2 Р Е Ш Е Н И Е № 191 гр. София, 25.04. 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на пети април през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 606 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 111/07.02.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1/2011 г. на Варненския окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 3917/23.11.2010 г. по гр. дело № 11745/2010 г. на Варненския районен съд, като краен резултат са уважени предявените от П. К. С. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 119/19.03.2010 г. на изп. директор на дружеството-касатор; ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „огняр” при дружеството-касатор; и последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 3 600 лв. – обезщетение за шестмесечен период от времето, през което е останал без работа поради незаконното уволнение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.07.2010 г. до окончателното й изплащане, като в тежест на жалбоподателя са възложени и разноските по делото, съразмерно с уважената част от предявените по делото искове. С определение № 10/05.01.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, по материалноправния въпрос: дали работодателят е изпълнил задълженията си да събере информация съгласно чл. 1 от Нар. № 5/1987 г., в случай, че работникът е отказал съдействие; като е прието, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените и представени от касатора, решение № 1652/13.02.2004 г. по гр. дело № 952/2002 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 1077/08.10.1999 г. по гр. дело № 1147/1998 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до нарушение на материалния закон, като се излагат и доводи за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. По-конкретно, касаторът сочи, че въззивният съд не обсъдил относими писмени и гласни доказателства по делото, както следва: Не са обсъдени писмените доказателства, че касаторът не бил уведомен, че ищецът страда от психично заболяване циклофрения. Информацията, с която жалбоподателят разполагал, се е съдържала единствено във вписани диагнози „РДР” (регресивно депресивно разстройство) в болнични листове, които били отменени с експертно решение (ЕР) № 0936/18.05.2010 г. на ТЕЛК за психични заболявания при МБАЛ „Св. А.” – В., издадено въз основа писмо с изх. № 849/29.03.2010 г. на касатора. В същото ЕР на ТЕЛК, което касаторът представил пред инспекцията по труда, било записано, че ищецът „не може да бъде защитен на основание чл. 333, ал. 2 от КТ, поради липса на психично заболяване досега”. С оглед на това, жалбоподателят поддържа, че не може да бъде споделен изводът на въззивния съд, че не са били събрани каквито и да било данни, касаещи здравословното състояние на ищеца, работил в ответното дружество от 1991 г. В тази връзка в жалбата се сочи и че въззивният съд не обсъдил и документите от личното трудово досие на ищеца, от които е видно, че до уличаването му в кражба на дизелово гориво ищецът ползвал само два пъти отпуск по болест през 2002 г. и през 2005 г., при липса на данни за трудоустрояване. При тези доказателства въззивният съд не направил извод, че ищецът укрил заболяването, посочено в непредставената на дружеството епикриза, издадена от МБАЛ [фирма]-В.; от което заболяване той страдал още при възникването на трудовото правоотношение през 1991 г., като представил карта за предварителен медицински преглед от 10.12.1991 г., в която няма данни за заболявания. Въззивният съд не обсъдил и показанията на свидетеля Н. К., който заявил, че ако ищецът не е отказал, а е попълнил декларацията за ползване на закрила при уволнение, свидетелят нямало да му връчи заповедта за дисциплинарно уволнение. В тази връзка, касаторът изтъква, че преди връчването на заповедта за дисциплинарно уволнение, на ищеца била представена декларация, в която той следвало да посочи дали се ползва от закрила при уволнение, но ищецът безпричинно отказал да попълни декларацията. С оглед на това се излагат доводи и съображения, че когато работодателят е поискал предварителна информация за здравното състояние на работника, с оглед предстоящото уволнение, а същият не е декларирал, че страда от заболяване, включено в списъка от заболявания по Нар. № 5/1987 г., то закрилата при уволнение не следва да се прилага. Дружеството-касатор поддържа и че въззивният съд не обсъдил и довода му за недобросъвестност на ищеца, който през времетраенето на дисциплинарната процедура отсъствал от работа – безпричинно през времето 05.03.2010 г. – 09.03.2010 г. и симулирайки психично заболяване през времето 12.03.2010 г. – 01.06.2010 г. В касационната жалба са изложени и оплаквания, че въззивният съд не обсъдил и спорните по делото обстоятелства относно извършените от ищеца дисциплинарни нарушения. Изложеното в касационната жалба е преповторено и в писмени бележки, като се поддържа и в съдебното заседание, в което пълномощникът на касатора признава неизгодното за последния обстоятелство по делото, че соченото в жалбата ЕР на ТЕЛК е било отменено от НЕЛК. Жалбоподателят претендира присъждане на направените разноски по делото; с писмените бележки от негова страна е направено и искане за намаляване, като прекомерни, на разноските на ищеца за заплащане на адвокатско възнаграждение по делото. Ответникът по касационната жалба – ищецът П. К. С., в писмения си отговор, в съдебното заседание и в писмена защита излага съображения и доводи за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени от него пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от касатора процесуалноправен въпрос – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, предвид и чл. 291 от ГПК, намира следното: За да достигне до извода, че ищецът се е ползвал от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ и че тя не е била успешно преодоляна от касатора, въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение следното: Приел е, че няма спор между страните, а и че от представената по делото епикриза се установява, че ищецът страда от заболяването „циклофрения” още от 1983 г., когато е била поставена диагнозата, както и че лечението му е било регулярно и системно. Приел е и че съгласно чл. 1, ал. 2 (неточно посочен чл. 2) от Нар. № 5 от 20.02.1987 г., работодателят е задължен да събира предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болести, както и да изпрати всички медицински документи на инпекцията по труда, която да се произнесе. Едва тогава работодателят следва да пристъпи към изпълнение на самата процедура по прекратяване на трудовото правоотношение. Без да обсъди становищата на страните и събраните в тази връзка доказателства по делото, и без да изложи конкретни мотиви в тази насока, въззивният съд е приел, че „в този смисъл действията на ответното АД не отговарят на предписаната от закона форма”, като от него не са били събрани каквито и да било данни, касаещи здравословното състояние на ищеца, при все, че същият е упражнявал трудова заетост при ответника от 1991 година. Въззивният съд е приел, че касаторът е поискал разрешение от инспекцията по труда, но с дата 25.05.2010 г., „или приблизително три месеца след извършване на уволнението”. В посочените от касатора и в определението по чл. 288 от ГПК, решение № 1652/13.02.2004 г. по гр. дело № 952/2002 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 1077/08.10.1999 г. по гр. дело № 1147/1998 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, е прието следното: Задължението на работодателя по чл. 1, ал. 2 от Нар. № 5/1987 г. може да бъде изпълнено само при съдействие от страна на работника или служителя, заявяващ, че се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, като това съдействие е регламентирано изрично в чл. 2 от наредбата, създаващ в тежест на работника или служителя задължение, при поискване да представи в предприятието медицински документи от лечебно-профилактичните заведения, където се лекува или води на диспансерен отчет. Работодателят не е в състояние да осъществи дейност по събиране на предварителна информация за здравословното състояние на съответния работник, ако последният не изпълни създаденото в негова тежест, задължение да представи медицинската документация, установяваща съответното заболяване. При така установената по делото (още с определението по чл. 288 от ГПК) противоречива съдебна практика, настоящият съдебен състав намира следното по поставения материалноправен въпрос: Предварителната закрила при уволнение по чл. 333 от КТ има обективен характер и цели да запази работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. В хипотезата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ тази закрила се прилага поначало във всички случаи, когато към момента на връчването на заповедта (или друг писмен акт на работодателя) за уволнението (чл. 333, ал. 7, във вр. с 335, ал. 1 от КТ) работникът или служителят страда от някое от заболяванията, посочени в чл. 1, ал. 1 от Нар. № 5/1987 г. При тази хипотеза работодателят може да уволни работника или служителя само с предварително (дадено преди връчването на писмения акт за уволнението) разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай, като следва (също преди връчването на писмения акт за уволнението) да е взето и мнение на ТЕЛК (чл. 333, ал. 2 от КТ). С чл. 1, ал. 2 от Нар. № 5/1987 г. е вменено изрично задължение в тежест на работодателя да събере предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, страдат ли от болестите, посочени в ал. 1. Предвид обективния характер на закрилата при уволнение, нито разпоредбата на чл. 333, ал. 1 от КТ, нито тази на чл. 1 от Нар. № 5/1987 г. не вменява на работника или служителя задължение да уведомява работодателя си предварително дали страда от болестите по посочената разпоредба, нито да представя медицински документи, удостоверяващи наличието на някое от визираните заболявания. Съгласно чл. 2 от наредбата, такова задължение за работника или служителя възниква, само когато работодателят направи изрично искане за това – с оглед изпълнение на своето задължение по чл. 1, ал. 1. Разумът на закона изисква в този случай работодателят да предостави на работника или служителя достатъчно време – разумен срок, в който последният да изпълни задължението си по чл. 2 за уведомяване и представяне на медицинската документация (като изброяването на видовете медицински документи в чл. 2 от Нар. № 5/1987 г. е само примерно, неизчерпателно). Ако в такъв случай работникът или служителят умишлено откаже съдействие на работодателя си за събиране на предварителната информация по чл. 1 от наредбата и по този начин умишлено укрие свое заболяване, посочено в тази разпоредба, то тогава, но единствено и само в този случай, неизпълнението на неговото задължение по чл. 2 от наредбата води до отпадане на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, респ. и до отпадане на задължението на работодателя да иска мнение на ТЕЛК и разрешение от инспекцията по труда за уволнението. Такова умишлено неправомерно поведение от страна на работника или служителя би било налице във всички случаи, когато той знае, че страда от заболяване по чл. 1, ал. 1 от Нар. № 5/1987 г., и до знанието му е достигнало отправеното искане (писмено или устно) на работодателя за уведомяване и представяне на медицинска документация в разумен срок, но въпреки това работникът или служителят декларира пред работодателя, че не страда от такова заболяване, или в рамките на предоставения му срок, без извинителна причина не уведоми работодателя си за заболяването и не му предостави медицинските документи за него, с които разполага. Във всички останали случаи такъв умисъл не е налице и закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, обективна по своя характер, не отпада. Тя не отпада и тогава, когато работодателят вече разполага – без да ги е искал от определения за уволнение работник или служител – с информация и медицински документи за заболяването му, като е без правно значение по какъв ред и начин тази информация и документи са достигнали до работодателя. В този случай искането към работника или служителя за уведомяване и представяне на медицински документи за същото заболяване става безпредметно, респ. за него изобщо не възниква задължение по чл. 2 от наредбата. При спор между работника или служителя пред съда относно закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, съдът следва да обсъди всички доказателства по делото, които са относими към горните, релевантни за тази закрила обстоятелства. В смисъла на изложеното е и вече уеднаквената практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 301/15.04.2010 г. по гр. дело № 4333/2008 г. на ІV-то (бивше І-во) гр. отд. на ВКС, решение № 492/17.06.2010 г. по гр. дело № 477/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 615/02.11.2010 г. по гр. дело № 852/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 247/23.06.2011 г. по гр. дело № 960/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 853/17.12.2010 г. по гр. дело № 767/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС). Предвид горното разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, при извършената проверка правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав намира следното: Основателно е оплакването в касационната жалба, че като не е обсъдил в мотивите към обжалваното решение всички събрани по делото доказателства, относими към предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, на която ищецът се позовава в исковата си молба, и евентуалното й преодоляване, твърдяно по делото от ответника-касатор, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Основателно е и оплакването за необоснованост на извода на въззивния съд, че касаторът не бил събрал каквито и да било данни относно здравословното състояние на ищеца. Неоснователни са обаче останалите оплаквания на касатора – за нарушение на материалния закон. Крайният извод на въззивния съд, че ищецът се е ползвал от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ и че тя не е била успешно преодоляна от касатора, е правилен; въззивното решение е правилно и като краен резултат. Съображенията за това са следните: Процесната заповед № 119/19.03.2010 г. на изп. директор на дружеството-касатор, с която е наложено дисциплинарното уволнение на ищеца, е връчена на последния, при отказ от негова страна да я получи, на 01.06.2010 г. в 8.32 ч. (видно от изричното отбелязване върху заповедта и от показанията на свидетеля Н. С. К., разпитан по делото и положил подписа си под това отбелязване, наред със С. П. И., двамата на длъжности, съответно „организатор охрана” и „охранител” при дружеството-касатор, и извършили връчването). Именно посоченият момент на връчването на заповедта, е релевантният такъв, към който следва да се извърши преценката за наличието на предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ и за нейното преодоляване (чл. 333, ал. 7, във вр. с ал. 1, предл. последно (относно дисциплинарното уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 6), т. 3 и ал. 2 от КТ). От събраната по делото медицинска документация, а именно: епикриза МКБ10 F 33.1/19.05.2010 г., изд. от МБАЛ [фирма]-В., І-ва Психиатрична клиника (лист 8 от първоинстанционното дело), болнични листове №№ 1572418/05.03.2010 г., 2837884/26.03.2010 г., 2837894/20.04.2010 г., 3885406/19.05.2010 г. и 0529010/01.06.2010 г. (съответно – лист 6 и листове 49-52 от първоинстанционното дело), удостоверение изх. № АД-17-04/21.10.2010 г., изд. от МБАЛ [фирма]-В. (лист 91 от първоинстанционното дело) и експертно решение (ЕР) № 0936/074/18.05.2010 г. на ТЕЛК за психични заболявания при МБАЛ „Св. А.”-В. (лист 42 от първоинстанционното дело), по несъмнен начин се установява, че към посочената релевантна дата 01.06.2010 г. ищецът е страдал от психично заболяване „рецидивиращо депресивно разстройство – умерено тежък депресивен епизод”, което е посочено в епикризата, в болничните листове и в ЕР на ТЕЛК; като в епикризата е отразено и че дебютът на това заболяване е от 1983 г., когато ищецът е бил хоспитализиран за първи път в клиника, където му е проведено лечение и е изписан с диагноза „циклофрения”; от болничните листове е видно, че заради това психично заболяване на ищеца е бил разрешен отпуск поради временна неработоспособност – непрекъснато през периода 05.03.2010 г. – 14.06.2010 г.; а от удостоверението и епикризата е видно, че той е бил лекуван и стационарно в периода 12.03.2010 г. – 19.05.2010 г. При така установените обстоятелства, следва и несъмненият извод, че към релевантната дата 01.06.2010 г. ищецът се е ползвал от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, във вр. с чл. 1, ал. 1, т. 5 от Нар. № 5/1987 г. – последната разпоредба визира именно психично заболяване. По делото се установява и че ищецът е представил всички посочени болнични листове на касатора-ответник, с изключение на първия от тях с № 1572418/05.03.2010 г. (като в този смисъл е и становището на ответника в отговора на исковата молба, с който са представени по делото всички останали болнични листове; те се намират подредени и по личното трудово досие на ищеца, водено при ответника, също представено по делото). Разпитаният по делото свидетел К. Б. Ф. също дава показания в насока, че в ответното предприятие са знаели и отпреди това за психичното заболяване на ищеца. От това следва, че преди релевантната дата 01.06.2010 г. касаторът-ответник е разполагал с достатъчно информация за психичното заболяване на ищеца, макар последният да не му е представил посочения първи болничен лист и епикризата. Именно, разполагайки с тази информация, още през месец март 2010 г. касаторът-ответник е подал писмено искане с изх. № 849/29.03.2010 г. и с вх. № ЕР-1148/29.03.2010 г. на Р.-В., за даване на мнение от ТЕЛК по чл. 333, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 4 от Нар. № 5/1987 г. за уволнението на ищеца (лист 43 от първоинстанционното дело). Това писмено искане съдържа и изрично признание на касатора-работодател, че: „при събираната предварителна информация от посочения работник (ищеца), определен за уволнение, същият декларира, че страда от рег. депресивно разстройство – умерено тежък депресивен епизод и представя медицински документи, копие от които прилагаме”; като в тази връзка към искането е приложен болничният лист № 2837884/26.03.2010 г. В отговор на това писмено искане (и на друго писмо с № 1066/21.04.2010 г. на касатора, което не е представено по делото) е издадено, вече посоченото ЕР № 0936/074/18.05.2010 г. на ТЕЛК, съдържащо мнение, че ищецът „не може да бъде защитен на основание чл. 333, ал. 2 от КТ, поради липса на данни за психично заболяване досега”; като с него също така е постановена отмяна на болничния лист № 2837894/20.04.2010 г. Това ЕР на ТЕЛК, обаче е без правно значение за спора, тъй като не е било влязло в сила към релевантнта дата на уволнението на ищеца 01.06.2010 г. – то е било обжалвано от последния (видно от писма с изх. №№ 4627/20.09.2010 г. и І-4934/04.11.2010 г. на НЕЛК – листове 99 и 100 от първоинстанционното дело), а впоследствие е било и отменено от НЕЛК (съгласно изричното изявление в тази насока на пълномощника на касатора в съдебното заседание на касационната съдебна инстанция). По делото не са налице доказателства за отмяна и на никой от останалите посочени по-горе болнични листове (каквато отмяна неоснователно се твърди в касационната жалба). С оглед гореизложеното и предвид възприетото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е налице твърдяното в касационната жалба недобросъвестно поведение на ищеца. Последният, като е представил на касатора-работодател болничните листове, удостоверяващи психичното му заболяване, нито е укрил същото, нито е отказал необходимото съдействие за събиране на предварителната информация по чл. 1 от Нар. № 5/1987 г. След като касаторът вече е разполагал с тази информация и с доказателствата за психичното заболяване – болничните листове, въз основа на които е поискал мнение от ТЕЛК още на 29.03.2010 г., той не е имал никакво основание да иска ищецът да попълва декларация за това, каквато е представена по делото (лист 28 от първоинстанционното дело) – непопълнена, с отбелязване върху нея, че е връчена при отказ на ищеца да я получи на 01.06.2010 г. в 8.30 ч., което е удостоверено с подписите на същите двама свидетели - Н. С. К. и С. П. И., извършили и връчването на процесната заповед за дисциплинарно уволнение. Освен това, първият от тях, разпитан по делото, сочи, че при връчването ищецът категорично отказал да контактува с тях, като и от останалата част от показанията на този свидетел (а други доказателства в тази насока не са събрани) не се установява ищецът изобщо да е разбрал, че заедно със заповедта за уволнение (само две минути по-рано – съгласно направените отбелязвания) му се връчва и такава декларация. При това положение, дори и касаторът-работодател да не бе разполагал вече с информацията от болничните листове за психичното заболяване на ищеца, то при липсата на убедителни доказателства относно това до знанието на последния да е достигнало искането на работодателя за предоставяне на такава информация, не би могло да се приеме наличие на виновен, а още по-малко – на умишлен отказ от страна на ищеца за такова съдействие, респ. – на умишлено укриване от негова страна на заболяването му. От доказателствата по делото се установява и че касаторът писмено (с писмо с изх. № 1284/20.05.2010 г. и с вх. № РР-21-38/0034-0431/21.05.2010 г. на Дир. „ИТ”-Вална) е поискал и разрешение от инспекцията по труда за уволнението на ищеца, като там също е посочено, че от събраната информация е било установено, че ищецът се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 и т. 4 от КТ. В отговор на това писмо, с писмо с изх. № РР-21-38/0034-0474/25.05.2010 г. Дирекция „Инспекция по труда”-В. е дала разрешение за уволнението на ищеца, но само на основание чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ. Това разрешение предхожда датата на дисциплинарното уволнение на ищеца, но след като не е дадено относно предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, на която ищецът се позовава по делото и която обективно е налице, то тази закрила не е била преодоляна от страна на касатора-работодател. При това положение, съгласно изричната разпоредба на чл. 344, ал. 3 от КТ, процесното дисциплинарно уволнение на ищеца се явява незаконосъобразно само на това основание, без да е необходимо да се разглежда спорът по същество. Като е достигнал до същия краен извод, въззивният съд, въпреки допуснатото от него съществено нарушение на съдопроизводствените правила (което не налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия), е постановил, като краен резултат, правилно решение, съобразено с материалния закон, включително и по обусловените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, по отношение на които касационната жалба не съдържа изрични оплаквания, по които касационната съдебна инстанция да следва да извършва проверка съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед всичко гореизложено, на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, обжалваното въззивно решение следва да се остави в сила. Предвид този изход на касационното производство по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния пред касационната съдебна инстанция, разноски за заплащане на възнаграждение на един адвокат, а именно – сумата 500 лв. Направеното с писмените бележки пред настоящата инстанция, искане на касатора по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на присъжданите в полза на ищеца разноски за това адвокатско възнаграждение в касационното производство (единствено по отношение на които разноски ВКС има правомощието да се произнесе за първи път), е неоснователно, тъй като с оглед фактическата и правна сложност на делото, заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер 500 лв. не е прекомерно, спрямо минималния размер, който определен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за М., във вр. с чл. 36 от ЗАдв, възлиза на 420 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 111/07.02.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 1/2011 г. на Варненския окръжен съд; ОСЪЖДА [фирма] да заплати на П. К. С. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски за касационното производство по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.