Р Е Ш Е Н И Е № 407 гр. София, 05.12.2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар Кр. Павлова и с участието на прокурор П. МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1770/2013 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия Х. М. М. и неговия защитник адв. И. срещу решение № 129 на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав, от 10.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 116/2013 г. по описа на същия съд. В саморъчната касационна жалба на подсъдимия Х. М. са изложени твърдения, че постановената от Хасковския окръжен съд присъда, впоследствие потвърдена от Пловдивския апелативен съд, е неправилна, незаконосъобразна, постановена в нарушение на съдопроизводствените правила при фактически грешки, като свидетелските показания не кореспондирали помежду си. Поради това жалбоподателят М. моли ВКС да го оправдае по повдигнатото му обвинение или да отмени изцяло постановената осъдителна присъда и да върне делото на досъдебното производство за ново пълно и всестранно разследване по дело. С касационната жалба на адв. И., защитник на подсъдимия Х. М. М., се претендира наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и 3 от НПК. Защитникът твърди, че пред въззивната инстанция били събрани нови гласни и писмени доказателства, които оборили показанията на св. Т. и св. Й., но поради неправилното им тълкуване и липсата на мотиви по отношение на значението им не били взети предвид при изграждането на волята на съда. Още при първоинстанционното разглеждане на делото имало достатъчно доказателства, които доказвали липсата на пряк умисъл от страна на жалбоподателя М. за осъществяване на „помагачество”. Нямало нито едно пряко доказателство, сочещо, че св. Т. ще пренася наркотични вещества през границата. Напротив, било установено, че срещу възнаграждение подсъдимият извършвал превод между св. Т. и св. Й., като намерението му било да получи поръчка за строителство на къщи, които братът на Й. строял в Турция и Австрия. Заради този стремеж, подсъдимият М. се стараел да угоди на св. Й. и приел да му превежда. Не било доказано, че в разговорите ставало въпрос за наркотици, а напротив – те винаги разговаряли за текстилни стоки, които трябвало да бъдат пренесени. Трябвало да се съобрази процесуалното поведение на св. Т. и св. Й., които първоначално имали качеството на обвиняеми и подсъдими, а след сключване на споразуменията – на свидетели, като във всички свои качества давали различни показания. За определянето на умисъла на участниците в деянието от особено значение била другата среща между св. Т. и св. Й. в Турция, състояла се на 25.06.2011 г., на която подс. М. също присъствал в качеството на преводач. Доказателства в тази насока се съдържали в показанията на св. Р. Л., която пътувала заедно с майка си М. Л. и подс. М., и видяла св. Т. и сина му К. М. да се срещат със св. Й.. За да отхвърли показанията й, въззивният съд се позовал на изисканите справки от областна дирекция на МВР – Хасково, в които не било посочено, че на 25.06.2011 г. св. Т. е напускал страната в посока Турция, но пък в самата справка било отразено, че в нея нямало задължително отбелязване на всеки напуснал страната. Съдът не коментирал въобще показанията на св. Т. и на сина му, че на тази дата били в Турция за закупуване на авточасти. Макар и „съшита с бели конци”, тяхната версия не била обсъдена. А този момент бил особено важен, тъй като сочел с категоричност, че подс. М. не е съзнавал и не е предполагал за каква търговия става въпрос и какво се пренася през границата. За да обоснове съпричастността на подс. М. към престъпната дейност, съдът се позовал на проведени между него и извършителя Т. телефонни разговори, но съжденията му противоречали на елементарната човешка логика. По-важното било, че имало проведени телефонни разговори през м. юни, който факт сочел на тяхна предишна среща. Дадената на подс. М. от св. Й. сума от 300 евро също сочела на незнанието му за пренасянето на наркотици, тъй като нямало човек, който да се съгласи да участва в схема за пренос на наркотици срещу подобна сума. Неправилно били неглижирани показанията на св. М. Л., че била принудена от служители от полицията под страх от наказателно преследване да говори за пакетите с наркотик, за които уж й бил казал подсъдимия М. в хотела в Турция. На показанията й не било обърнато никакво внимание, въпреки наличието на няколко молби от нейна страна на досъдебното производство да бъде повторно разпитана като свидетел и да посочи лицата, които са я заплашвали. Тъй като от годните доказателствени материали се установявало, че подсъдимият М. не е извършил престъплението, в което бил обвинен, то и наложеното му наказание се явявало явно несправедливо. С оглед на изложените съображения защитникът моли ВКС да отмени обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд и присъдата на ОС – Хасково и да оправдае подсъдимия М. или, алтернативно, да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция със задължителни указания за отстраняване на допуснатите нарушения. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Х. М. М. и неговият служебно назначен защитник адв. Д. поддържат жалбите и отправените с тях искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 7 от 14.02.2013 г., постановена по НОХД № 499/2012 г., Хасковският окръжен съд е признал подсъдимия Х. М. М. за виновен в това, че на 23.10.2011 г. на ГКПП „Капитан Андреево” в съучастие като помагач с турския гражданин Ш. Й. – помагач, и М. М. Т. – извършител, без надлежно разрешително пренесъл (в лек автомобил м. „Д.”, модел „Ш.” с рег. [рег.номер на МПС] ) през границата на страната на път от Р Турция за Р България високорискови наркотични вещества хероин с общо нетно тегло 11.856 килограма, от които 5.496 килограма със съдържание на активно действащ компонент диацетилморфин от 29 тегловни процента и 6.360 килограма със съдържание на активно действащ компонент диацетилморфин от 31.7 тегловни процента, всичко на обща стойност 688 200 лева, като предметът на престъплението е в особено големи размери, а случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 4 и чл. 55, ал. 1, т. 1, вр. ал. 2 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от седем години, което да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор, и наказание глоба в размер на 100 000 лева. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е приспаднал при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода времето, през което подсъдимият М. е бил задържан по ЗМВР и с мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 24.10.2011 г.. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски в размер на 547.55 лева. По жалба на защитника на подсъдимия М. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 116/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, като с решение № 129 от 10.07.2013 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на окръжния съд и е осъдил подсъдимия М. да заплати допълнително сумата от 74 лева за направени по делото разноски. Решението на П. е било съобщено на подсъдимия М. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 16.07.2013 г., а на защитника му адв. И. – на 22.07.2013 г. Видно от пощенските клейма на приложените пликове, техните касационните жалби са подадени, съответно, на 23.07.2013 г. и на 26.07.2013 г., поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 1 и ал. 3, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия и защитника му са неоснователни. Отправените със саморъчната жалба на подсъдимия Х. М. възражения срещу въззивното решение са лишени от конкретика, като смислово се свеждат до обобщено и декларативно заявено недоволство от крайния изход от делото. Аргументите на неговия защитник пък по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за наличието на субективния елемент на инкриминираното престъпление. В този именно смисъл са подробно изложените съображения, че подсъдимият М. е съдействал единствено за превод между свидетелите Т. и Й. по повод транспортирането на текстилни стоки, без да знае и да подозира дори за поставянето на наркотичното вещество в управлявания от св. Т. автомобил и пренасянето му от Р Турция в Р България. Следва да се подчертае, че контролът, който ВКС осъществява в настоящото производство, се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение при касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Ако такива не са допуснати, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е суверенно и неотменимо. Следователно касационният съд поначало не разполага с правомощие да проверява фактическата необоснованост на решението и да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. В светлината на изложените по-горе принципни положения, настоящият състав на ВКС има възможност да провери само спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати никакви процесуални нарушения, които да дадат основания за ревизия на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнителност на осъдителните изводи на съда. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, Пловдивският апелативен съд е проверил изцяло първоинстанционната присъда на Хасковския окръжен съд, като по искане на защитата е провел и допълнително съдебно следствие – разпит на св. Р. Л., допълнителен разпит на св. М. Т., разпит на св. К. М., очни ставки между свидетелите Р. Л. и М. Т. и между свидетелите Р. Л. и К. М.; приобщени са били и нови писмени доказателствени материали – заверени копия от задграничните паспорти на св. М. Л. и на дъщеря й св. Р. Л., справки от областна дирекция на МВР – П. относно задграничните пътувания на подс. М., свидетелите М. Л., Р. Л., М. Т. и К. М.. Показанията на свидетелите М. Т., Ш. Й., Б. Х., В. М., К. М., частично показанията на св. М. Л., дадени на досъдебното производство, прочетени в съдебно заседание на 17.01.2013 г. по НОХД № 499/2012 г. по описа на ОС – Хасково (гърба на л. 258 от първоинстанционното съдебно дело), в комплекс с писмените доказателствени материали, правилно са интерпретирани като достоверни източници на обвинителни доказателства, опровергаващи защитната версия на подсъдимия и обслужващите я показания на свидетелките М. и Р. Л.. Възприетите от П. основни фактически положения, очертаващи субективната съставомерност на извършеното от подсъдимия Х. М. деяние по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 4 от НК, са изведени в резултат на правилна логическа дейност. При разкриването на фактическата обстановка не са допуснати съществени непълноти, нито се констатират основания, които да опорочават приетите от въззивния съд факти. Напротив, задълженията и на двете съдебни инстанции по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянието е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. В тази връзка следва да се отбележи, че защитникът на касационния жалбоподател неоснователно изтъква, че по делото нямало преки доказателства, които да установят представното съдържание на подсъдимия при срещите му със свидетелите Т. и Й., заминаването му за Турция и, съответно, при връщането му оттам. От една страна, процесуалният закон допуска съдът да изгражда своето вътрешно убеждение относно фактите и само въз основа на косвени доказателства, щом логическата връзка между тях поотделно и в съвкупността им води до един единствен несъмнен извод относно подлежащия на доказване факт – в случая относно знанието на подсъдимия М., че в управлявания от св. Т. лек автомобил е имало наркотични вещества, които са били пренесени от територията на Р Турция. От друга страна, в случая относно това фактическо положение по делото са събрани и преки доказателства чрез показанията на съучастниците на подсъдимия – свидетелите М. Т. (извършител) и турския гражданин Ш. Й. (помагач). Със споразумение, одобрено с определение № 178 от 17.09.2012 г. по НОХД № 499/2012 г. по описа на Хасковския ОС, подс. Ш. Й. (O. S.), участващ в настоящото производство в качеството на свидетел, се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 4 от НК в съучастие с подсъдимия М. Т. в качеството на извършител и с подс. Х. М. в качеството на помагач. Със споразумение, одобрено с определение № 249 от 16.11.2012 г. по НОХД № 499/2012 г. по описа на Хасковския ОС, подс. М. М. Т., също участващ в настоящото производство в качеството на свидетел, се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК в съучастие с помагачите подсъдимия Х. М. и Ш. Й.. Фактическите констатации на първоинстанционния съд относно съдържанието на умисъла на подс. М. правилно са основани преди всичко върху показанията на тези очевидци, които установяват знанието на подс. М. относно действителната същност на „стоките”, пренесени от св. Т. в управлявания от него автомобил. Техните показания съдържат важни факти относно действителната роля на подс. М. при уговорките между тримата и при осъществяването на деянието, които е недопустимо да бъдат игнорирани при разрешаването на въпроса за субективната страна на извършеното от жалбоподателя деяние. Директни сведения за това се съдържат единствено в показанията на свидетелите Т. и Й., всеки от които е бил съпричастен към престъплението със собствените си действия. По въпроса за поведението на подсъдимия М. преди, по време на и след извършване на престъплението тези гласни доказателствени средства имат приоритетно значение, което обстоятелство правилно е било взето предвид от инстанциите по фактите. Показанията на св. Т. и св. Й. правилно са приети за достоверни от въззивния съд, като не е била допусната превратна интерпретация на действителното им съдържание. Обсъжданите гласни доказателствени средства с основание са били оценени като основен източник на обвинителни доказателства срещу подсъдимия М., като истинността им убедително е изведена от констатираната кореспонденция с останалите доказателствени материали. Върху правилността на изводите на П. в тази насока не се отразяват възраженията на защитника на жалбоподателя за променливост и нестабилност на поддържаните от Т. и Й. становища на досъдебното производство и на съдебната фаза. Непоследователност в процесуалното поведение на свидетелите Т. и Й. в двете фази на процеса действително съществува, като обяснимо се обуславя от различните процесуални качества, които лицата са имали в хода на наказателното производство – обвиняеми, респ. подсъдими, а впоследствие, след сключването на споразуменията, на свидетели по обвинението на третия съучастник подс. М.. Въззивният съд обаче съвсем не е подценил спецификата на конкретната ситуация, като правилно е преценил, че достоверната картина на деянието може да бъде пресъздадена преди всичко при интерпретацията на общата логическа съвкупност и последователност на показанията на свидетелите Т. и Й. в контекста на цялата налична по делото доказателствена съвкупност – другите гласни доказателствени средства и писмените доказателствени материали. Правилното разрешаване на тази задача е изисквало анализ на доказателствените материали поотделно, както и взаимното им съпоставяне по детайли, всеки от които е допринесъл за разкриването на обективната истина. Съставът на П. е осъществил изпълнението на тази задача отговорно, като по повод дейността му по събиране и проверка на относимите към предмета на доказване по чл. 102 НПК доказателствени материали не могат да бъдат отправени упреци. Въззивният съд е анализирал обясненията на подсъдимия Х. М., като на л. 7 и л. 8 от решението си е изложил ясни и убедителни аргументи защо приема лансираната от него версия за защитна теза. Задълбочено е била проверена достоверността и истинността на твърдените от подсъдимия М. факти и обслужващите обясненията му показания на св. М. Л., с която той е живеел на семейни начала, и непълнолетната й дъщеря св. Р. Л. относно наличието на друга среща между тримата съучастници – на 25.06.2011 г. в гр.П. Тези твърдения са внимателно съпоставени с показанията на останалите свидетели, преди всичко на очевидците Т. и Й. и св. К. М., син на св. Т., сравнени са с другите обективни доказателства по делото (справка от ОД МВР – Хасково рег. № 23150/27.10.2011 г. относно задграничните пътувания на св. Т.), преценени са с оглед на собствената им логичност и вътрешна убедителност. Така, съдът е използвал единственият законосъобразен подход, който принципно би могъл да бъде използван при анализа на гласните доказателствени средства – внимателна съпоставка между твърденията на отделните свидетели и съзвучието им в контекста на общата съвкупност на доказателствените материали. След като е констатирал, че разкритите от подс. М. фактически данни по съдържание не кореспондират на останалите събрани по делото доказателства и се опровергават от тях, съдът с основание ги е отхвърлил и не ги е използвал за достоверен източник на информация за деянието. Следва да се подчертае, че в разглеждания казус осъдителните изводи на предходните съдебни инстанции не са изградени единствено върху показанията на съучастниците, а се основават и върху цяла поредица от косвени доказателства, уличаващи подсъдимия М.: инициативата му да привлече св. Т. за пренасянето на стоката от Турция, вместо да стори това сам, ако действително се е касаело до текстилни артикули; съпровождането на автомобила, управляван от св. Т., до хотела в близост до [населено място], със собствения му автомобил; извеждането на автомобила на св. Т. от паркинга само от св. Й., без на това да се противопостави нито св. Т., нито подс. М.; натоварването на колата със „стоката” без участието и присъствието на подсъдимия и св. Т.; предаването от страна на св. Й. на ключовете от колата на св. Т. след връщането й на паркинга и на дължимото му възнаграждение чрез подсъдимия, а не директно на св. Т.; отказът на подсъдимия да последва колата на св. Т. при преминаването на границата под предлог, че трябвало да се върне при св. Й.; последващата му среща в гр.П. със св. Й. на 24.10.2011 г., при която последният донесъл и оставил в колата му сак с инструменти (френски ключ, бургии, отверки, тиксо, ръкавици и др.), предназначени да послужат за демонтиране на корите на двете задни врати на автомобила на св. Т., където са били скрити пакетите с наркотично вещество; отсъствието на какъвто и да е логичен повод за тази среща, а и за необходимостта от среща със св. Т., при положение, че в автомобила на св. Т. очевидно не е имало текстилни изделия. Така установеното поведение на подсъдимия М. няма друго разумно обяснение, освен в контекста на знанието му за действителното съдържание на стоката, както правилно са приели двете съдебни инстанции по фактите. Със законосъобразни съображения съдът не е кредитирал и показанията на свидетелките майка и дъщеря Л., установяващи, че на 25.06.2011 г. св. Т., синът му св. М., св. Й. и подсъдимият се срещнали в гр.П.. Въззивният съдебен състав правилно не е гласувал вяра на тези доказателствени средства, тъй като е установил, че се опровергават от взаимно кореспондиращите си твърдения на св. Й., че за първи път се запознал с подсъдимия в [населено място], на показанията на св. Т. и сина му, че не са присъствали на подобна среща в тр.П., както и на залегналите данни в справката от ОД МВР – Х. рег. № 23150/27.10.2011 г. относно задграничните пътувания на св. Т. – че на 23.06.2011 г. св. М. Т. е бил на частна командировка в Румъния, на 28.06.2011 г. е излязъл от С., като на 25.06.2011 г. липсват данни да е посещавал Р Турция. (Цитираният документ е различен от изисканите и приети от въззивния съд справки от областна дирекция на МВР – П. относно задграничните пътувания на подс. М., свидетелите М. Л., Р. Л., М. Т. и К. М.). Все в тази насока, защитникът на подсъдимия М. релевира неверен довод, че св. Т. и синът му св. М. сами били заявили, че на посочената дата 25.06.2011 г. били в Турция за авточасти, което доказвало, че там са се срещнали със св. Й. и подсъдимия. Коректната интерпретация на показанията на свидетелите в посочените им части не позволява да се направи извод за истинност на обясненията на подсъдимия М. за състояла се по това време друга среща с тях и св. Й.. Видно от протоколите от съдебни заседания на 04.06.2013 г. (л. 47 от въззивното дело) и на 25.06.2013 г. (л. 59 от въззивното дело) свидетелите Т. и М. не са оспорили факта, че е имало случай през лятото на 2011 г. да отидат до Турция с цел закупуване на авточасти, но категорично са отрекли да са се срещали там с подс. М. и св. Й., както и да са виждали тогава свидетелките Л.. Съвсем отделен е въпросът, че по мнението на настоящия съдебен състав обстоятелството дали през м. юни 2011 г. е имало друга среща между съучастниците, съвсем не е решаващо за правилното решаване на делото, щом по него са установени по несъмнен начин инкриминираните с обвинителния акт факти за срещата между тях на 21.10.2011 г. в гр.П. пред магазин „Карфур”, пътуването им на 22.10.2011 г. до Р Турция, където в колата на св. Т. били натоварени и скрити пакетите с наркотични вещества, връщането им на 23.10.2011 г. и задържането на подс. М. и св. Й. на паркинга на бензиностанция „О.” в района на [населено място]. Обстоятелствата във връзка с тези основни моменти от деятелността на подс. М. не се оспорват от защитата на жалбоподателя, а именно те очертават обективната и субективната съставомерност на поведението му. Неоснователно е и възражението, че дадената на подс. М. от св. Й. сума от 300 евро също сочела на незнанието му за пренасянето на наркотици, тъй като нямало човек, който да се съгласи да участва в схема за пренос на наркотици срещу подобна сума. Този довод по естеството си е презумптивно съждение, непочиващо на конкретни и несъмнени фактически данни. В наказателния процес е недопустимо да бъдат обсъждани житейски съображения без обективен характер, тъй като житейската логика не може да измести доказателствата. На последно място, съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на съда оплаквания срещу присъдата на Хасковския окръжен съд са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от състава на П. аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава подсъдимия от възможността да разбере категорично изразената воля на въззивния състав. При тези констатации относно процесуалната дейност и на двете решаващи съдебни инстанции, релевираните в касационните жалби претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянието обективират единствено субективното несъгласие на подсъдимия М. и защитника му с осъждането на жалбоподателя, което не е законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт. С оглед на изложеното ВКС прие, че въззивният съд правилно е заключил, че при фактическия анализ и юридическата оценка на доказателствената съвкупност не са допуснати противоречия относно съставомерните признаци на инкриминираното деяние и неговото авторство, поради което първоинстанционната присъда не е основана на недопустими предположения и е постановена в съответствие с изискванията на чл. 303 от НПК. В пределите на установените и доказани фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на жалбоподателя Х. М.. Налице са всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 4 от НК, като изводът, че подсъдимият е действал виновно при пряк умисъл като форма на вината, е законосъобразен. Извън доводите за недоказаност на субективния елемент от състава на инкриминираното престъпление, жалбоподателят не поддържа други оплаквания за нарушение или неправилно приложение на материалния закон. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от защитника на подсъдимия М. основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложените наказания. Тази претенция на жалбоподателя е мотивирана единствено с неправилното, според него, осъждане за инкриминираното престъпление, като не са изтъкнати конкретни доводи за намаляване на определените наказания, които ВКС да обсъди. За да упражни правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК за изменение на въззивния съдебен акт чрез намаляване на наказанието, касационната инстанция трябва да установи очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца, обусловена от несъответна и неизчерпателна преценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В разглеждания казус подобен извод не може да бъде направен. Размерът на отмерените наказания – седем години лишаване от свобода и глоба в размер на 100 000 лева – е справедлив и съобразен с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимия М. е индивидуализирана при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от НК, като адекватно е отчетено същественото значение на смекчаващите обстоятелства. Допълнително смекчаване на наложените по отношение на жалбоподателя наказания, без реално обуславящи го обстоятелства, би се явило необосновано снизходително, особено с оглед твърде завишеното количество и стойност на наркотичните вещества и техния вид, като не би допринесло за осъществяване на нито една от целите на чл. 36 от НК. По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на компетентността си и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 116/2013 г., с който е потвърдена присъда № 7 от 14.02.2013 г., постановена по НОХД № 499/2012 г. по описа на Хасковския окръжен съд. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 129 от 10.07.2013 г., постановено по ВНОХД № 116/2013 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, втори наказателен състав. Настоящото решение е окончателно и не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.