Р Е Ш Е Н И Е
№ 482
С о ф и я, 23 февруари 2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 03 д е к е м в р и 2014 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
при секретар Аврора Караджова
и в присъствието на прокурора Мадлена Велинова
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 1516/2014 година.
Производство по Глава тридесет и трета от НПК.
С искане (назовано „молба”) на основание чл.420, ал.2 вр.чл.422, ал.1, т.5 вр.чл.419, ал.1 вр.чл.341, ал.1 вр.чл.457, ал.2 от НПК от името на осъдения И. А. Б. от П. се претендира отмяна на влязлото в законна сила решение № 499 от 24.07.2014 г., постановено по ВЧНД № 274/2011 г. от Пловдивския апелативен съд, като се развиват доводи за наличие на всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.1-3 от НПК и се иска възобновяване на наказателното дело и връщането му за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, алтернативно за изменянето му от касационната инстанция на основание правомощието й по чл.425, ал.1, т.3 от НПК с преквалификация на спорното деяние като по-леко наказуемо престъпление по НК и съответно редуциране на размера на приетото за изпълнение наложено му от италианските съдилища наказание лишаване от свобода.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането.
Осъденият Б., лично и чрез защитника си адв.Б.М. от САК моли искането да бъде уважено по изложените в него съображения.
Върховният касационен съд разгледа направеното искане в пределите на правомощията си по чл.425 НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 195 от 01.11.2013 г., постановено по ЧНД № 455/2013 г. по описа на окръжен съд-Пазарджик е отказано на основание чл.40, ал.1, т.4 от ЗЕЕЗА изпълнението на Европейска заповед за арест от 21.08.2013 г. по искане на прокурор от прокуратурата в М., Република Италия, за предаване на българския гражданин И. А. Б., с местоживеене в П., във връзка със задочното му осъждане с присъда № 41 от 03.12.2003 г. на Апелативния съд в М. за различни престъпления, за изтърпяване на остатък от общото му наказание от 4 години и 3 месеца лишаване от свобода, което на основание чл.44, ал.8 от ЗЕЕЗА осъденият е приел да се приведе в изпълнение от окръжна прокуратура-Пазарджик, след като е декларирал, че се отказва от преразглеждане на делото от италианските съдебни власти.
По внесеното от окръжния прокурор на окръжна прокуратура-Пазарджик на основание чл.44, ал.11 от ЗЕЕЗА предложение, по образуваното ЧНД № 548/2013 г. по описа на окръжен съд-Пазарджик, с решение № 118 от 07.07.2014 г. е приета за изпълнение присъда № 4/2003 г. от 18.02.2003 г. на втора секция със съдебни заседатели на Апелативния съд в М., изменена с решение № 61/03 от 03.12.2003 г. на трети състав на Апелативен съд в М., влязла в законна сила на 18.03.2004 г. Съобразно същата българският гражданин И. А. Б. от П. е бил осъден за четири престъпления, извършени в периода от 30.10.1997 г. до м.декември 1999 г.
С решението си Пазарджишкият окръжен съд е приел като съответстващи на изложените в приетата за изпълнение присъда фактически обстоятелства съставите на престъпленията по чл.321, ал.2, чл.155, ал.1 вр.чл.20, ал.2, чл.159а, ал.1, чл.279, ал.1 и чл.155, ал.1 от НК, за което Б. следва да изтърпи остатъка от наложеното му наказание от 4 години и 3 месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип, от което е приспаднат срокът на предварителното му задържане от 20.08.2013 г. до 18.12.2013 г.
Това решение е било обжалвано частично от защитника на осъдения адв.Г.Г. от САК с доводи за неговата необоснованост, незаконосъобразност, неправилното приложение на материалния закон само относно квалификацията на едното от извършените престъпления – това по чл.279, ал.1 от НК на РБ с молба за преквалификацията му в такова по чл.159а, ал.1 от НК, което да доведе до намаляване на основание чл.457, ал.4 от НПК на размера на приетото за изпълнение наказание от 4 години и 3 месеца лишаване от свобода на 3 години лишаване от свобода.
С въззивно решение № 499 от 24.07.2014 г. по ВЧНД № 274/2014 г. Пловдивският апелативен съд е преквалифицирал спорното деяние в престъпление по чл.280, ал.1 вр.чл.20, ал.4 от НК на РБ и е отказал претендираната редукция на наказанието.
В искането от името на осъдения, неколкократно коментирано и като „жалба”, защитникът му наново повдига оплакване за неправилно приложение на материалния закон с отказа за преквалификация на най-тежко наказуемото според съдебните актове деяние, свързано и с недопустимо злепоставяне на правото му на защита при нарушаване на забраната за влошаване на положението му в инициираното от него въззивно производство, поради което се настоява за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд, алтернативно, коментираната преквалификация на деянието в престъпление по чл.159а, ал.1 от НК, което обаче не било обявено като наказуемо поведение в НК на РБ към момента на осъществяването му, да бъде извършена от ВКС. А това следвало да доведе до редукция на наказанието му на 3 години лишаване от свобода, съобразно правомощието на касационната инстанция по чл.425, ал.1, т.3 от НПК.
Върховният касационен съд – първо наказателно отделение намира искането за подадено в законоустановения срок, от осъден, имащ право на такова искане и срещу въззивен съдебен акт, неподлежащ на редовна касационна проверка, поради което за допустимо.
Разгледано по същество, същото е ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНО.
В началото за прецизност следва да се отбележи, че видът на съдебния акт, с който съдилищата се произнасят „по реда на чл.457, ал.2-5 от НПК” е определение, като това на апелативния съд, постановявано по реда на глава 21 от НПК, е окончателно (по аргумент от чл.341, ал.1 от НПК). Това обаче не опорочава протеклото производство и не ограничава правото на защита на осъдения.
На второ място, искането визира правилността на въззивното решение само относно правилното приложение на материалния закон по п.2.3 на чуждестранната присъда, което очертава и обхвата на настоящата контролна проверка, поради което голяма част от констатациите на ВКС за нарушение на закона не могат да бъдат преодолени при липсата на инициатива от страна на прокуратурата.
Искането от името на осъдения Б., а преди това и актовете на двете инстанционни съдилища, очевидно са били повлияни от предложението на окръжния прокурор за приспособяване и привеждане в изпълнение на присъдата на италианския съд в частта му относно квалификацията на престъпленията по националния ни наказателен закон, които съответстват или са най-близки по квалификация на престъпленията, изведени от „установените факти” в чуждестранната присъда, доколкото РБ като „изпълняваща държава” е обвързана с тях съобразно клаузите на международен договор, в който участва (чл.10 и чл.11 от Конвенция за трансфер на осъдени лица и обяснителния доклад към нея; чл.42 от Европейската конвенция за международно признаване на присъди). Позовавайки се на практика на ВКС, защитникът ползва отделни фрагменти от цитираните решения, като игнорира съществени съображения относно приложимото материално право през призмата на чл.2, ал.1 и 2 от НК за действието му по време и на чл.3, ал.1 от НК за действието му по място.
Значителна част от поставените за разрешаване от съдилищата въпроси са изяснени както в ТР № 3/2013 г. на ОСНК на ВКС, р.1 и р.3, т.1, така и в мотивите на приложеното към искането решение № 40 от 24.04.2012 г. по н.д.№ 3144/2011 г. на ВКС - І н.о., а именно : че при приспособяване на чуждестранна присъда се прилагат актуалните норми на наказателното право на изпълняващата държава към момента на постановяване на съдебния акт на националния съд и съобразно принципите на процесуалното право, доколкото няма други разпоредби, приложими по сключени от нея международни договори; че е неправилно позоваването на чл.2, ал.2 от НК за по-благоприятно назад във времето третиране на деянието на осъдения от чуждата държава, защото по този начин се стига до недопустима промяна на приемания за изпълнение чуждестранен съдебен акт (приложението на тази разпоредба е мислимо при смекчаване на отговорността на осъдения за съответстващото престъпление в процеса на приспособяване на чуждата присъда, което би довело до приложение на хипотезата на чл.457, ал.4 от НПК); че в това производство прокурорът не повдига и не поддържа обвинение, а следи за правилното приложение на закона (като при предложение за групиране на присъди); че и при него е приложима забраната за влошаване на положението на осъдения reformatio in pejus при липса на съответен протест или искане от прокурора в контролните процедури за проверка на постановяваните съдебни актове.
Правомощията на българския съд в това производство са очертани в разпоредбите на чл.457, ал.2-5 от НПК, към които препраща нормата на чл.44, ал.11 от ЗЕЕЗА. Той няма право да ревизира или пререшава нито фактическите и правни изводи, мотивирали постановяването на присъдата, която се приема за изпълнение, нито да проверява гарантирано ли е било правото на защита на осъдения при осъществяване на наказателното производство в чуждата държава, а единствено преценява естеството на престъпната дейност и наложеното наказание и съотнася същите към актуалното ни вътрешно законодателство.
В конкретния случай съдилищата недопустимо са коментирали норми на НК, действащи към периода на осъществяване на престъпните деяния – м.ХІ.1997 г. до м.ХІІ.1999 г. или към м.ІІІ.2003 г. Въз основата на изложените в присъдата на чуждата държава фактически обстоятелства те е следвало да посочат под коя действаща в момента материалноправна норма следва да се подведат, изследвайки ги за наличие на изискуемите се обективни признаци на съответващите им престъпления. И в искането не се оспорва, че Б. е осъден загдето е бил член на организирана престъпна група и е осъществил с користна за него и О. цел действия по набиране, транспортиране на лица от женски пол, превеждането им през границата на страната със самолет до Република Италия с цел да бъдат използвани за развратни действия, настаняването им в жилища и контролиране на дейността им по предоставяне на сексуални услуги срещу заплащане. Съобразно и указанията в цитираното в искането ТР № 2/2009 г. по т.д.№ 2/2009 г. на ОСНК на ВКС, точният правен аналог на тази деятелност на осъдения Б. съставлява престъпления по чл.321, ал.3, алт.2-ра във вр.ал.2 от НК (т.1.1 от чуждестранната присъда), по чл.159г, пр.3-то вр.чл.159б, ал.1 от НК (т.2.2 и т.2.3) и две престъпления по чл.155, ал.5, т.1 и 3 вр.ал.3 вр.ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК (т.2.1 и т.3.1), като за тях се предвиждат максимални наказания лишаване от свобода над размера на приетото за изпълнение наказание от 4 години и 3 месеца лишаване от свобода, поради което е неприложима разпоредбата на чл.457, ал.4 от НПК за редукция на наказанието на 3 години лишаване от свобода, както се претендира в искането.
В този смисъл е следвало да бъде определението на окръжния съд, който неправилно е определил съответстващите норми и по време на осъществяване на деянията в чужбина (прилагайки чл.2, ал.2 от НК) или на границата на страната ни (съгласно чл.3 от НК).
Основателно е оплакването, че с преквалифициране от апелативния съд на престъпното деяние по п.2.3 от престъпление по чл.279, ал.1 от НК в такова чл.280, ал.1 от НК, предмет на искането на осъдения, в инициираното от него въззивно производство, при липса на съответен протест от прокурора, е нарушено правилото reformatio in pejus. Когато и в настоящето производство при неправилно приложение на материалния закон, довело или не до смекчаване на наказателната съдба на осъдения, прокурорът не е реагирал със съответен протест или искане, то контролната инстанция не може да влоши положението му.
В случая апелативният съд не е имал правото да извърши преквалификация на деянието по п.2.3, макар и да не е бил съгласен с възприетото от първата инстанция съответствие с по-леко наказуемото престъпление по чл.279, ал.1 от НК, но за което се предвижда наказание над остатъка от 4 години и 3 месеца лишаване от свобода, поради което не е бил изправен пред хипотезата на чл.457, ал.4 от НПК.
В тази връзка, с оглед обхвата на инициираната с искането на осъдения Б. проверка на въззивното решение само досежно престъпното деяние, квалифицирано като престъпление по чл.280, ал.1 вр.чл.20, ал.2 от НК ВКС намира, че следва да упражни правомощието си по чл.425, ал.1, т.3 от НПК и го измени в тази му част, като преквалифицира деянието по п.2.3 на приетата за изпълнение присъда от 18.02.2003 г. на Втора секция със съдебни заседатели на Апелативния съд в М., изменена с решение № 61/03 от 03.12.2003 г. , № 41/03 от регистъра на 3-ти състав на Апелативен съд-М. като престъпление по чл.279, ал.1 вр.чл.20, ал.4 от НК. Поради липсата на съответен въззивен протест и искане от главния прокурор по реда на глава 33 от НПК няма основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Това ограничава и възможността на ВКС да посочи правилната квалификация на това деяние като по-тежко наказуемо престъпление по чл.159г, пр.3-то вр.чл.159б, ал.1 от НК (трансграничен трафик на хора), с което ще се влоши положението на осъдения Б.. Неоснователно е искането на защитника му коментираното деяние да се квалифицира като престъпление по „чл.159а НК” и се намали размерът на приетото за изпълнение наказание съобразно предвиждащото се максимално наказание за престъпленията по чл.321, ал.2 и по чл.155, ал.1 от НК в редакцията им към момента на извършването им. С оглед на предвиждащото се за престъплението по чл.279, ал.1 от НК максимално наказание от 5 години лишаване от свобода няма основание и за прилагане на разпоредбата на чл.457, ал.4 от НПК и намаляване на остатъка от приетото за изпълнение наказание на осъдения Б. на 3 години лишаване от свобода.
С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение, на основание чл.425, ал.1, т.3 от НПК
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ по реда за възобновяване на наказателни дела влязлото в законна сила решение № 499 от 24.07.2014 г., постановено по ВЧНД № 274/2014 г. от Пловдивския апелативен съд, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА деянието на осъдения И. А. Б. от Пазарджик по п.2.3 на приетата за изпълнение присъда от 18.02.2003 г. на Втора секция със съдебни заседатели на Апелативния съд в М., изменена с решение № 61/03 от 03.12.2003 г. , № 41/03 от регистъра, на 3-ти състав на Апелативен съд-М. като престъпление по чл.279, ал.1 вр.чл.20, ал.4 от НК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения И. Б. в останалата му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |