Р Е Ш Е Н И Е № 15 гр. София, 26.03.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в съдебно заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА при секретаря Ина Андонова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев дело № 1643/17г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. Н. от [населено място] и К. Н. Н. от [населено място] срещу въззивно решение № 466 от 03.11.16г., поправено с решение № 3 от 09.01.17г., постановени по в.гр.д.№ 500/16г. на Пазарджишкия окръжен съд в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. От двамата жалбоподатели е подадена и частна жалба и против решение № 3 от 09.01.2017г. по същото дело /имащо характер на определение/, с което е оставена без уважение молбата им по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Решението е допуснато до касационен контрол при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса приложима ли е разпоредбата на чл.22, ал.7 ЗУТ, препращаща към Наредба № 7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони при определяне прилежащи площи за самостоятелно ползване от суперфициарните собственици на жилищен етаж от сграда и на гараж, построени в поземлен имот, отреден за нискоетажно жилищно строителство и освен право на преминаване до индивидуалните обекти на суперфициарния собственик, какви елементи включва правото на ползване върху терена, определен по реда на чл.64 ЗС. Ответникът по жалбите изразява становище за тяхната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с навадените от касаторите основания, намира следното: С посоченото решение въззивният съд е отменил решение № 129 от 14.05.16г. по гр.д.№ 596/15г. на Велинградския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск по чл.109 ЗС и е уважена насрещната претенция по чл.64 ЗС и вместо него е осъдил Н. К. Н. и К. Н. Н. да преустановят действията, с които пречат на ищеца Е. Н. Н. да упражнява правото си на собственост върху собствения й УПИ ІІІ-4215 от кв.74 по плана на [населено място], с площ от 600 кв.м., както следва: Н. Н. да преустанови паркирането на собствения си автомобил в дворното място, а К. Н. да премахне дървата за огрев, наредени от вътрешната страна по югозападната ограда на имота, както и тези, наредени непосредствено зад къщата под балкона на ищцата; определил е незастроената част от дворното място, която да се ползва от собствениците на намиращите се в него самостоятелни обекти на правото на собственост /втори жилищен етаж и гараж/, съобразно скица към заключението на вещото лице С. Б., неразделна част от решението, както следва: К. Н. да ползва за достъп на МПС триметрова алея между западната фасада на жилищната сграда и вътрешната граница на имота, стигаща до неговия гараж – оцветена в жълто на скицата на в.л., както и оцветената в зелено пътека с ширина 1 м. около източната и северната фасада на гаража; Н. Н. да ползва за достъп до външните стени на жилищната сграда оформена пътека с ширина 1,15 л.м., 1,70 л.м. и 1,20 л.м., оцветени в жълто на скицата на в.л., а двамата да ползват за достъп до водопроводна шахта площ от 2, 3 кв.м., оцветена в розов цвят на скицата. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищцата в първоинстанционното производство Е. Н. е собственик на УПИ ІІІ-4215 от кв.74 по плана на [населено място], с площ от 600 кв.м., ведно с първия етаж от построената в него двуетажна жилищна сграда и две избени помещения. Ответникът Н. Н. притежава втория етаж от жилищната сграда, а ответникът К. Н. – гараж с площ от 30 кв.м., изграден в югозападния ъгъл на дворното място, който е преустроен незаконно в жилище. За да уважи насрещния иск по чл.64 ЗС по посочения по-горе начин, съдът е приел, основавайки се на заключението на в.л. Б., че при определяне на прилежащите площи към съществуващите сграда, върху които ответниците притежават права, Наредба № 7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони не намира приложение и че тези площи следва да се определят съобразно съществуващите понастоящем пътеки около жилищната сграда, а за достъп до гаража служи алея с ширина от 3,00 м, разположена между западната фасада на къщата и страничната регулационна линия. Пътеки за достъп за предвидени и от двете страни на гаража и за достъп до водопроводна шахта. Предявеният негаторен иск срещу К. Н. е уважен по съображения, че при посещенията си в имота същият паркира автомобила си в дворното място пред гаража, с което пречи на ищцата да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху мястото, тъй като това се извършва в зона, в която той има право да ползва за достъп до гаража, но не и за паркиране. По отношение на съхраняваните от ответника Н. Н. дърва под балкона на ищцата и от вътрешната страна на оградата е посочено, че те не са поставени на места, които двамата ответници имат право да ползват, поради което е налице неоснователно действие, което пречи на ищцата да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху мястото. Поставеният правен въпрос, обусловил изводите на въззивния съд по предявения иск с правна квалификация чл.64 ЗС е решен в противоречие с решен в противоречие с практиката на ВКС – Р № 538 от 09.07.10г. по гр.д.№ 519/09г., ІV г.о., Р № 33 от 26.02.15г. по гр.д.№ 6221/14г., ІІ г.о. и др., която се споделя от настоящия състав, и според която прилежащите терени към съществуващи сгради, включително при нискоетажно жилищно строителство, не могат да се определят произволно за всеки конкретен случай, а по предвиден в ЗУТ ред – чл.22, ал.7, която разпоредба препраща към Наредба № 7 от 2003г.за правила и нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони. Прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужване на съответната сграда, а изричното посочване в закона, че тези правила се отнасят и до съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на наредбата и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна между земята и постройките върху нея. В този случай собственикът на обект в сградата има право на достъп до външните стени на сградата като обща част и до съоръженията по тези външни стени. Предвид отговора на поставения правен въпрос следва да се приеме, че въззивният съд неправилно е приел, че в случая Наредба № 7 от 2003г.за правила и нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони не намира приложение и е определил прилежащите площ към притежаваните от касаторите обекти според заключението на вещото лице Б., вместо по заключението на вещото лице Б. Г., което е съобразено с изискванията на наредбата. В тази му част решението следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал.2 ГПК и тъй като не се налага събирането на нови доказателства спорът следва да се реши по същество, като прилежащите площи следва да се определят съобразно скицата към заключението на вещото лице Б. Г. като следва: Н. К. Н., като собственик на втория етаж от построената в дворното място жилищна сграда да ползва оцветената в жълто и защриховано жълто част с площ от 143 кв.м., представляваща пътека с широчина от 2,90 кв.м., започваща от улицата и разположена откъм западната фасада на жилищната сграда и страничната граница на имота, както и пътеки с широчина от 3,00 м. откъм нейната южна и източна фасада, а К. Н. Н., като собственик на самостоятелен гараж в дъното на дворното място да ползва площ от 90 кв.м., представляваща пътека за достъп на МПС, започваща от улицата и разположена между западната фасада на жилищната сграда и вътрешната граница на имота с широчина 2,90 м. и достигаща на 3,00 м. от западната фасада на сградата, оцветена в защриховано жълто, продължаваща с пътека с широчина 3.00 м., достигаща до гаража, оцветена в червено, както и пътеки с широчина от 1,2 м. от лицевата и източната страна на гаража, оцветени в червено. Казаното относно иска по чл.64 ЗС в случая обаче с нищо не променя крайните изводи на съда за основателност на исковете на Е. Н. по чл.109 ЗС т.е. че са налице неоснователни действия от страна на ответниците, които пречат на ищцата да упражнява в пълен обем правото си на собственост върху мястото, тъй като дървата по балкона на ищцата и от вътрешната страна на оградата не са поставени на места, които те имат право да ползват, а алеята за достъп до гаража служи само за преминаване с автомобил, но не и за паркиране. Доводът на касатора К. Н. за неоснователност на предявения срещу него иск, тъй като никога не е използвал дворното място за паркиране на автомобила си противоречи на установените по делото факти и е неоснователен. Във връзка с претенцията за премахване на дървата за огрев следва да се отбележи, че прилежащата площ към жилищната сграда не подлежи на ползване само от ответника Н. Н. като суперфициарен собственик на втория етаж от нея, а и от ищцата, която освен правото на собственост върху дворното място, притежава и първия етаж от сградата. В тази му част решението като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. При този изход на спора въззивното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските, както и решението по чл.248 ГПК /имащо характер на определение/, като ответникът по касационната жалба Е. Н. следва да бъде осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК на касаторите сторените от тях разноски за всички инстанции общо в размер на 620 лв., изчислени съобразно уважената, респ. отхвърлената част на исковете, респ. жалбите и по компенсация. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И : О т м е н я въззивно решение № 466 от 03.11.16г., поправено с решение № 3 от 09.01.17г., постановени по в.гр.д.№ 500/16г. на Пазарджишкия окръжен съд в частта по иска с правна квалификация чл.64 ЗС, в частта за разноските, както и решение № 3 от 09.01.2017г. по същото дело по чл.248 ГПК /имащо характер на определение/ и вместо тях постановява: О п р е д е л я на основание чл.64 ЗС незастроената част от УПИ ІІІ-4215, в кв.74 по плана на [населено място], с площ от 600 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица], собственост на Е. Н. Н., да се ползва от собствениците на самостоятелни обекти в него /втори жилищен етаж и гараж/, съобразно скицата на към заключението на вещото лице Б. Г., прието в с.з. на 25.02.2016г., неразделна част от настоящото решение, както следва: -Н. К. Н., ЕГН [ЕГН] от [населено място], като собственик на втория етаж от построената в дворното място жилищна сграда има право да ползва оцветената в жълто и защриховано жълто част с площ от 143 кв.м., представляваща пътека с широчина от 2,90 кв.м., започваща от улицата и разположена откъм западната фасада на жилищната сграда и страничната граница на имота, както и пътеки с широчина от 3,00 м. откъм нейната южна и източна фасада. -К. Н. Н., ЕГН [ЕГН] от [населено място], като собственик на самостоятелен гараж в дъното на дворното място има право да ползва площ от 90 кв.м., представляваща пътека за достъп на МПС, започваща от улицата и разположена между западната фасада на жилищната сграда и вътрешната граница на имота с широчина 2,90 м. и достигаща на 3,00 м. от западната фасада на сградата, оцветена в защриховано жълто, продължаваща с пътека с широчина 3.00 м., достигаща до гаража, оцветена в червено, както и пътеки с широчина от 1,2 м. от лицевата и източната страна на гаража, оцветени в червено. П о т в ъ р ж д а в а въззивното решение в останалата обжалвана част, с която са уважени предявените искове по чл.109 ЗС. О с ъ ж д а Е. Н. Н. да заплати на Н. К. Н. и К. Н. Н. сумата 620 лв./шестстотин и двадесет лева/ разноски за всички инстанции. ПРЕДЕСДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: