източници. Тук е мястото да се посочи, че не броя на доказателствените средства, установяващи обвинителни доказателства, е в основата на решението за кредитирането им, а тяхната достоверност. Затова и твърдението, поддържано с жалбата, че на показанията на А., като единствени уличаващи подсъдимия, не следва да им се има доверие е неубедително. Отделно от това в доказателствената съвкупност се съдържат и други данни, които, макар и косвено, са подкрепили обвинителната теза. В тази връзка с основание са коментирани данните, изнесени от свидетелите А. и Г. - че свидетелят А. е предприел действия, с които да предотврати провеждането на разпита му в присъствието на подсъдимия З.; състоянието на А., силно притеснен, коренно различаващо се от поведението, което е имал преди събитието, и изтъкнатата от него причина за това. В показанията на Г. се съдържат и данни, че в кабинета на прокурора подсъдимият, като конвоиращ свидетеля А., е възприел част от провеждания разговор във връзка с кои лица и по кой повод е предстоящият разпит пред съдия и е имал познания в тази насока. На следващо място, сам по себе си фактът, че свидетелят А. е лице с „криминално досие” и към момента на разпита му е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”, не е достатъчен, за да се отхвърлят неговите показания като годен доказателствен източник. Оспорването, направено в жалбата на тази основа, няма как да бъде убедително и при липсата на каквито и да е данни за намерения у А. или други лица за злепоставяне на подсъдимия. Не е достатъчно също така да се отдаде доверие на обясненията на подсъдимия само заради това, че той има определено качество (служител в МВР, а в последствие ГД „Охрана” към МП), нито това негово качество може да е съществен аргумент за компрометиране достоверността на показанията на А., каквито внушения се съдържат в жалбата. Не се установява по делото и нарушение на чл. 107 от НПК. В жалбата е отправен упрек към съда, че не са разпитани лицата Ал. С. и А. А., за които е установено, че са провели телефонни разговори с подсъдимия, както и адвокат Т.. Съдът не е имал основание да разпита посочените лица, защото наличието на проведени телефонни разговори е било доказателствено обезпечено с писмените данни, предоставени от мобилните оператори. За разговор, проведен от подсъдимия с лице от женски пол, свидетелства и А. без да може да възпроизведе неговото съдържание или кое е това лице. За последното свидетелят е изразил едно свое предположение, което не е било необходимо да се проверява, доколкото е и извън предмета на доказване. При всичко казано до тук, настоящата съдебна инстанция не констатира да е налице претендираното касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. В едната си част оплакването за нарушение на материалния закон е маркирано от жалбоподателя като последица от съществените процесуални нарушения и предвид вече изложеното не подлежи на уважаване. Установената фактология по делото относно поведението на подсъдимия би могла да получи още и друга правна квалификация, но разкриването й не е в полза на същия, поради което и не следва да се обсъжда. Основателно е обаче, възражението за допуснато нарушение на материалния закон в друг смисъл. Поведението на подсъдимия З. неправилно е подведено по по-тежко квалифицирания състав на чл. 143, ал.2 от НК. Особеното качество на субекта, което е определено като квалифициращо обстоятелство, има предвид „служител в организация, която извършва охранителна дейност”. Главна дирекция „Охрана” към Министерство на правосъдието не може да се приеме като такава организация. Става дума за учреждение, каквото е и МВР, изрично посочено в правната норма - „от лице от състава на Министерството на вътрешните работи...” Разширителното тълкуване на закона, чрез включването като особен субект и лица, които са от състава на ГД „Охрана”, е недопустимо. Допуснатото нарушение може да бъде отстранено от настоящата инстанция чрез приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, а именно по чл. 143, ал.1 от НК, с произтичащите от това последици – оправдаване на подсъдимия по повдигнатото по-тежко обвинение. Извършената преквалификация налага преоценка и на справедливостта на наложеното наказание. Предвиденото наказание по чл. 143, ал.1 от НК е до шест години лишаване от свобода. Върховният касационен съд намира, отчитайки спецификата на конкретния случай, че наказанието следва да бъде индивидуализирано при условията на чл. 54 от НК, отмерено под средния размер, а именно една година лишаване от свобода. Въззивният съд е приложил условното осъждане, като с оглед намаления размер на наказанието лишаване от свобода, корекция търпи и изпитателният срок, който следва да бъде намален на три години. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.2, т. 1 и т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 358/24.11.2011 г., постановена по ВНОХД № 797/2011 год. от Софийски градски съд, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия И. К. З. по чл. 143, ал.1 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК, ОПРАВДАВА го по повдигнатото обвинение по чл. 143, ал.2 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК и НАМАЛЯВА наказанието лишаване от свобода от три години на една година и изпитателния срок, определен по чл. 66, ал.1 от НК, от пет години на три години, считано от влизане на присъдата в законна сила. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата част. ПРЕДСЕДАТЕЛ : О. М. ЧЛЕНОВЕ : 1. 2. ОСОБЕНО МНЕНИЕ на съдия Р. Керанова. Изразявам несъгласие единствено по отношение на това, че за да отпадне по-тежката отговорност на подсъдимия се изхожда от вида на структурата, в която той е служител. Извършването на охранителна дейност се осъществява не само от „организации” в смисъла, вложен по-горе – търговци, регистрирани по съответния ред, така както е предвидено в Закона за частната охранителна дейност. Охранителна дейност може да се осъществява и от органи, на които е възложена – виж, чл. 391 и сл. от ЗСВ; Устройствен правилник на Министерство на правосъдието (изм.) и свързаните с него Правила за условията и реда за осъществяване на конвойна дейност, включително мерките за изолация и охрана от служителите на ГД „Охрана” към МП; Правилник за устройството и дейността на Главна дирекция „Охрана” – чл. 2 и сл.; Наредба № 1 от 30.01.2003 г. за структурата, организацията и дейността на охраната на органите на съдебната власт, издадена на основание отменения ЗСВ. Ограничителното тълкуване на чл. 143, ал.2 от НК е на друга плоскост. Сам по себе си фактът, че деецът е от категорията на лицата, посочени в чл. 142, ал.2, т. 6 от НК, не повишава обществената опасност на деянието. С повишена обществена опасност ще е само престъплението, което деецът осъществява във връзка с някое от качествата, посочени в тази правна норма. Ето защо считам, че разглежданата разпоредба на чл. 143, ал.2 във вр. с чл. 142, ал.2, т. 6 от НК следва да се тълкува ограничително само в този смисъл. Съдия : Р. Керанова