Р Е Ш Е Н И Е № 284 гр. София, 10.09.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на тридесети май две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдия Чочева наказателно дело № 823 по описа за 2012 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдените Т. А. П. и А. Т. П. за възобновяване на ВНОХД № 2057/2011 г. на Пловдивския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 74/15.03.2012 г.. С него е била изменена присъда № 421/21.09.2011 г. по НОХД № 163/2011 г. на Районен съд – Пловдив относно режима за изтърпяване на наложеното наказание на първия подсъдим и типа затворническо заведение, като в останалата част същата е била потвърдена - досежно осъждането на двамата подсъдими за престъпления по 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2, по чл. 325 ал. 2, вр. ал. 1 и вр. чл. 20 ал. 2, по чл. 144 ал. 3, вр. ал. 1 и по чл. 131 ал. 1, т. 12, вр. чл. 130 ал. 1 от НК (за А. П.) и по чл. 131 ал. 1, т. 12, вр. чл. 129 ал. 1 от НК (за Т. П.), за които при условията на чл. 23 ал. 1 от НК на всеки един от тях е било наложено наказание по 5 години лишаване от свобода, като това на А. П. е било увеличено по чл. 24 от НК с една година. В искането, поддържано и в с. з. пред ВКС лично от осъдените и защитника им, се изтъкват доводи, съотносими към основанията за възобновяване по чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Иска се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимите или връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно - намаляване на наложените им наказания. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Гражданският ищец и частен обвинител не се явява, нито негов повереник. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като се вместват в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. При разглеждането му по същество ВКС намери същото за НЕОСНОВАТЕЛНО предвид следните съображения: Изхождайки от съдържанието на искането, ВКС намира, че при наличието на осъждане на подсъдимите за четири престъпления, са изложени конкретни възражения за две от тях – за това по чл. 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 и по 144 ал. 3 от НК. По първото от тях те се свеждат до липсата на общност на умисъла за отнемане вещите на пострадалия поради неустановено участие на подсъдимите в осъществяване на принудата или в отнемането на вещите и това, че употребената сила не е била насочена с цел отнемането им, а по второто – за несъставомерност поради липсата на доказателства употребените реплики да са предизвикали в пострадалия реален страх за живота му. Изложените възражения са изцяло неоснователни. Фактологията на деянията, такава, каквато е била установена при спазване на правилата за правилно формиране на вътрешното убеждение на инстанциите по същество (в какъвто аспект не са изложени никакви конкретни възражения, извън бланкетни твърдения за допуснати нарушения по чл. 13, 14, 107 ал. 5 и чл. 339 ал. 2 от НПК, на които ВКС е невъзможно да предложи отговори), не подкрепя посочените оплаквания. За да приеме, че подсъдимите са осъществили съставите на чл. 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК и по чл. 144 ал. 3, вр. ал. 1 от НК, въззивният съд е изложил пространни мотиви, като е основал изводите си по фактите върху възприятията не само на пострадалия св. К., но и тези на св. Р. П., Л. Д., които непосредствено са наблюдавали развитието на инцидента, а и в отделни аспекти изложеното от тях е било отчетено за подкрепено от други източници на доказателствена информация. Посочените свидетели еднозначно и безпротиворечиво са изяснили, че двамата подсъдими с техния автомобил са пресекли пътя на св. К., слезли са от него, въоръжени с прътове и ножове, А. П. е извикал „Давай парите”, след което заедно с баща си Т. П. са го нападнали, заканвайки му се, че ще го заколят. Докато действали с носените от тях оръдия, причинявайки на св. К. увреждания (за които отделно са били осъдени и в каквато връзка липсват възражения), а той правел опити да се защитава, подсъдимият А. П. е бръкнал в левия джоб на анцуга на пострадалия и е взел пачката от 1000 лв. (която той предварително бил поставил там в присъствието на св. П.), хвърлил я в автомобила си, а пострадалият поискал да му я върне. Дотук изложеното безусловно очертава както обективните, така и субективните признаци на грабежа, доколкото и двамата подсъдими са участвали в заплахите и насилието върху пострадалия, като единият от тях – А. П. и в самото отнемане, което обаче с оглед конкретните обстоятелства е било видно и ясно разбираемо за другия – подсъдимия Т. П.. В този аспект възраженията за липса на общност на умисъла изобщо не могат да бъдат споделени. Лишени от основание са и доводите за липсата на обективен признак от състава на чл. 144 ал. 3, вр. ал. 1 от НК, конкретно закана с убийство, която да е възбудила основателен страх за осъществяването й. Както е видно от подробното фактическо изложение, след отнемането на парите (съпътствано и с причиняването на увреждания по чл. 130 и чл. 131 от НК) двамата подсъдими са продължили да преследват пострадалия, въоръжени с ножове и метални прътове, нанасяйки му още удари и заканвайки се, че ще го убият. Търсейки начин да се спаси, св. К. е бягал и е викал за помощ, докато накрая се е приютил в двора на св. И., откъдето се обадил на полицията и бърза помощ. Изплашеното му състояние е било възприето от множество свидетели, наблюдавали изцяло или частично развитието на проявената на няколко пъти агресия и чиито показания са били коментирани от инстанциите по същество. При тези факти правилно е било прието, че отправените чрез думи и действия закани за убийство, при това на няколко последователни етапа, не само са могли да породят основателен страх за осъществяването, което е достатъчно за състава на чл. 144 ал. 3 от НК, но и те реално са обусловили сериозни страхови изживявания при пострадалия. ВКС е сериозно затруднен от липсата на конкретика по повод оплакването за явната несправедливост на наказанията на подсъдимите в аспекта за кое точно от наложените им за отделните престъпления се отнася това. Доколкото обаче за несправедливо се сочи наказанието от 5 години лишаване от свобода, а то е относимо към престъплението по чл. 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, което предопределя и общото по чл. 23 ал. 1 от НК, то доводите са неоснователни. При индивидуализацията, извършена от първата инстанция и възприета от въззивната, не се съзират необсъдени обстоятелства със смекчаващ характер, които да предпоставят необходимост от намаляването на наказанията за това деяние, а респ. и на определеното общо такова за всеки от дейците. Това важи както за здравословното състояние на А. П., което е било отчетено, така и за възрастта, добрите характеристични данни за Т. П., а не на последно място и чисто съдебно минало поради настъпила реабилитация по повод изпълнение на наказание глоба, довело до корекция на режима за изтърпяване на наказанието и типа на затворническото заведение, извършена от въззивната инстанция. Правилно доказаните смекчаващи обстоятелства са били съотнесени към отегчаващите и като цяло с индивидуалната тежест на това престъпление, открояващо сериозна престъпна упоритост, реализиране на грабежа при използване на двете форми на принуда и немалък размер на отнетите парични средства от пострадалия К.. По тези причини ВКС намира, че в потвърдения размер от 5 години лишаване от свобода (при предвиден минимум от 3 г. и максимум 10 г.) наказанията за престъплението по чл. 198 ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, обусловили и размера на общото по чл. 23 ал. 1 от НК, са справедливи. Липсват възражения досежно приложението на чл. 24 от НК за подсъдимия А. П., като не се извеждат и основания в негова полза за отмяната му по реда на чл. 425 ал. 1, т. 4, пр. последно от НПК. ВКС не намира и основания за ревизия на въззивното решение в потвърдителната му гражданско-осъдителна част, като в тази връзка освен, че не са изложени никакви конкретни възражения, то и не е ясно за което от присъдените обезщетения по повод отделните деяния се отнася претенцията за „отхвърляне на гражданския иск”, изложена в края на искането за възобновяване. Предвид изложените съображения ВКС намира, че направеното искане за възобновяване следва да бъде оставено без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдените Т. А. П. и А. Т. П. за възобновяване на ВНОХД № 2057/2011 г. на Пловдивския окръжен съд и отмяна или изменение на постановеното по него въззивно решение № 74/15.03.2012 г., с което е била частично изменена присъда № 421/21.09.2011 г. на Районен съд – Пловдив по НОХД № 163/2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.